Начало Идеи И моята песен тъжовна…
Идеи

И моята песен тъжовна…

К. Константинов & Д. Подвързачов
27.04.2016
1877
пенчосл.
Портрет на Пенчо Славейков, Никола Михайлов

На 27 април се навършват 150 години от рождението на Пенчо Славейков. Предлагаме ви текстовете на Константин Константинов и Димитър Подвързачов, прочетени в памет на Славейков в утрото на 3 юни 1912 г. в София.

На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев уволнява Пенчо Славейков от поста директор на Народната библиотека и го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Живее на различни места – в Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца, а през май 1912 г. отново е на път, търсейки лек за тялото и душата си. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където умира на 28 май. Погребан е в селското гробище. Текстовете, които ви предлагаме, са прочетени в негова памет в София в утрото на 3 юни 1912 г. – седем дни след смъртта на поета в Италия. Костите на Славейков са пренесени в България през 1921 г.

За великия покойник

от Константин Константинов

константин

Истина, истина ви казвам:
когато ме изгубите, тогава
само ще ме намерите.

Легендата за неговата смърт настигна недовършената легенда за живота му и от тяхното слияние се изплете най-хубавата легенда за живота му в смъртта. Така се изпълни печалната правда на предчувствията, които обвяват всичките негови рожби.

И днес, когато острата болка някак по-глухо и глухо се обажда, – а зад стъпките ни неговата сянка расте всеки миг по-спокойна и могъща, – едно голямо недоумение се издига в душите ни за онзи, който е вече спомен. Кой беше той? И какво търсеше между нас?

По какво велико недоразумение можа да се роди тоя странен човек, който мина като лъчезарно видение на красота, сила и самосъзнание?… В тия глухи времена, дето единствената добродетел е непобедимата наглост, как можа той да пренесе през живота, богатата съкровищница на сърцето си, недосегната от ничия ръка?… И де беше възпитало това сурово чедо на Балкана своята цялостна душа, която с царско пренебрежение и презрение изпълваше всеки свой жест или слово?…

Нека други потърсят хилядите обяснения, готови за подобни случаи.

За нас той си остава една светла тайна, към чието сияние ний навеждаме очи с дълбока благодарност.

Благодарност за туй, че от неговите уста ний за пръв път чухме на родна реч тържествената литургия на Красотата… Благодарност за това, че той едничък ни научи да различаваме безделиците от истинските драгоценности, които ежедневно се полагат пред широкия жертвеник на Изкуството!… Дълбока благодарност за всички дни – близки или далечни – когато неговите тихи думи внушаваха на сърцата ни толкова съзвучни сънища, в които се забравяше живота.

Приживе той бе обсаждан от низката неприязън на своето време – и Смъртта му донесе днес всички ласки, които живота му бе отказал…

Защото нашата съдба е – да пишем некролози и да погребваме…

*     *     *

Широк талант, укрепен с необикновена вътрешна сила, той вкуси от есенцията на много култури и не вкова душата си в рамките на никое учение.

Той нямаше кариера; той нямаше професия. Той познаваше само призванието си. Нему бе чуждо онова, което поробва всеки ден толкова хора у нас: приспособяването. Компромисите не можеха да го търпят, а той сам ги ненавиждаше – и не съумял да се вживее помежду нас, – той бе осъден и да умре върху чужда пръст.

Нима има друг пример, подобен на тоя тържествен и плодоносен подвиг?

До него българската реч не бе усещала докосването на ръка по-любяща – и му се отдаде с беззаветността на девственица, очаквала от векове своя възлюбен. Така, с ласките на влюбен художник, той позна интимностите, които не могат да се учат, – а със силата на един голям ум той научи онова, което не може да се внушава. И ако други го ценят поотделно за едното или другото, – стократно повече той е скъп нам зарад пълновластното слияние на едното и другото в неговия образ.

Той беше многоцветен като дъга, опасала тясното небе на българската литература. Той знаеше това и вдъхновен – ни веднъж той не размеси величието на едно висше самосъзнание с низменната суетност на дребните тщестлавия. И когато приказваше сам за своето дело – тъй странно изглежда това днес! – той не беше същият оня, който твореше, – а друг някой, – също тъй голям и силен, който се радва и сочи на чужд подвиг. В такова странно раздвоение той живя докрай – и малцина разбираха това, – и мнозина хвърлиха камък връз него.

*     *     *

Аз не знам дали някога ще дойде денят на неговия празник. Перспективите на нашето бъдеще потъват в глухи и беззрачни хоризонти. И може би той ще остане само като една голяма, последна станция, отдето няколко млади избраници ще тръгнат за подвизи към мъглявите брегове на непознати земи.

…И все пак, аз обичам да мечтая за него. – Ще минат много дни и много години. Ще почиват в гробовете си и съвременниците му, които в безрадостния свой живот имаха радостта на неговия спомен. – И ето, в някое росно утро или в привечерния час, който събужда копнежа за вечност, – в треперливия гласец на някое дете, наведено над читанката си, в скромната сцена на някое училище, – или във възторжената рецитация на някой млад самотник – ще трепнат съзвучията на „Цветя“, „Бойко“ и „Фрина“ – и той, забравен без време, отново ще оживее – непознат и безимен вече, но още господар; и ще се изпълнят простите слова на неговия реквием:

„И моята песен тъжовна
Дочувам там някой да пее…“

Константин Константинов (1890-1970) е писател и преводач, автор на разкази и пътеписи. Започва да публикува през 1907 г. в сп. „Българан“, а по-късно и в „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Изкуство и критика“ и др. Заедно с Дебелянов и Подвързачов издава сп. „Звено“ (1914). Сред по-известните му книги са сборниците с разкази „Към близкия“ (1920), „Любов“ (1925), „По земята“ (1930), „Трета класа“ (1936), „Ден по ден“ (1938), „Седем часът заранта“ (1940), „Птица над пожарищата“ (1946), романът „Кръв“ (1933), „Сърцето в картонена кутия“ (1933, в съавт. със Св. Минков) и др. Автор е на книги за деца. Известен е като един от големите български преводачи от руски и френски език.

Спомен за Пенча Славейков

от Димитър Подвързачов

димитър подвързачов009

С Пенча Славейков имах щастливия случай да се срещна всичко 2-3 пъти. Имам само един спомен за личността му – от първото ми запознаване с него.

Но струва ми се, че ония като мене, които имат само един спомен за поета, ще запазят в паметта си живия човек по-сигурно и неизличимо, отколкото другите, които са имали чести срещи с него.

И може би за вас това, което ще кажа, не ще бъде много интересно, но аз ще ви го разправя, защото сега, след като Пенчо не съществува, споменът ми за него порасна в душата ми хилядократно.

Бях виждал много пъти из улицата типичната фигура на тоя полупрегърбен човек, с неизбежната патерица и бях се опитвал да загледна плахо в тия черни и пронизващи очи. Да, очите у него бяха особни.

Но беше ме страх. Изпитвах едва ли не благоговеен трепет. И – нека си го кажа – струваше ми се, разбира се съвсем напразно, че той ме знае кой съм и че като ме съзре, ще дигне патерицата към мене и ще каже:

– И ти ли, и ти ли дращиш стихове?

Аз знаях как пренебрежително, често жестоко се отнасяше той към по-младите стихотворци. Когато отидох при него, то беше по работа; намерих го в кабинета му в Народната библиотека. За мое учудване нямаше нищо олимпийско в обноската му. Той се държеше много просто и любезно; речта му, както обикновено, поръсена с много смехории и остроумия, и макар че моето стеснение се още не минаваше, той по едно време извади коректури от сбирката „На острова на блажените“, която по това време се печаташе и поиска да прочете стихове.

И тези именно минути – не, той чете около един час – се врязаха в паметта ми дълбоко.

Той седеше почти неподвижно пред бюрото си, аз бях срещу него. Имаше още двама приятели.

През всичкото време аз го наблюдавах и поглъщах куплетите от устата му.

Той четеше живо, с тон, с чувство.

Той четеше стиховете на Боре Вихор, на Видул Фингар, на Китар Дожд, епитафиите на Витан Габър.

Пенчо за известно време не беше се явявал с нови стихове. Право да си кажа, аз си мислех, той вече си отива.

Но когато зачете:

Умряха те всички за родния край…
Къде им е гробът днес никой не знай –
Днес никой не знай!

Когато прочете наивната и проста песен за бача ви Кира и песента за самоубиеца:

Някой каза: той е луд!
Свят е! – други отговори –

аз трепнах на стола си, въртях се безпокойно и трогнат до сълзи – вие ще помислите, че може би преувеличавам, но кълна ви се, че беше така – трогнат до сълзи, искаше ми се да прегърна тоя човек.

Странно! Това беше един съвсем нов поет, който сега почва да се издига и обещава голяма бъднина.

Разбира се, че Пенчо нямаше никаква нужда да му казвам това свое чувство – нещо повече: той може би не искаше да знае за присъствието ми – но какво от това? При него аз престоях повече от два часа в един тържествен празник на душата.

Ние говорихме още за литература и поезия. Направи ми впечатление оная напълно детска любов, с която той говори за тези неща. За него като че ли не съществуваше никакъв друг интерес на земята, като също дете той се радваше на сбирката си, на новите си стихове, на поезията изобщо…

Повтарям – за мене това беше едно трогателно празненство – и никога няма да го забравя.

*     *     *

Ползвам се от един случай да поразширя пряката цел на тая бележка. В печата проникнаха съобщения – може би от официални места – които имаха този смисъл: „Как? Пенчо не е бедствал в странство! Ние го назначихме в музея, дадохме му отпуск и понеже той не зае длъжността си – уволнихме Пенча, както гласи Законът за чиновниците!“

Каква официална гавра с паметта на Пенча Славейкова!

Болнав и с оскъдни средства е преживявал той последните месеци от живота си в чужбина – и е работил над „Кървава песен“.

Той стана нашият беглец. Ние не го оценихме, ние го прокудихме.

Ето какво пише той през декември м. г. от Рим до един свой приятел, до книгоиздателя г. Паскалев:

„За да мога да живея на чужбина, което съм решил, аз трябва да се заловя на постоянна работа, която да ми даде нужните средства. Ето защо аз влязох в споразумение с една фирма за литературна и кореспондентска работа. Работата, т.е. условията ни, още не са приключени, но надявам се скоро да се свърши. Тогава, при такива обстоятелства, аз ще имам 250-300 лв. на месец, но затова пък няма да мога нищо да похвана…“

По-нататък:

„Аз свърших наистина VII-та песен на „Кървава песен“, но за осмата още не съм се залавял и скоро кой знае дали ще се заловя, по причина, за което по-долу е дума. И все пак, надявам се навреме да успея и с нея…“

В друго писмо от февруари т. г.:

„Моето условие с щутгартците – то стои още на масата ми не решено. Дават ми малко за работа, която ще ми отнема всичкото време. А аз търся по-малко работа, та да имам време и за моята работа. Само 300 марки на месец за първата година, та сетне уж и пр. Не съм скъсал пазарлъка и след месец (на пролет) види се ще трябва да ходя в немско лично да видя какво ще направя с тях или с друг някой“.

И в това положение Пенчо не се е обърнал за помощ към никого – нито към държавата, нито към родината, нито към приятели…

И не е ли твърде жестоко, твърде просташко бих казал, това що става сега? Умира в чужбина, почти в немотия, един от безспорно най-талантливите поети на нашата оскъдна татковина, един 30-годишен заслужил писател, от творенията на когото младите българчета учат родната реч – аз нарочно схващам в момента най-скромно значението на Пенча като писател – и министерството на нашата просвета вдига рамене и дума:

– Ние не сме направили никакви постъпки за пренасяне тялото в България, защото не сме получили за това досега никаква молба от роднините или приятелите на покойния!

Приживе той имаше много врагове. Но че българската злоба може да преследва и умрелия – това е срамно да се помисли!

Това ние още не искаме да повярваме!

Той не беше партизанин. Но еднаж написа едно гражданско стихотворение, което сам, струва ми се, не искаше да цени, но което сега неволно си спомняте, като се замислите за покрусената памят на бедния български поет:

Имало нявга край чудноват –
Може и днес да го има! –
Землище хиляди, хиляди той
Мили квадратни обзима.
Тъмни гори го и буйни реки
Пряко, на подплес просичат…
Някои историци „Опакий край“
Бозна защо го наричат.
Негли на присмех, а дявол ги знай,
Негли съвсем справедливо…
Тъй ли, онъй ли, – а в Опакий край
Опако всичко отива!

Димитър Подвързачов (1881-1937) е роден в Стара Загора. През 1909-1910 г. редактира хумористичното списание “Оса”, а през 1914 г. редактира списание “Звено”, в което сътрудничат талантливи писатели-модернисти и реалисти: Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Йордан Йовков, Константин Константинов и др. От 1919 г. до 1934 г. е журналист и коректор във вестниците: “Зора”, “Епоха”, “Час”, “Знаме”, “Демократически сговор”, “Македония” и др. През 1934-1936 г., заедно с Елин Пелин и Йордан Сливополски, е редактор на детското вестниче “Пътека”. Значителна фигура в българската култура, той е майстор на фейлетона, баснята, афоризма, хумористично-сатиричното стихотворение, художествения превод. Автор е и на много преводи от световната класика.

К. Константинов & Д. Подвързачов
27.04.2016

Свързани статии