Иван Младенов, „Разсдвоение“, издателство „Изток-Запад“, София, 2021 г.
Анти/утопията като че ли се оформя като предпочитан жанр за множество автори от посткомунистическите общества в края на ХХ и началото на XXI век… Топосът, където Иван Младенов събира персонажите на своя „епос”, романът „Разсдвоение” (програмният „пролог” е написан в особена прозодия), е „Титаник”, но това не е „реплика” на оня Титаник, обрасъл с какви ли не легенди, а кораб-метафора, който няма да потъне, но няма и да оцелее, кораб, цепещ вълните като кит, „Титаник, който не пристига. Заминава. На пристанища спира кратко. Без да е бил, отплавал”… Сред пасажерите се открояват „ГОЛЕМите”: „Ерих Мария Ремарк и Пол Томас Ман, Вирджиния Улф, Рилке с тъмен поглед, забравеният Фреге, Витгенщайн, Лизе Майтнер, Мария Райтер, артистите Лале Андерсен, Юси Бьорлинг, Зара Леандер. Те ли са? Художниците Магрит, Емил Нолде, композиторът Едвард Григ е тук, съпругата му също”. Философи, творци, артисти… И разбира се, жени, фатални, с прогарящи погледи. Възбудени от мястото, от кораба, изплувал от сумрака… Прави впечатление, че корабът няма класи. Накъде плава все пак този модерен „ноев ковчег” със странна селекция – струва ми се, към залеза… Всички наричат кораба Уриел (ангел на мъдростта Божия, подобно на премъдрата София; ангелът, който предупредил Ной за потопа) – разбира се, има и още много семиотични закачки, но няма как да се спрем на всички в потока на повествованието…
Нека избегнем все пак случайните аналогии, доколкото е възможно, с уговорката, че може би случайни аналогии не съществуват… Авторът непрекъснато разколебава нашата увереност, че „знаем”. Той самият изглежда също е учуден от възможностите на романа. Разбира се, това е български роман и като повечето български романи може да се разглежда като скачен низ от разкази; това, което споява повествованието, е, както казахме вече, „мястото”… Дали „мястото” ще е гощавка, салон, кораб или манастир е въпрос, който авторът избира. Въпросът е да е убедителен. Достоевски е прочут със събирането в един хронотоп на пръв поглед на несъвместими герои… Тук обаче искам да съпоставя романа на Младенов с един друг ерудитски роман – „Елените” на Св. Игов. Разликата е, че при Игов се говори за книги (най-вече от конспекта на западната литература), а при Младенов философи дискутират по онтологическите тъкани и семиотичните въпроси на битието… Но да се върнем на заглавието – „Раз/с/двоение”, портата към романа. Дали става дума за шизо-раздвоението или „сдвоението” на две същества в любовта? Или става дума за вечното деление и диалектическа борба на Доброто и Злото: „Като се пита в За Небесните имена за произхода на Благото и на Злото, Дионисий стига до извода, че това не може да са диади, тъй като никоя двойка не е начало, първопричина може да е само мона-дата, защото от едно начало не могат да произлизат две абсолютно противоположни същности. Тогава то би било раздвоено и противоположно в себе си и различно и друго по отношение на себе си. Не е възможно и съществуването на две противоборстващи причини във всичко, това би навредило на самия Бог като извор на благото, което е Едно. Злото не може да е в него като сила, равна и противоборстваща на благото, защото това би довело до пълно равновесие между благото и злото и следователно до невъзможност да бъдат различавани”.
Струва ми се, че вътрешно Младенов е съгласен с Фуко и Дерида, че матафизиката не съществува. Но в романа охотно се разискват теологически проблеми – за ангелите, демоните и пр. Ето го и блянът: „От векове съществува блянът за универсална наука за всекидневните проблеми, която дава концепции за бъдещето”. Диалогът, който се води от „големите” на модерността, се модерира често от религиозния резоньор Сеговия, странен йезуит, склонен към назидание. Но както твърди Фр. Джеймисън: „Онтологиите на настоящето изискват археологии на бъдещето, а не прогнози за миналото“. В постмодерната политическа етика „злото” е тоталитаризмът, а „доброто” е демокрацията (по Бадиу). В този дух философският роман на Младенов е роман за свободата и начините ѝ на консумиране, като най-висше благо е знанието, освободено от библейските стигми на печал и грях.
Романът на Младенов е в три части: 1.Големите, 2.Раз/сдвоение, 3. Отчупване. Рефренът на романа е: Тя скъса с мен. Изречение, което се появява в края на всяка глава. Всяка глава е откос от „словободове”, състоящи се от спомени – от „девството” до зрелостта. Разказът тече на фона на някаква всемирна тишина, през която плува титаникът с монументалните персонажи. Техният живот също тече в някакви паралелни вселени, осветени от трагичната контрастна светлина на живота и смъртта, а те самите са родоначалници на биографични архетипи… Общото между тях е, че Бог избира да катастрофира във всяка съдба поотделно.
Прави впечатление, че романът е написан вдъхновено, срещат се и стихотворения, които като че ли поемат като буфери емоционалните изблици на повествователя. Фиорд с полуотворена уста нашепва заскрежените легенди на севера… Ангелска семиотика ни пренася непрекъснато в метафизичните селения на Бога. Въобще романът изобилства от истории, описания на (въображаеми понякога) места и случки. Провокативно ни хвърля в хипотезите си, раздрусва ни да разсъждаваме диалектически и същевременно развива сюжета си неусетно и плавно. Книгата е добре оформена полиграфично и художникът е намерил верният баланс със съдържанието. За читателя остава интелектуалното удоволствие да се докосне до света на романа и да допълни своите знания в различни сфери на хуманитаристиката.
Иван Сухиванов е роден на 6 септември 1961 г. Завършил е българска филология. Доктор по руска литература с дисертация върху руския авангардизъм. Преподавал е „История на българската литература след Първата световна война“ и „Антропология и фолклор на българите“ в Бургаския свободен университет От 2009 г. досега е редактор в сп. „Море“. Носител е на Националната награда „Христо Фотев“ 2016. Издал е няколко сборника с белетристика, поезия и книга с литературна критика.
