0
1084

Италиански (при)страсти(я)

„Най-хубавите години“

„Сърдечни истории между приятели“, така започва през 1998 г., и с малки изключения така продължава италианската част от филмографията на Габриеле Мучино. След като наскоро ни постави в епицентъра на една островна семейна буря с „Вкъщи всички са добре“ (2018), ето че в „Най-хубавите години“ режисьорът се връща към предпочитаните си приятелски взаимоотношения в съвременна среда. И още веднъж затвърждава убеждението ми, че съвсем навреме се е измъкнал от плаващите пясъци на американската сантиментална драма („Преследване на щастието“, 2006; „Седем души“, 2008) – жанр, който подчертано не подхожда на италианския му натюрел.

Признато официално или само подразбиращо се, „Най-хубавите години“ е видимо повлиян от „Обичахме се толкова много“ (1974) на Еторе Скола, едновременно поклон пред класиката и своеобразна реплика към еволюцията на човешките връзки в обществено-политически контекст, отстоящ на приблизително 40 години от този в първия филм. Сравнението не поставя в неизгодна позиция нито една от двете кинотворби, съхранявайки самостойността им – всяка в своето време, за което сериозно допринася както режисьорското майсторство, така и забележителното актьорско присъствие.

Втората световна война, от която се връщат персонажите на Еторе Скола, е заменена с уличните вълнения в Италия през 1982 г., когато 16-годишните Паоло и Джулио се запознават със своя връстник Рикардо и дори му спасяват живота. Някъде по това време в живота на Паоло влиза прелестната Джема… Следват четири десетилетия на събирания и раздели, приятелско ликуване, огорчения, житейски разочарования и много любов, всичко това на ненатрапчивия фон на италианския обществен живот и промяната на националните и общочовешките ценности.

„Най-хубавите години“

Габриеле Мучино само загатва, а не акцентира върху политически различия, „коментирайки“ мимоходом гражданската позиция, която заемат (или не заемат) героите му. Не твърдя, че изрично го е имал предвид, но пряката сюжетна съпоставка между двата филма води до интересното наблюдение, че за италианците много неща в обществено-социалната проблематика сякаш не са помръднали за тези 45 години, които ни делят от творческия процес на Скола. И тъй като в „Най-хубавите години“ се срещаме с тримата неразделни приятели в по-ранна възраст, имаме възможността да проследим едновременно съзряването им и начина, по който всеки от тях предава мечтите и младежките си идеали, обобщено много години по-късно от Джулио с кротко огорчение: „Нашето поколение избягваше да поема отговорности“.

Трите централни мъжки образа, които Мучино създава (заедно със сценариста Паоло Костела) се открояват по-категорично един от друг не поради възпитанието на средата или стечението на обстоятелствата, а сякаш с някаква природна предопределеност: Паоло е идеалист без особени кариерни амбиции, Джулио е конформист, а Рикардо – неудачник. Различията не се забелязват в безгрижието на младежкото им единство, но впоследствие стават очевидна, макар и негласна причина за това, че животът ги разделя, отреждайки им много разнородна съдба. И без да оправдава изборите на (анти)героите си, режисьорът поставя в центъра на историята неумолимия ход на времето, което „бавно ни променя, кара ни да допускаме неща, които са ни изглеждали неприемливи“.

Интересувайки се живо от механиката на човешките взаимоотношения, Габриеле Мучино се е погрижил да насити фабулата с допълнителни предизвикателства като странната симетрия – Джема се отегчава от Паоло, Джулио се отегчава от Джема, Маргерита се отегчава от Джулио… Или осезаемата умора, която се натрупва с годините и прераства в някакво примирение, както и характерния за Мучино акцент върху отношенията между деца и родители – като опит за поемане на някаква отговорност и надежда за по-безкомпромисна вярност на самия себе си у следващото поколение.

„Най-хубавите години“

„Обичахме се толкова много“ се определя като драматична комедия, но Еторе Скола не е склонен на снизходителност към персонажите си. Затова и на финала на филма те остават все така разделени от дребнавите си конфликти. Затова пък Габриеле Мучино се очертава като „неизлечим“ оптимист. Решението му не е пресилено, нито неуместно, а по-скоро създава усещане за неочакван свеж полъх посред съвременната, предимно цинична, склонност да преценяваме света и хората единствено според заслугите, т.е. резултатите, и никога в светлината на намеренията им.

Ако сте имали възможността да гледате „Обичахме се толкова много“, ще усетите как „Най-хубавите години“ се плъзга уверено покрай него, оформен на все същата италианска обществена „почва“, но неизбежно попил отпечатъка на друг творец. Мучино не пренебрегва киноманските намигвания към Фелини (все пак се намираме в Рим) и други класици на родното си кино, и същевременно е доста изкусен в умението да следва собствения си път и да създава впечатляващи метафори, като онова обобщение за дългогодишната емоция между двама души с кадъра, в който Джема тича нагоре по стълбите към дома на Паоло…

 

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКнига на сбогуванията. Книга на чародействата
Следваща статияИздълбоко, надалеко