Начало Идеи Гледна точка История и биографии
Гледна точка

История и биографии

Теодора Димова
18.11.2014
1578

TDimova

Вацлав Хавел няма нужда да си съчинява дисидентска биография, защото има такава и тя е истинска. Нашият Президент няма такава и в това няма нищо лошо, нищо изненадващо и нищо необичайно. Защото цялата наша нова история е такава, не е като чешката. Нямаме Пражка пролет, нямаме Харта 77, нямаме „Солидарност”, нямаме Унгарската революция, нямаме Нежна революция. Това не е срамно, защото имаме горяни, каквито пък другите източноевропейски народи нямат. Имаме и комунисти, които са извършили най-жестоките репресии в целия комунистически блок и това до голяма степен обяснява защо у нас дисидентите от последните години на комунизма са малко.

Историята на всеки народ е различна, нищо не се повтаря. Всеки народ пише своята си история. Както всеки човек пише своята си биография. Те са такива, каквито са. Опитите за украсяване са разбираеми, но не могат да бъдат оправдани, напротив, жалки и срамни са. Всички по-възрастни помним фалшивата, героизирана биография на Тодор Живков. А и по-младите могат да прочетат – през последните години много факти се изнесоха по тази тема. Онази епоха беше фалшива и всичко в нея беше фалшиво и фалшифицирано – от партизанската численост и партизанския героизъм, през партизанските биографии до партийните конгреси, пленуми и събрания, на които се отчитаха победа след победа. „Рапорт даден. Рапорт приет.” – биографиите на всички българи от тези поколения започват със сините връзки, после червените. После това, което се наричаше със съветската дума „комсомол” (КОМмунистический СОюз МОЛодёжи) некадърно наложена в българския език и станала част от биографиите на няколко поколения български младежи. Най-яркото и яростно определение на комсомола е дадено от поета Петър Манолов:

 

Комсомолът – наименование, което на български ,нищо не значи,

/а щом на нещо е сбъркано името – значи това нещо е сбъркано/.

Комсомолът, където кариеристите се учат на мързел и шумотевица,

когато повдигнат паднал от бюрото кламер.

Комсомолът – този безкраен резерв от немислещи

слепи коне заболи главите до шия в торбите с овес!

Комсомолът – тези дългогодишни състезатели по надпиване,

които кретат в ариергарда на човешкото скудоумие!

Комсомолът – тази поименна и безименна нищета,

която тече покрай нас като мъртвешка вода

и из нея се люпят началници!

Комсомолът – шум от челюсти на залените клони

на народното ни дърво да завият пашкул,

от който никой до днес не е точил коприна!

 

Дължим му признателност за тази истина. Жалка и грозна истина, но уви, истина. Тази уродлива истина не става по-красива, ако се опитаме да я украсяваме. Напротив, уродливостта й изпъква още по-ярко и отблъскващо. Затова не бива да украсяваме биографиите си и историята си. Не само защото е грозно, но и защото е нечестно. Нечестно е най-вече спрямо онези малцина българи, които са имали смелостта да застанат открито срещу режима и да понесат последствията от дързостта си. Пред тях само можем да се поклоним. Но не бива да крадем тяхната биография.

Чест прави на Президента, че в деня, когато се навършва четвърт век от началото на демократичните промени у нас, удостои с орден „За гражданска заслуга” 23-ма дисиденти, които имат безспорни граждански заслуги пред българското общество – майките от Русенския комитет, горяни, основателите на Независимото дружество за защита правата на човека, сред които поета Петър Манолов, отец Димитър Амбарев, отец Благой Топузлиев, както и учредители на други правозащитни организации. Тези хора бяха незаслужено забравени и пренебрегнати през изминалите 25 години. Тази забрава хвърля мрачна сянка върху този период от историята ни и е причина преходът ни да бъде толкова безпътен, противоречив, бездуховен, уродлив. Тази досегашна забрава не е случайна, тя е причината за незнанието, неразбирането и носталгията по миналото, което отчита последното социологическо проучване на „Алфа рисърч”.

И ето че радостта от справедливата и заслужена награда на тези достойни българи е помрачена от неуместните и нелепи думи на Президента. Връчването на ордените остана на заден план, не се коментира, в медиите няма интервюта с наградените. На преден план във всички медии са думите на Президента за участието му в митингите, плакатите, които е написал. И колкото повече Президентът обяснява какви плакати е написал и на кой митинг е бил, толкова повече се оплита в капана на думите си. Ироничните коментари могат да се обобщят в написаното от Карлук Карлуков от Карлуково: „Аз пък още на 9 /ноември, да не се бърка с юни или септември/ щурмувах Бояна с пушка в ръка! Записано ми е в епикризата официално и е документирано!” 

Защо на всички ни стана толкова обидно от тази ненужна лъжа? 10 ноември 89 е дата, издълбана в нас като много лична, като много съкровена. Ние си спомняме и най-малките детайли от деня, от маршрута си, от обичайния си ежедневен ход. Всеки има своята много, много лична история „кога точно е чул” новината, „къде точно го е заварила”, „какво точно си е помислил”, с кого е отишъл да сподели, как е пуснал телевизора, как не е повярвал, как се е зарадвал, как си е казал – не, не може да бъде! или как си е помислил – ето, най-накрая, то беше ясно! Всеки от нас беше готов и в същото време не беше готов да повярва в падането на режима на Тодор Живков. Но този ден всички го помним по минути, по часове. Сега си мисля, че този ден е все още неописан в литературата ни със своята двойственост, със своята притихналост, с онова особено напрежение още от обяд, когато мълвата някак си се носеше непроизнесена… и свободата беше веднага след това, толкова близо, на една крачка, стига само да направим една единствена крачка и след десет години ще бъдем като Швейцария! Не, как десет години, десет години са толкова много, няколко години, две, най-много пет, след пет години ще бъдем като другите, като нормалните, като европейските държави!

С тези надежди се стичахме на митингите, пеехме, скандирахме, скачахме, развявахме сини знамена…живеехме в омая. В това скандиране и скачане отиде цялата ни енергия. Оказахме се излъгани. Най-много ни боли от лъжата. Лъжата на чуждите понасяме, но лъжата на своите ранява най-дълбоко. Поривите се превърнаха в покруси – „Пориви и покруси”, както точно е озаглавил своята книга покойният проф. Димитър Ненов, излязла от печат на 10 ноември.

Покрусени и обезкрилени сме. Мнозина си отидоха от този свят. Президентът връчи няколко от ордените посмъртно. Ние, все още живите, отново сме объркани и обидени, задето отново сме взети за наивници. Живата ни памет отново е подиграна. Достойнството на истински заслужилите незаслужено е унижено.

Теодора Димова
18.11.2014

Свързани статии

Още от автора