Начало Идеи Патриотични игри
Идеи

Патриотични игри

Портал Култура
09.01.2013
1887

В края на миналата година излезе новото разследване на Христо Христов за една от най-продължително подготвяните операции с кодово име МАРАТОН. Става дума за кражбата на оригинала на „История славянобългарска” от манастира „Св. Георги Зограф” в Света гора, осъществена на 18 декември 1985 г. Подмяната на оригинала на Паисиевата история с копие е реализирана от разузнавачи на Първо главно управление в Атина и Солун, работещи под дипломатическо прикритие.

Как е създаден и какво представлява отделът за културно-историческото разузнаване или т. нар. КИР?

За мен беше важно да задам такава рамка на разследването, че хората да получат по-богата представа за това какво представлява културно-историческото разузнаване, защото и в последните книги, написани от съвременни историци – имам предвид „История на Народна република България“, издание на Института за изследване на близкото минало – ще намерите информация, че е съществувало такова разузнаване и нищо повече. Този въпрос изобщо не е проучен и авторите на това издание са написали, че наличните документи не позволяват да се каже нещо повече. Напротив, в Комисията по досиетата архивът на Първо главно управление, включително архивът на 14-ти отдел, е изключително запазен. Освен разработката „Цитадела“ си направих труда да прочета абсолютно цялата документация на културно-историческото разузнаване.
Документите, които четох, не само потвърдиха кога се появява за първи път мероприятието „Маратон“, но и каква е целта на разработката и изобщо на гръцкото направление на културно-историческото разузнаване. Освен това вътре има много ценни протоколи от срещи на най-високо ниво, когато е бил правен отчет на дейността на отдела. На тези срещи е присъствал включително министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов и забележете, официалният представител на КГБ в България ген. Иван Славченко, така че КГБ е било абсолютно наясно. Важно е да се знае, че това е едно от разузнавателните направления, които са конструирани най-късно – през 1972 г. Една от основните задачи на КИР е да подпомага партийната политика за изпълнение на решението на Секретариата на ЦК на БКП от 1972 г. за издирване и опазване на паметниците на културата в чужбина. Всъщност това, което започва да прави в началото на 70-те години БКП, е огледало на съветската политика. Има и нещо друго – тези събития съвпадат с издигането на Людмила Живкова в политиката, първоначално като първи зам.-председател на Комитета за изкуство и култура, а малко по-късно и като негов председател.

Каква е ролята на Александър Фол, той ли е идеологът на културно-историческото разузнаване? Има ли той картон в ДС?

В книгата съм пояснил, че ограниченията в Закона за досиетата за необявяване на починали лица не позволяват да бъде изяснена неговата дейност. Допълнил съм обаче, че той при всички случаи не принадлежи към категорията на обикновените сътрудници. Той е по-скоро идеолог,  макар по това време все още да не се е наложил като световноизвестен учен. Дейността е концентрирана около Фол и през него документите – идващи например от професори като Иван Дуйчев – са стигали до Людмила Живкова.

Тоест Людмила Живкова е стояла зад него?

Да, да. Не става въпрос за оплюване или за удар по имиджа на проф. Фол, но така или иначе документите показват, че именно той играе ключова роля за формиране на политиката за изземване на ценности от „Зограф“. Тази политика е спусната на бъдещия шеф на КИР.

Кои са другите обекти, освен „Зограф“, които са цел на КИР?

Обектите за изключително много. Преди всичко чуждестранни библиотеки и архивохранилища, различни изследователски и научни институти в Турция, Гърция, Югославия, Италия, Румъния и др. Направил съм една интересна графика с най-известните агенти на 14-ти отдел, сред които са Божидар Димитров, Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, Неврокопския митрополит Натанаил, акад. Георги Марков и Георги Първанов – Гоце.
Още в първите години след създаването на КИР прави впечатление придобиването на копия от различни исторически източници в страни като Швейцария, Испания, Португалия, Тунис и др. Осигурени са и копия от държавните архиви в САЩ и Великобритания, свързани с различни периоди от българската история. Една част от тези материали нямат особена стойност и разкриват слабостта на разузнаването.

Къде и при какви условия са съхранявани тези материали?

В едно допотопно хранилище в Първо главно управление – в стая № 13 на 13-тия етаж. Става дума за над 3000 придобити източника.

Какво е станало с тях?

Опитах се да изясня това в интервюто с Бриго Аспарухов, което е публикувано в книгата. Той каза, че не е успял да проследи какво е станало с тези материали. Попитах и председателя на Комисията по досиетата дали при приемането на архивите от НРС са попаднали на информация за подобни ценности. Отговорът беше: „Не, нито са ни предавани списъци на подобни ценности, нито някакви ценности“. Това показва, че след 1989 г. не е имало никакъв контрол върху тези придобити източници.

Разкажете нещо повече за митичното златно съкровище.

То не е митично, а съвсем реално. Когато през 1976 г. в ПГУ показват на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов първите придобити копия на ръкописи от „Зограф“, той вдига летвата пред КИР и „изказва мнение“, че наред с придобиването на фотокопия от ценни ръкописи следва да се планират мероприятия за придобиване на ценности и съкровища от хранилището на манастира. Още през 1972 г. резидентурата на ПГУ в Атина посочва, че манастирът притежава съкровище, което е известно само на стария монах Натанаил, който не говори по въпроса. От различни донесения разузнаването добива представа, че братството има неприкосновен златен запас и отделно злато в друга каса, до чието съдържание прибягва, когато изпадне в крайно затруднено материално положение. Зам.-началникът на КИР полк. Христо Маринчев лично полага всички усилия да се добере до някои от тайните на „Зограф“ и разбира, че съществуват една дузина отделни скривалища, в които се пазят различни ценности. ПГУ обаче не успява да се добере до манастирските ценности, въпреки че желанието за това е огромно.

Чия е идеята за кражбата на „История славянобългарска“? Кой решава това – Живков, Димитър Стоянов, Александър Фол?

През 1981 г., когато се честват 1300 години от създаването на българската държава, КИР си поставя за цел издирването и връщането на наша територия на най-ценните исторически и културни паметници на България. Живков е знаел, да, но инициативата не е негова. Планът е на полк. Христо Маринчев, зам.-началник на 14-ти отдел на ПГУ, който през октомври 1981 г. извежда за първи път идеята за кражбата на „История славянобългарска“ чрез операция „Маратон“. Трябва обаче да подчертаем, че още в първите документи, подписани от Александър Фол, е заложено да се проучи възможността за връщане на „История славянобългарска“. Ако някой може да бъде определен като „мозъка“ за кражбата на оригинала на Паисиевата история, това е полк. Христо Маринчев. Той е натоварен с провеждането на операция „Маратон“, но по ирония на съдбата гръцките власти му отказват разрешение да посети Света гора и той не успява да вземе участие в реализирането й.

Какво става след кражбата?

Кражбата на „История славянобългарска“ е повод за гордост в Първо главно управление и особено в 14-ти отдел. Когато показват обаче Паисиевата чернова на Тодор Живков, той не е впечатлен, тъй като операцията съвпада с „възродителния процес“ и той желае разузнаването да търси други доказателства. В това отношение са показателни думите на бившия кадрови служител на разузнаването Красимир Райдовски, който разказва, че след като Димитър Стоянов занесъл книгата на Тодор Живков той казал само: „Хубаво“ и свил рамене. В отчета си за следващата година КИР се самобичува и определя работата си като незадоволителна, въпреки реализирането на операция „Маратон“. След това книгата стои години наред в касата на началника на разузнаването. Бриго Аспарухов, който е шеф на разузнаването от 1991 г. до 1997 г., признава, че за него била шокова информацията, че Паисиевата история се намира в неговата каса. Наследявайки „Историята“, той попитал предшественика си Румен Тошков: „Какво прави тази книга тук?“. Отговорът бил: „Наследих я от Владо Тодоров“.  Ген. Владимир Тодоров е последният началник на ПГУ – от 1986 г. до февруари 1990 г., след което управлението е трансформирано в Национална разузнавателна служба (НРС). Всичко това показва какво е представлявала политиката за „опазване“ на паметниците на културата в чужбина и по отношение на манастира „Зограф“ в Света гора. Атеистичната комунистическа власт прекъсва 10-вековната християнска традиция на българската държава – ктиторството и дарителството към „Зограф“, и я подменя с изземване на най-ценните му исторически и материални богатства. Подобна е съветската политика към руския манастир „Св. Пантелеймон“ в Света гора. Скромното финансово подпомагане на манастира „Зограф“ през всичките години до 1989 г. е показателно за отношението на управлението на БКП към светата обител в Атон. Особено на фона на 10-те милиона лева, които са пръснати безконтролно от Людмила Живкова и служба „Културно наследство“ за придобиването на ценни паметници за българската култура във връзка с честването на 1300 години от създаването на българската държава. Истинският мотив за операция „Маратон“ е стремежът за себедоказване на разузнаването пред ръководството на МВР и Тодор Живков. Съдбата на откраднатия оригинал по нищо не се различава от съдбата на останалите „придобити“ оригинали или копия на различни ценни материали от отдел 14, голяма част от които се пази в служебна стая, пригодена за допотопно хранилище в самото разузнаване. ПГУ не позволява вкарването им в научна употреба поради опасения от разконспириране на своите агенти, чрез които реално ги е придобило. Нереализирането на тези материали на практика обезсмисля цялата разузнавателна дейност.

Христо Христов е разследващ журналист и изследовател. Журналистическата си кариера започва през октомври 1990 г. във в. „Демокрация”. В периода 1991-1997 г. е съдебен репортер и отразява водените по това време следствени и съдебни дела за престъпленията при комунизма. През 2001-2009 г. е разследващ журналист във в. „Дневник”. Публикува разследвания и анализи за достъпа до архивите на бившата Държавна сигурност, организираната престъпност, работата на МВР и специалните служби. През януари 2011 г. основава независимия специализиран сайт Държавна сигурност.com. Автор на книгите Секретното дело за лагерите (1999), Държавна сигурност срещу българската емиграция (2000), Убийте „Скитник“: българската и британската държавна политика по случая Георги Марков (2005), Тайните фалити на комунизма (2007), Двойният живот на агент „Пикадили“ (2008), Империята на задграничните фирми (2009), Тодор Живков. Биография (2009).

Още по темата:
Христо Христов, Операция „Маратон“
Портал Култура
09.01.2013