1
5595

И пак за българското русофилство

Размисли по статията на Калин Янакиев

Комар и Меламид, „Преклонение“, 1983 г.

Русофилството е натрапван, илюзорен ерзац – заместител на целенасочено поддържаната в нищожност българска държавна и елитарна традиция, заместител на пълноценна българска национална идентичност.

Има две сериозни и потенциално много заблуждаващи грешки в иначе интересния и полезен текст на Калин Янакиев „Защо българите продължават да русофилстват?“. Първата от тях е в твърдението, че между Освобождението и комунистическия преврат от 1944 г. „пренебрежимо малка част от българите…успяват да изградят същинско национално самочувствие“. Липсата на силно национално самочувствие може да се разглежда и като слаба национална идентичност, и – по-различно  – като известна комплексираност и неудовлетвореност, аморфност – на българската национална принадлежност. Каквито и основания да са породили този извод, той не съответства на историческата реалност на българското национално развитие.

Подценяването на собствената национална принадлежност е феномен, който съществува у всички нации, а сред балканските нации то е част от дълбокия комплекс „Европа“, за който ще стане дума малко по-късно. Вземете „Алексис Зорбас“ на Казандзакис, вземете десетките примери за национална самоирония у иначе свръх националистически настроените сърби – примерите могат да продължат. „Бай Ганьо“ и „Пази Боже сляпо да прогледа“ са колкото примери за ниска национална самооценка, толкова и за осмиване на парвенющината, ощетяваща истинските ценности на националната принадлежност.

Националното самочувствие на българите разцъфтява в началото на ХХ в. с успехите на младата държава и се проявява в масовия героизъм на българските войници в Балканските войни и през Първата световна война. Хора без национално самочувствие не се бият за национална кауза като лъвове – при Чаталджа, при Одрин, при Дойран, не се гордеят с националната си принадлежност в такава степен, която да ги подтикне към саможертва и героизъм. Силата на българското национално чувство превъзхожда дори силно вграденото в националната психика русофилство – под командването на генерал Колев българските войници помитат частите на руската армия и легендарните казашки отряди в Добруджа. Българското самочувствие е дотолкова силно, че е в състояние да създава мощни национални романтични митове какъвто е митът за „Македония“ в българското общество през Новото време.

Националното самочувствие през този период – чак до 1944 г., въпреки двете национални катастрофи остава силно, защото България се ръководи от един военен, интелектуален и – донякъде – политически елит, способен да възпитава обикновените хора в патриотизъм и национално достойнство. Тук се крие и обяснението за относително ниското национално самочувствие през втората половина на ХХ в. Националният елит е избит и прогонен от дошлите на власт комунисти, които управляват България като компрадорски елит на съветското колониално господство, елит изграден от преимуществено нищожни морално – и до голяма степен интелектуално индивиди, чийто събирателен образ е Тато.

Именно Тато създава едно дълбоко и полуосъзнато чувство за „второ качество“ национална принадлежност, принадлежност към нация – слуга на един благосклонен съветски господар. „Човекът от народа“ е символ на един народ, оставен без собствен елит, народ, изгубил това лидерство, което създава, разпространява и осигурява приемствеността на националните ценности и националната принадлежност. Разбира се, балканските комплекси за идентичност подпомагат този процес. Тези комплекси са потиснати при „успешните“ през ХХ в. балкански нации – гърци, сърби – и са подчертани при победените българи…

Второто – според мен погрешно твърдение на Калин Янакиев – е, че в епохата след Освобождението „Европа“ се оказва непосилна. Българите и преди 1944 г., с изключение на крехко малцинство, не успяват нито да станат, нито същински да се самопреживеят като „европейци“. В това твърдение има известна истина, но само ако се вземат предвид две съществени условия. Първо, комплексът за „настигане на Европа“ е общобалкански комплекс, породен от наложената самооценка, че докато Европа „се развива, ние сме били част от една чужда, неевропейска империя“ Оттук – неистовият стремеж „да настигнем Европа“. Оттук – целият балкански комплекс за Европа. Второ, недостижимостта и дистанцията между нас и Европа не е присъща за една много значима част от българския национален елит, съставена от хора, образовани и социализирани в Европа, които често ненатрапчиво, с ежедневните си усилия въвеждат в България ценностите, нормите и порядките на Европа. На тази Европа, която става наистина недостъпна и митологична след 1944 г., когато между България и Европа е опъната бодливата тел.

Българското русофилство наистина представлява основен проблем на нашето историческо и – особено – настоящо обществено развитие. То е феномен, който трябва внимателно да се проучва, анализира и обяснява. Струва ми се обаче, че не бива да бъде интерпретирано преимуществено върху допускането за българската национална непълноценност – било в миналото, било в настоящето.

България има един основен проблем, който се разпростира върху нейния капацитет да бъде достатъчно ефективно общество, функционална държава и общност с проявено национално достойнство и национална перспектива. Този проблем е липсата на ефективен национален елит – както политически, така и интелектуален. Унищожаването на българския елит в средата на 20 век – при цялата противоречивост на неговата историческа реализация – и замяната му със слугинска колониална администрация потопи България в една дълга епоха на второстепенност –  второкачественост. Второ качество самочувствие, второ качество производство, второ качесто мислене, второ качество национално достойнство…

След 1989 г. опитите да бъде възстановена българската държавност срещнаха преградите на трудно възстановяващия се национален елит. Алтернативата на комунистическия квазиелит от епохата на съветския колониализъм в лицето на демократичната общност (СДС и наследниците му) не се оказа достатъчно убедителна и перспективна. Нововъзникналата посткомунистическа олигархия осуети създаването на пълноценен алтернативен елит. Русофилството днес – освен наследство и традиция – е и систематична олигархична пропаганда. Защото българската олигархия се прехранва от огризките на великоруската олигархична „вертикала на властта“. Прехранва се от монопола на „Газпром“, на „Лукойл“, на системната корупция, възпроизвеждана от руски корпоративни интереси и интересите на руската държава и нейните специални служби. Затова днешният български елит – особено политическия – предизвиква съжаление и негодувание. Русофилството е натрапван, илюзорен ерзац – заместител на целенасочено поддържаната в нищожност българска държавна и елитарна традиция, заместител на пълноценна българска национална идентичност.

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика, някои от тях са събрани в двутомника „Отломки от огледало. Преходът като текст“, 2016 г.
Предишна статияЗа Греди Асса
Следваща статияОт камъка красота

1 коментар

  1. така е. Царство България е национална държава имали сме национален елит и демосът е бил национален. Русофилията от 20те и на там е финансирана от Съветска Русия и е била малка. Македонстащите са били много повече. Обаче има една латентна русофилия, която идва от предателската роля на БПЦ. И то още от робските години. Руската пропаганда в османската империя сред българското население е минавало през църквата. Българският национализъм започва да кипи успоредно с европейския – средата на XIX век. Църковният въпрос е едно удивително съработване на националната интелигенция и черноризците. Но образа на Дядо Иван (знаете ли кой е той) се насажда в главите на демоса от църквата. Тази латентна русофилия оцелява по някакъв начин из главите на демоса до окупацията 44. После е ясно. Руснаците унищожават българската национална държава, избиват националния елит и демосът става денацивициран пролетарий воден от братленцата от Съветска РУсия. Руснаците контролираха държавата директно а не през колониялната администрация и създадоха безроден елит. Дмосът днес е шизофренен хем се мисли за патриот, хем е против запада защото е чужд, хем тайно симпатизира на Путин , защото е як мъжкар, хем го е страх от Русия защото помни убийствата от преди 70 години. Разбира се демосът не учи българска история а некава руска история на България. Демосът се има за славянин какъвто в същност не е. И ще е така докато не се дерусифицираме (сега е момента) и не си върнем националната държава и националните елити. И тогава след много бой по главата демосът ще захване да се мисли за българин….