Флоренция, специално за Портал Култура
Последната опера в 83-ото издание на фестивала „Маджо музикале фиорентино“ беше „Сибир“ от Умберто Джордано. Тя се поставя за първи път във Флоренция, дирижирана от маестро Джанандреа Нозеда, и той дебютант на тази сцена.
Според френския композитор Габриел Форе „Сибир“ е едно от най-интересните произведения в музикалната панорама от началото на ХХ век. Операта е представена за пръв път в Миланската Скала на 19 декември 1903 г. На същата тази сцена няколко години по-рано Джордано спечелва благосклонността на публиката с „Андре Шение“ и впоследствие, след като подновява сътрудничеството си с либретиста Луиджи Илика, се надява да повтори този важен успех. „Сибир“ обаче не получава добър прием и през 1927 г. Джордано я преработва.
Илика (създал вече „Бохеми“ и „Тоска“ на Пучини) се вдъхновява за сибирската тема от голямата руска литература, по-конкретно от два романа – „Възкресение“ на Лев Толстой (1899) и „Записки от мъртвия дом“ на Фьодор Достоевски (1861). Произведението на Достоевски, писано по време на каторгата му в Сибир, е фон за второ и трето действие в операта. Главната героиня в операта е Стефана, която тайно обича офицера Василий и когато той е осъден на каторга, тъй като е ранил любовника ѝ в дуел, тя го настига в Сибир, готова да сподели съдбата му. Намерена от стария си сутеньор, престъпника Глеби, тя е простреляна от охраната при опит за бягство заедно с Василий.
Джордано използва руски теми и народни песни. В писмата си композиторът съобщава, че е получил партитурата от Увертюра 1812 на Чайковски, цитирана в „Сибир“. Звучи песента на волжските бурлаци „Эй, ухнем“.
Миланският диригент Нозеда успя да превърне оркестъра на „Маджо музикале“ в истинския герой на операта, както е в партитурата на Джордано, където музиката надделява над вокала.
Роберто Андо е преди всичко кинорежисьор, но работи и в операта. Той прехвърля действието от Русия на Александър I към СССР на Сталин, с някои корекции в либретото (Петербург става Ленинград). Завесата се отваря и сценографията, светлините и движенията на персонажите на сцената ни карат да се настроим за добре направен театър. Впечатлението трае няколко минути, докато не влиза екип с камери. Започват снимките на филм, сякаш сме зад кулисите, вижда се и героинята, която облича красива синя рокля в гримьорната, преди да излезе на сцената. Намесата на камерите обаче скоро се разрежда, изпълнителите остават все повече приковани към класическите мелодраматични движения, те стоят неподвижно и гледат стаята. Режисьорът и операторът само понякога следват певците. Киното остава просто недоразвита идея и когато тя се връща на финала, изглежда откъсната от останалата част на драмата. И в трите действия се използват снимки, виждани вече много пъти, но тяхното предимство, особено в първо действие, е, че изясняват части от историята, непоказани на сцената.
Красивите видеоклипове на Лука Скарцела смесват близките планове на главните герои с триумфалните реколти на петилетните планове от кинохрониката. Има два особено запомнящи се момента: снеговалежът във второто действие и Великден в третото, когато при думите „Христос воскресе!“, се появява образът на Сталин.
Актьорският състав събира звезди от първа величина – българското сопрано Соня Йончева (Стефана), която премерва силите си в една от най-трудните арии на целия сопранов репертоар; грузинският тенор Джорджи Стуруа (Василий) и румънският баритон Джордж Петеан (Глеби). Йончева познава тази роля, която изпълнява концертно през 2017 г., по повод на 150-годишнината от рождението на Джордано на Фестивала на Радио Франс в Монпелие.
Миналата година българката дебютира във Флоренция като Виолета в концертно изпълнение на „Травиата“ и тукашната публика я очакваше. Музикалната и актьорска култура на Йончева са неоспорими и тя се справя уверено с особено трудните арии в операта. Гласът се съчетава много добре с извайването на ролята и подчертава първокласна вокална изчистеност. Йончева изявява страстния и чувствен характер на Стефана, който с всяко изминато действие става все по-женствен. Сценичното присъствие на сопраното е приковаващо. Неслучайно най-продължителните аплодисменти, придружени от викове „Браво!“, в не особено пълната поради пандемията опера във Флоренция бяха за нея. Италианците я очакват през следващия сезон на Миланската Скала в „Джоконда“ на Амилкаре Понкиели и „Федора“ на Умберто Джордано.