Дойран бил красив и буден град, търговски център, напомнял на Солун, затова го наричали Малкия Солун. Родно място е на Христофор Жефарович, автор на „Стематографията“, книга с хералдически изображения, съдържаща първия герб на Болгáрïа. През Възраждането в Дойран имало три църкви, три джамии и няколко училища. До Балканската война населението му възлизало на 7000 души, от които 4000 българи и 3000 турци и евреи.
По време на Междусъюзническата война, на 23 юни 1913 г., край Дойран се води битка между гръцки и български войски. Българските части отстъпват, като отвличат за заложници гръцкия митрополит Фотий и много видни граждани, опожаряват митрополията. На 5 юли гръцките войски влизат в Дойран и отмъщават, като извършват страшно клане над останалите в града българи.
През Първата световна война край Дойран минава най-южната линия на македонския фронт и градът се оказва на самата фронтова линия. Особено тежка и кръвопролитна е последната Дойранска битка през септември 1918 г., когато българската Девета пехотна плевенска дивизия под командването на генерал Владимир Вазов отблъсква настъплението на четири английски и две гръцки дивизии. Дойранската епопея е записана като славна страница в българската история, но градът е напълно разрушен.
По време на Втората световна война за кратко градът е отново с българско управление, след което става югославски, а днес е македонски. Всъщност днес има три селища с името Дойран – две в Северна Македония и едно в Гърция. Има също войнишки гробища и паметници.
Каква превратна съдба, описана сбито само на половин страница.
Дойран привлече вниманието ми, когато прочетох, че в началото на този месец в една църква край града се е провело рейв парти. Потърсих информация. Църквата „Свети пророк Илия“ е построена от дойранчани през 1848 година, разрушена е по време на военните действия на Дойранската епопея и е останала така дълги години, тъй като и градът вече не е съществувал. Но е красива и величествена дори в полуразрушен вид. Преди години е започнато възстановяване, което не е приключило. А на младите хора храмът им се е сторил добро място за парти. Полицията е задържала няколко участници, у които е намерена дрога.
Имам и лична причина вниманието ми да бъде насочено в тази посока. Моят дядо, капитан Тотю Димов, е загинал в края на трагичната Междусъюзническа война при осоговския връх Китка и е погребан в Царево село (днес Делчево). Ранен в едната ръка, доброволно е останал сам да брани позицията, докато другите войници се изтеглят.
Там, където се е проливала кръв за национални идеали, където се е отправяла молитва, сега се провежда парти. Това са превратностите на историята.
На Украйна се оспорва правото да бъде суверенна държава с исторически аргументи. С исторически доводи дори се оправдава воденето на война срещу тази страна.
Историята ли е виновна за това? Историята може ли да бъде виновна? Тези въпроси ни дават основание да се запитаме по-принципно: какво е историята?
Историята е наричана учителка на народите. Често се повтаря, че народите не се учат от нейните уроци. Нейните славни страници са превъзнасяни. Други страници са отричани или премълчавани. Голяма част от страниците ѝ се пренаписват.
Съществува опасността да изпаднем в позицията на Black Lives Matter, да отричаме и заклеймяваме исторически личности и събития, като ги извадим от контекста на времето им. Беше издигнат паралелен девиз: „Миналото е чужда страна“, заимстван от романа на Лесли Поулс Хартли „Посредникът“. В името на справедливостта и човешките права бяха осквернени паметници на Колумб, Вашингтон, Линкълн, Джеферсън, статуя на Колумб беше обезглавена, а очите на Сервантес бяха напръскани с червен спрей.
С подобен подход може да бъде отречено и поругано почти всичко.
Съществува и друга субективна опасност – да приемем някоя крайна гледна точка. Почти по всяка тема има такива. Крайните гледни точки са по-силен дразнител, по-ефектни са, правят по-силно впечатление. Обаче в историческата наука се ценят тези автори, които в максимална степен изразяват обективна гледна точка. Но коя гледна точка е обективна? По какви критерии можем да я определим като такава? Достатъчно ли е да не е крайна? Знаем, че и най-обективната гледна точки има своите критици.
Обективността винаги е устоявала над конюнктурата, страстите, пазара, симпатиите и антипатиите. И е така във всички области на човешкото знание. Знанието има естествен филтър. В историята сблъсъкът е по-силен, отколкото в другите области на знанието, но най-накрая човек предпочита да знае какво се е случило, а не какво на него му се иска да се е случило.
В историята освен различни гледни точки съществуват и различни школи. В авторитарните общества се допуска единствено официална гледна точка. Някои историци пишат тайна история, като Прокопий Кесарийски. Той сам обяснява защо: защото „не бе възможно събитията да бъдат описани така, както трябва, докато са живи извършителите им. Нито пък бе възможно човек да остане незабелязан от множеството шпиони, а ако бъдеше заловен, да избегне най-жалка смърт“.
Както се замърсява околната среда, по подобен начин се замърсява и историческата. Замърсяване на историческата става, когато нещо се превъзнася или отрича. Но в крайна сметка хората предпочитат да живеят в чиста среда – екологична и историческа.
Историята се пише, но не по-малко историята се трие. „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“. В „1984“ променят съдържанието на старите вестници, за да съответства на текущата идеология. Борбата за миналото е насочена към бъдещето. Това е възможно само в тоталитарен режим. Затова можем да заключим, че тоталитарните режими се налагат с такава цел – за да владеят бъдещето. Именно историята ни показва, че тоталитарните режими траят кратко. Както околната среда, така и историческата имат заложено свойство да се самопречистват.
Универсален модел на самопречистването е всемирният потоп. Той се е случил, за да очисти света от злото. Всемирният потоп създава критерий за добро и зло, норма и модел на поведение. Той не е наказание, а пречистване. Когато урокът на всемирния потоп остане неразбран, той се случва отново и отново под различни форми. Когато светът е залян от вода, е по-малкото зло, отколкото ако е залян от кръв.
Като прелистваме страниците на историята, оставаме с впечатление, че там се записват само войните, че човечеството само воюва. Всъщност историята се твори и по мирен начин, но в нея изпъкват пълководците. Мирът често остава незабелязан от историците. А цялата културна цивилизация е сътворена по време на мир. Градовете и музеите не могат да поберат прекрасните творения на изкуството, но те остават в друг жанр. „Какво е цивилизация? Не знам“, пита и отговаря Кенет Кларк. „Нямах ясна представа за значението ѝ, но бях уверен, че тя е за предпочитане пред варварството.“ А задачата на историята може би е да открои героизма, дълга и достойнството сред варварството.
Вапцаров в своето едноименно стихотворение се обръща към историята като към одушевена личност, задава ѝ въпроси, цялото стихотворение е диалог с нея:
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници?
Ние също имаме много въпроси към историята, имаме несъгласия. Защото съзнаваме, че историята не е само далечното минало, а и настоящето, което всеки миг се превръща в минало.
Затова е прав Оруел, че историята е борба за бъдещето. А ние, които живеем в настоящето, имаме избора да създаваме бъдещето такова, че да не се превърне в срамна история. Ето как вижда това Манделщам:
Но века си да избавим,
с нов свят да се замени,
трябва флейта да направим
от заплетените дни.
