Мажеха и лепяха. Трябваше да облепят с предизборни плакати цял декар огради. Хайде, да не е цял декар, ама там някъде. Момчето лепеше много по-бързо от момичето. Още докато мажеше с дясната ръка с валяка по оградата, с лявата ръка вече беше извадил плаката и го натискаше върху намазаното. Не беше лесна работа. Да извадиш от стегнатото руло плакати само един, да го обърнеш хоризонтално, да го развиеш, и всичко това светкавично, само с едната ръка, за да не губиш темпото – докато с другата мажеш лепилото с валяка. И да внимаваш да не залепиш обратно муцуната на политика – горе устата, долу челото. Макар че грешката не беше фатална. Отгоре веднага ще залепиш друг плакат с правилно обърната муцуна – отгоре челото, отдолу устата.
– А не може ли едното руло просто да го изхвърлим в някой контейнер. Все едно сме ги залепили.
– Аз лепя плакати от доста години. Минават и проверяват. Мерят оградите с рулетка.
– Кой проверява?
– Имат си хора.
– Значи трябва да ги залепим всичките?
– Да.
– А кога ще ни платят?
– Казаха – тия дни.
Момичето спря да лепи, свали си пуловера и го върза на кръста. Момчето я погледна изпод вежди.
– Да не изстинеш.
– Ти какво си се загрижил толкова за мен? Да не си ми нещо баща? Или настойник?
– Аз съм ти за момента шеф.
– Ти досега изобщо бил ли си на някого шеф?
Момчето замълча. Всъщност имаше опит като шеф. На брат си в инвалидната количка. Брат му наистина много го слушаше. Най-много обичаше, когато го закараше с количката в парка. И когато започнеше да тича по алеята, докато буташе количката. Тогава брат му искрено се смееше. Ревеше като магаре от смях с мутиращия си глас. Но нямаше какво да я занимава сега с това. Видя, че момичето го измери с поглед.
– Добре де, ти си шефът.
Бяха се запознали сутринта в предизборния щаб, докато вземаха плакатите. Тя дойде при него и каза – искаш ли да работим заедно.
Той се изкашля. Равновесието беше възстановено. Той беше шефът. Но отсега нататък щеше да е по-внимателен.
Оградата се точеше напред чак до следващата пресечка. Сякаш нямаше край. Докато залепяше поредния плакат, момчето усети, че точно там, където се падаше устата на политика, в оградата имаше мъничка дупчица. Колкото да пъхнеш една цигара. Очите му се присвиха. Той бръкна в джоба си, извади цигарите, запали една и незабелязано от момичето направи малка дупчица в плаката и я мушна с филтъра, както димеше, в дупката в ламарината. Цигарата не изгасна, продължаваше да дими.
– Виж! – каза той. Момичето го погледна и проследи погледа му. И се заля от смях.
– Абе ти защо си ми взел цигарата? – каза с дебел и дрезгав глас момчето на политика. Пресегна се и си взе цигарата. И си я допуши.
– Чакай – каза момичето. Бръкна в джоба на анцуга си и извади един черен маркер. И нарисува върху плаката срещу нея върху очите на политика очила.
– Как не са му казали, че с очилата изглежда много по-интелигентен. Да бяха му сложили едни очила, преди да го снимат.
– Може пък да е точно обратното. Той да си има очила, а те да са му ги махнали, за да го направят по-прост и достъпен.
Момчето се изпъчи. Беше горд от това, че разбира толкова много от предизборни стратегии. Надяваше се момичето да е оценило това.
– Ти навсякъде ли ходиш с маркер?
– Навсякъде.
– Защо?
– Ами ей така. Пиша си ноти по стените. Като изпиша цялата улица, това вече е мелодия.
Беше се стоплило много. Слънцето напичаше. И момчето завря в суичъра си, но не смееше да го свали. За да не види момичето колко е хърбав.
– От утре тръгвам на лостовете в градинката, каза си той. И за два месеца ще стана як. За да не забележи момичето смущението му, реши да атакува.
– Какво представлява татуировката ти?
Момичето го погледна. На тясната ивица кожа, между фанелката и анцуга ѝ се виждаше крайчецът на татуировка. Тя развърза пуловера, свали с палец анцуга и му я показа. Момчето преглътна.
– Харесва ли ти?
– Да. А имаш ли и другаде татуировки?
– Имам.
– А тях кога ще ги видя?
Момичето се засмя.
– Като отидем на плаж през лятото.
После момичето млъкна за дълго. Само мажеше и лепеше. Сети се как си беше направила татуировките. Миналата година, последната година от гимназията, се хвана да работи в един салон за масажи. Той се намираше съвсем близо до гимназията и тя тичаше там през голямото междучасие. Веднъж собственичката ѝ каза – защо не си направиш няколко татуировки. Вече няколко пъти клиентите ме питат защо нямаш татуировки. Ние ще ги платим.
И тя си направи.
Махна се оттам, защото един от клиентите я хареса много.
– А ти сега с какво се занимаваш? – попита момчето.
– Кандидатствах в Консерваторията. Не ме приеха. Тази година ще опитам пак.
– С някакъв инструмент? Или с пеене?
– С пеене.
– Пееш ли добре?
– Не знам.
Момичето реши, че трябва да смени посоката на разпита.
– А ти с какво се занимаваш?
– Чета книги.
– Как така четеш книги?
– Майка ми е библиотекарка.
– Аха. И коя е последната книга, която си прочел?
– За един великан. На някакъв руснак, забравих му името. Героят се влюбва в своя колежка. Тя е омъжена за бивш началник на затвор. И тя го обича. Но не се решава да наруши правилата. Накрая героят заминава. И сяда да пише книга за двама влюбени. Измисля си и един великан, който да се грижи за всички влюбени. Но великанът така и не се появява.
– Интересно. Ще ми я дадеш ли? Макар че аз чета много бавно.
– Ако трябва, ще презапишем книгата на моя картон. Или пък ще я откраднем.
– Добре. Разбрахме се. Другия път аз ще ти изпея една песен. А ти ще ми дадеш книгата.
Залепиха и последния плакат. Политикът се нижеше на три реда покрай тротоара и гледаше минувачите с лъчезарния си поглед.
– Ами чао тогава – каза момичето. – Аз живея само с баба си, майка ми и баща ми са в чужбина. И тя много се притеснява, когато закъснея.
– Чао – каза момчето. И той трябваше да се прибира, защото трябваше да изведе брат си с количката навън.
– Кажи ми телефона си.
Тя му го продиктува.
След два часа телефонът ѝ звънна. И тя чу гласа на момчето:
– И дойде великанът… Един такъв, голям, голям…
