Начало Идеи Гледна точка И дойде великанът
Гледна точка

И дойде великанът

3113

Мажеха и лепяха. Трябваше да облепят с предизборни плакати цял декар огради. Хайде, да не е цял декар, ама там някъде. Момчето лепеше много по-бързо от момичето. Още докато мажеше с дясната ръка с валяка по оградата, с лявата ръка вече беше извадил плаката и го натискаше върху намазаното. Не беше лесна работа. Да извадиш от стегнатото руло плакати само един, да го обърнеш хоризонтално, да го развиеш, и всичко това светкавично, само с едната ръка, за да не губиш темпото – докато с другата мажеш лепилото с валяка. И да внимаваш да не залепиш обратно муцуната на политика – горе устата, долу челото. Макар че грешката не беше фатална. Отгоре веднага ще залепиш друг плакат с правилно обърната муцуна – отгоре челото, отдолу устата.

– А не може ли едното руло просто да го изхвърлим в някой контейнер. Все едно сме ги залепили.

– Аз лепя плакати от доста години. Минават и проверяват. Мерят оградите с рулетка.

– Кой проверява?

– Имат си хора.

– Значи трябва да ги залепим всичките?

– Да.

– А кога ще ни платят?

– Казаха – тия дни.

Момичето спря да лепи, свали си пуловера и го върза на кръста. Момчето я погледна изпод вежди.

– Да не изстинеш.

– Ти какво си се загрижил толкова за мен? Да не си ми нещо баща? Или настойник?

– Аз съм ти за момента шеф.

– Ти досега изобщо бил ли си на някого шеф?

Момчето замълча. Всъщност имаше опит като шеф. На брат си в инвалидната количка. Брат му наистина много го слушаше. Най-много обичаше, когато го закараше с количката в парка. И когато започнеше да тича по алеята, докато буташе количката. Тогава брат му искрено се смееше. Ревеше като магаре от смях с мутиращия си глас. Но нямаше какво да я занимава сега с това. Видя, че момичето го измери с поглед.

– Добре де, ти си шефът.

Бяха се запознали сутринта в предизборния щаб, докато вземаха плакатите. Тя дойде при него и каза – искаш ли да работим заедно.

Той се изкашля. Равновесието беше възстановено. Той беше шефът. Но отсега нататък щеше да е по-внимателен.

Оградата се точеше напред чак до следващата пресечка. Сякаш нямаше край. Докато залепяше поредния плакат, момчето усети, че точно там, където се падаше устата на политика, в оградата имаше мъничка дупчица. Колкото да пъхнеш една цигара. Очите му се присвиха. Той бръкна в джоба си, извади цигарите, запали една и незабелязано от момичето направи малка дупчица в плаката и я мушна с филтъра, както димеше, в дупката в ламарината. Цигарата не изгасна, продължаваше да дими.

– Виж! – каза той. Момичето го погледна и проследи погледа му. И се заля от смях.

– Абе ти защо си ми взел цигарата? – каза с дебел и дрезгав глас момчето на политика. Пресегна се и си взе цигарата. И си я допуши.

– Чакай – каза момичето. Бръкна в джоба на анцуга си и извади един черен маркер. И нарисува върху плаката срещу нея върху очите на политика очила.

– Как не са му казали, че с очилата изглежда много по-интелигентен. Да бяха му сложили едни очила, преди да го снимат.

– Може пък да е точно обратното. Той да си има очила, а те да са му ги махнали, за да го направят по-прост и достъпен.

Момчето се изпъчи. Беше горд от това, че разбира толкова много от предизборни стратегии. Надяваше се момичето да е оценило това.

– Ти навсякъде ли ходиш с маркер?

– Навсякъде.

– Защо?

– Ами ей така. Пиша си ноти по стените. Като изпиша цялата улица, това вече е мелодия.

Беше се стоплило много. Слънцето напичаше. И момчето завря в суичъра си, но не смееше да го свали. За да не види момичето колко е хърбав.

– От утре тръгвам на лостовете в градинката, каза си той. И за два месеца ще стана як. За да не забележи момичето смущението му, реши да атакува.

– Какво представлява татуировката ти?

Момичето го погледна. На тясната ивица кожа, между фанелката и анцуга ѝ се виждаше крайчецът на татуировка. Тя развърза пуловера, свали с палец анцуга и му я показа. Момчето преглътна.

– Харесва ли ти?

– Да. А имаш ли и другаде татуировки?

– Имам.

– А тях кога ще ги видя?

Момичето се засмя.

– Като отидем на плаж през лятото.

После момичето млъкна за дълго. Само мажеше и лепеше. Сети се как си беше направила татуировките. Миналата година, последната година от гимназията, се хвана да работи в един салон за масажи. Той се намираше съвсем близо до гимназията и тя тичаше там през голямото междучасие. Веднъж собственичката ѝ каза – защо не си направиш няколко татуировки. Вече няколко пъти клиентите ме питат защо нямаш татуировки. Ние ще ги платим.

И тя си направи.

Махна се оттам, защото един от клиентите я хареса много.

– А ти сега с какво се занимаваш? – попита момчето.

– Кандидатствах в Консерваторията. Не ме приеха. Тази година ще опитам пак.

– С някакъв инструмент? Или с пеене?

– С пеене.

– Пееш ли добре?

– Не знам.

Момичето реши, че трябва да смени посоката на разпита.

– А ти с какво се занимаваш?

– Чета книги.

– Как така четеш книги?

– Майка ми е библиотекарка.

– Аха. И коя е последната книга, която си прочел?

– За един великан. На някакъв руснак, забравих му името. Героят се влюбва в своя колежка. Тя е омъжена за бивш началник на затвор. И тя го обича. Но не се решава да наруши правилата. Накрая героят заминава. И сяда да пише книга за двама влюбени. Измисля си и един великан, който да се грижи за всички влюбени. Но великанът така и не се появява.

– Интересно. Ще ми я дадеш ли? Макар че аз чета много бавно.

– Ако трябва, ще презапишем книгата на моя картон. Или пък ще я откраднем.

– Добре. Разбрахме се. Другия път аз ще ти изпея една песен. А ти ще ми дадеш книгата.

Залепиха и последния плакат. Политикът се нижеше на три реда покрай тротоара и гледаше минувачите с лъчезарния си поглед.

– Ами чао тогава – каза момичето. – Аз живея само с баба си, майка ми и баща ми са в чужбина. И тя много се притеснява, когато закъснея.

– Чао – каза момчето. И той трябваше да се прибира, защото трябваше да изведе брат си с количката навън.

– Кажи ми телефона си.

Тя му го продиктува.

След два часа телефонът ѝ звънна. И тя чу гласа на момчето:

– И дойде великанът… Един такъв, голям, голям…

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора