1
13526

ИТН диван чапраз

Непонятното става по-понятно, щом придобие образ. И вместо да гадаем на боб (по липсата на кристално кълбо) или от хвърчащо килимче, за да определим ще има или няма да има „правителство на малцинството“ по формулата на Слави Трифонов (което никой не е в състояние да каже, включително той самият), по-добре е да „картографираме“ ситуацията. Да знаеш „какво се случва“ е не по-малко важно, отколкото „какво ще бъде“. Малко чувство за хумор също не е излишно при такова изфирясване на здравия разум.

„Политиката на дивана“

Ситуацията е парадоксална: Слави Трифонов предлага пореден кабинет, а все повече хора усещат, че нещо не е наред с ИТН. Поредният министър-председател е на изходна позиция, всичко пак е „иди ми – дойди ми“, мълчете и подкрепяйте, иначе избори… Но в парламента все по-малко „мълчат“, колкото и никой да не иска да поеме върху плещите си разрастването на политическата криза в страната.

„Политически шантаж“ е едната страна на уравнението. Дори служебният премиер Стефан Янев, нарушавайки мълчанието на последното заседание на Министерския съвет, бе принуден да заяви, че политическите процеси в страната „не протичат по демократичната логика“. Нито било ясно „кой точно определя позициите и приоритетите на новия кабинет“. Чак „тайна неведома“ ли е всичко това?

Струва ми се, че всеки, гледал последния видеомонолог на новия Голям брат, асистиран от неговия малък сподвижник, донякъде има отговор на този въпрос.

Слави Трифонов просто възпроизвежда „политиката на дивана“, упражнявана от султаните в Османската империя. Практика, която (частично или в пълния си вид) ни е до болка позната: от Живков, през Доган, та до Борисов (без да забравяме „царстването“ на Сакскобургготски). В случая специфично водещ обаче е „телевизионният мизансцен“.

Гологлав, силно смръщен на вразите и медиите (които съвпадат – съюзници той няма), новият „падишах“ първом дава клетва на „верните“ си, че до гроб ще бъде верен на „суверена“ и ще продължава „по същия начин“… „Отстъпки – никому, уважение – всекиму“ – както в стария кръчмарски принцип. Затова – „подкрепете ни, пък после ще видим“…

Ама това не престана ли да хваща дикиш? Щом дори „уважената Нинова“ (търсеща на всяка цена политическо оцеляване), която миналата седмица бе тъй доволна от „уважителното отношение“ на „славистите“ към нея, от снощи взе да се пазари за допълнения в декларацията на ИТН. Че и за подпис настоява. А Филип Станев едва изчете от трибуната на парламента исканите „писмена“, където бе изсипано всичко – даже облекчаването на диалога между ветеринаря и животновъда.

Представете си за миг същата тази ситуацията, видяна от „дивана“. И само предположете как би изглеждало продължението на монолога на Големия брат:

„Абе к’во искат тия?… Предлагачи с предлагачи! Тия гъбаркат ли се с мене? Ще им добавям аз обещания… Че кой въобще ги бръсне за слива? Някакъв лист хартия… Сега и подпис им се прищяло! Не давам аз автографи! Ще пратя Ванката да им се подпише на документа! Ама в краен случай!…“

Изобщо гледката на поразкрачения на дивана падишах, говорещ на своя „суверен“, би трябвало отдавна да ни подсказва много неща. Христо Иванов съвсем ясно ги обобщи с думите: „Тъжно е за България…“. И тутакси връз главата му се стовари небивалата ярост на падишаха.

Така е в „политиката на дивана“! Ако го мислите само като домашна мебел, на която отмаря грохналият политически исполин, жестоко се лъжете. В Ориента, от който (искаме или не искаме) сме от векове част, „диванът“ е „политическа институция“.

В Османската империя „диванът“ (където се помещава падишахът) е и истинският Министерски съвет. Където падишахът, там и „диванът“! Там ходи „великият везир“, допуснат до „тялото“ на „височайшата особа“, за да получи „указанията“, които да претвори „на дело“. И тъкмо там най-често (в сянка) някой (примерно „великият библиотекар“?!) шушне на ухото на падишаха кои да са назначенията и какво да става в държавата.

„Диванът“ е „мястото на властта“, където се кръстосват най-сенчести козни. Затова Ориентът е изковал и един термин на преклонение към това „място“, с който, уви, все по-често комай ще се сблъскваме.

„Диван чапраз“

И това „преклонение“ има своите задължителни правила.

  1. Пред величествено разлегналия се на своя „диван“ султан се стои задължително прав, чинно, със сгънати пред слабините ръце.
  2. Със султана не се спори и нищо не му се предлага. Инак с махване на ръка той може да вземе главата на който и да е „предлагач“, излагайки я на мегдана. Някога физически, днес (да допуснем) медийно.
  3. Решенията на султана, взети „лично“ от него (или подшушнати от великия библиотекар), се изслушват благоговейно, с всенародно ликуване и се приемат с акламации на определеното за това място (днес – в Народното събрание).
  4. Със султана не се разговаря пряко, а с „височайше отстояние“, каквото засвидетелства умело неговият пръв, но най-малък сподвижник.

И ако има питане към султана (по „спуснатите“ решения), това може да става само в условно наклонение:

– Възможно ли е да се допусне обсъждане на нашите кандидатури или приоритети?

Не, твърде е дръзко. По-скоро:

– Дали най-благодатните за поданиците (избирателите, публиката) „наши“ решения, които Вие благоволихте да вземете с присъщата си прозорливост, могат да претърпят някаква евентуална промяна?

На което (най-вероятно) гологлавият падишах сопнато ще отвърне:

„Ама що питаш това?! Как можа да ти хрумне, че сменяме решенията си? Може (казвам може!) само да сменим едно от „най-добрите си решения“ с друго от „нашите най-добри решения“. И толкоз.

Я виж Пламен (Николов) колко добре го изрази от екрана: „Аз само ще прилагам „най-добрите решения“, които ще се приемат на най-високо партийно равнище“.

Толкова добре го изрече човекът: „ще прилагам решенията, взети отгоре“.

Ще „прилагам“, а не ще „предлагам“. Аман от „предлагачи“!

И „логиката на Дивана“ е безупречна. Инак от всички дивани в страната ще потекат вълни от предложения, представете си само…

А нали трябва да е ясно кой е султанът и коя е раята!

Има си правила в Ориента:

Чакаш. Слушаш (в по-ново време: обаждаш се, ако ти вдигнат телефона). Съобщаваш. Пак чакаш. Идва височайшето разпореждане. Изпълняваш. Пък ако ти се отвори късметът някой ден, може и да се озовеш „диван чапраз“ пред самия падишах.

Би било добре – с оглед на възвръщащата се демокрация и възстановения парламентаризъм! – веднъж в годината министрите от „Дондуков“ 2 да бъдат приемани на „Дивана“ „лично“. Ама „диван чапраз“! Без медийно излъчване и без тържествени церемонии. Ако с работата си заслужат такова благоволение.

„Голямото менкане“

И за да се завърти напълно играта, явно за падишаха най-важното умение е да „менкаш“. Като в оная игра от 90-те с топчетата под похлупаците – „тука има, тука нема. Голямото куче е Стоичков, малкото – Лечков“. Хоп – и „шат на патката главата“.

Шах на медийните мисирки!

За три месеца – четирима министър-председатели.

Представете си само – ако това правителството мине – каква голяма министерска рокада може да се направи някъде след Нова година! Антоанета Стефанова ще припомни какви бяха там „съответните термини“.

Примерно – министърката на образованието може да оглави културата и обратното.

Не, твърде е просто!

По-сложен ход трябва, за да зяпне „раята“.

Министърката на отбраната да стане министърка на образованието, а министърката на образованието да бъде издигната до вицепремиер по космическите изследвания и климатичното затопляне.

Тогава министърът на културата спокойно може да стане министър на правосъдието, а пък онзи – министър без портфейл по добрите нрави и битката с „майкопродавците“.

Кючек асорти или нирвана кючек?

ИТН диван чапраз.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияЧувствителният разказвач
Следваща статияТворчеството за деца на Анета Дучева

1 коментар

  1. падишахът не стои на дивана. Диванът е съвет (кника на персийски) на везирите, правителството. А падишахът ги слуша през една решетка. Ако иска разбира се. Но в контекста на разказа можем да приемем че диванът в случая е Слави. Като мебел….