Фейлетонът на Алеко Константинов разказва тъжната история на Йосиф-Марко Барух – възторжен поклонник на Гарибалди и непримирим журналист, дръзнал да издигне глас в подкрепа на страдащите от произвола на властта евреи.

По времето на Алеко Константинов, когато еврейската общност в цяла Европа е в окаяно състояние, в България пристига  легендарният Йосиф-Марко Барух – възторжен поклонник на Гарибалди, темпераментен журналист, радетел за създаване на еврейска държава. Той идва у нас, след като е кръстосал много страни. За него общественикът и литератор д-р Саул Мезан си спомня: „Още през детството си аз имах често пъти случай да чуя от майчини и таткови уста невероятните разкази за онази тъмна и могъща личност, дошла незнайно отде, за да раздруса многовековния сън на българското еврейство и на еврейството въобще, минавайки с бързина и ярост на тайфун през различни земи от държава на държава, от материк на материк, през океани и морета, рушейки твърдите стени на духовното гето, в което бе затворена робската душа на примирения със съдбата си евреин… И никак не е за учудване как през 1908 или 1909 година, изучавайки, като всеки гимназист, съчиненията на Алека и попаднал на фейлетона му „И сега бият, брате мой!“, на мен веднага стана ясно, че битият журналист-евреин, чиято защита взимаше Щастливецът Алеко Константинов, не беше и не можеше да бъде никой друг освен непримиримият борец Йосиф-Марко Барух.“

Във фейлетона си „И сега се бият, брате мой!“ Алеко Константинов разказва тъжната история на Йосиф-Марко, по това време редактор на вестник, дръзнал да публикува статии, неприятни за управляващите. Нещастникът е привикан в полицейското управление, където е смазан от бой и е подложен на всякакви издевателства.

Със своите „луди идеи“ и с енергичната си дейност Йосиф-Марко Барух става неудобен на пловдивските и някои други нотабили. Затова и бива наклеветен пред полицейските власти и впоследствие разкарван и бит с „яростна сила“ в Пловдив и София. Преследването му било възбудено по доноси на еврейски първенци, които той е жигосвал заради тяхното бездушно отношение към ционизма. „Богатите евреи не ме обичат, преследват ме и може би затуй и властите не ме гледат с добро око“, твърди Йосиф-Марко Барух според Алеко. Но „бедният нещастник“ изкупва и ред още „грехове“: порицава във вестника си поведението на някои полицейски органи по повод на някакво обвинение за ритуално убийство; пише статии против антисемитите в царска Русия и др. Щастливецът е в недоумение: „Напред евреите говореха в полза на русите – биеха ги, сега говорят против тях – пак ги бият“.

Излизайки от затвора, Йосиф-Марко Барух отива при Алеко Константинов, изплаква мъката си и проси неговата защита. Алеко, бидейки убеден демократ, написва по този повод фейлетона „И сега бият, брате мой“. Подробно описание на случая с Йосиф-Марко Барух може да се намери в книгата на д-р Саул Мезан „Алеко Константинов в защита на Йосиф-Марко Барух“, издадена в София през 1925 г. Там той пише: „От внимателното изучаване на досега известните документи досежно Йосиф-Марко Барух може с положителност да се установи, че той е прекарал периода от април до декември 1895 г. в България, повечето в Пловдив, по-малко в Т. Пазарджик и София. В столицата на бившата Източна Румелия случаят го сближава с Нисим Бенджюда, един от пробуждающите се евреи, чието име завинаги ще остане свързано с това на Йосиф-Марко Барух и с историята на еврейското възраждане в България. Нисим Бенджюда, тогава скромен, но добре възнаграждаван чиновник в частно търговско предприятие, туря на разположението на Йосиф-Марко Барух цялото си малко състояние, спечелено с упорит многогодишен труд. Наедно те основават първия сионистически вестник в България. Carmel, на френски език. Carmel става предвестник на еврейската зора. Carmel става вдъхновител на народното пробуждане. Но едновременно с това Carmel става страшилище за еврейските големци от София и Пловдив, чийто единствен кумир бе златото. И поклонниците на Златния телец се опълчват против смутителя на гражданския мир – мир в гробищата. Безсилни да надвият в честна идейна борба, те прибягват до услугите на властта и вкарват самоотвержения борец Йосиф-Марко Барух в тъмница, дето той бива подложен на зверски мъчения. И Йосиф-Марко, предаден от своите, прибягва до услугите на български общественици и даже се обръща за помощ към самия Държавен глава. Тогава именно става и срещата на безименния журналист-евреин и българския общественик и писател Алеко Константинов. Последният остава повидимому потресен от разказа на потърпевшия и от печалната гледка, която е представлявал самият той. Покъртен от всичко чуто, възмутен от всичко видено, Щастливецът написва знаменателния фейлетон, поместен във в. „Знаме“, бр. 25 от същата 1895 г.“

И сега бият, брате мой!

Алеко Константинов

Седях в стаята си, захласнат в разрешението на един чрезвичайно жизнен за мен въпрос: през разпраното отверстие в джеба на жилетката ми промъкнал се, кой знае кога, един малък кръгъл предмет и се залостил чак в края на дрехата; към претърсването на тези забравени кьошета на тоалета си аз прибягвам при същите обстоятелства, при които евреите разгръщат старите си тефтери; трябваше да се уверя дали скритият в прореза предмет е някое копче от панталони или е някаква монета. Разочарование или радост. Предметът се движи с помощта на пръстите ми под материята, достига отверстието, пръстът ми усеща вече металическа студенина, различава вече нарезите по периферията – 50 стотинки! – хващам ги с два пръста и… Чук-чук-чук!

– Влез!

И влиза плахо в стаята ми една бледна, бедна фигура, с извънредно изтъркано облекло, с отдавна неменявана горня риза – кой знае имаше ли той долна риза, – с черно парцалче вместо вратовръзка, със запусната коса и с очи като че едва изсушени от отчаяна плач. В първата секунда аз го взех за някой изпаднал без работа нещастник, дошел да поиска милостиня.

– Bonjour, monsieur – каза ми той с разтреперан глас, в който звучеше безкрайно трагическа нотка. И като му отговорих също с „bonjour“, в очите му блесна нещо като радост.

– Вий разбирате френски, господине, да? Боже мой, колко ми е драго, че ще разберете туй, което искам да ви разкажа с ваше позволение. Ах, колко ми е студено. Ще ми позволите ли да седна господине?

В крайно недоумение посочих му стол и почнах внимателно да го гледам.

– Позволете ми да запуша. Моля извинение. – И като извади едно смачкано пакетче със сдребен тютюн, той почна с трепетни пръсти да свива цигара. Запуши и ми разказа следюущата ужасна история:

– Аз съм редактор на един пловдивски вестник за евреите. Аз съм евреин, господине. Отговорен редактор на вестника е друг, не съм аз. Богатите евреи не ме обичат, преследват ме и може би затуй властите не ме гледат с добро око. От няколко дни насам аз дойдох в София. Прокурорът в Пловдив е повдигнал углавно преследване срещу нашия вестник, но аз, както ви казах, не съм отговорник, господине. И не зная защо, разпоредили се мен да преследват. Един ден, около 11 и 1/2 часа преди пладне, до хотел „Македония“ ме спира един полицейски стражар, съпровождан от едно лице, за нещастие, евреин, и ми казва да се явя в участъка в името на закона, по заповед на пристава. Явих се в участъка около два часа следобед и когато попитах защо съм викан, приставът се отнесе тъй грубо с мен, щото не можах да се сдържа и му забележих, че той няма право да се обръща по този начин. Но не успях да договоря думите си и няколко жестоки удара се посипаха по главата ми. Аз съм слаб, господине, както ме виждате, бедността е отнела силите ми, но ако имах в ръцете си револвер, без съмнение щях да се браня до последна крайност. Но аз съм без оръжие, и за оръжие трябват средства, господине, нали? Аз бях слисан от ударите и се втурнах стремително към вратата на една стая, в която мислех, че има чиновници. Уви! Стаята беше празна и за да не падна в примката, дръпнах се веднага назад, но четири железни ръце с такава яростна сила ме тласнаха навътре, щото аз полетях и се свалих по очите си. Тутакси върху мен се стовариха няколко колене и костите ми захрустяха под тежестта им. Насилих се да надам отчаян вик, вик за спасение, но в този момент около шията ми увиха една дълга кърпа и като я стегнаха до задуха, натъпкаха свободните й краища в устата ми и в полусъзнание сетих страшни удари по тялото си. Туй е много жестоко, господине, нали? Аз съм написал едно заявление до префекта, дали ще ми помогне? Подадох жалба и до княза и казват ми, че в хотела, гдето бях се спрял, дохождал господин Петраки…

– Аврадалиев?

– Да, той трябва да е, един пълен господин, с черни дебели мустаци, и разпитвал нещо за мене, но нищо истинско не можал да узнае. Той трябва да е пратен от двореца. Нали той в двореца служи, господине?

– Да, но това не е негова работа. Вий трябваше да се обърнете към прокурора, той е образован и хуманен человек и уверен съм, че ще ви защити, ако всичко туй, което ми разказвате, е истина. За какво е даден под съд вашият вестник?

– Първо, защото осъдихме поведението на пазарджишката полиция по претърсването еврейските домове вследствие лъжливия слух за някакво изгубено християнско дете и, второ, за статии против руския цар и руското правителство…

– Против руския цар и руското правителство!

(Напред говореха в полза на русите – биеха ги, сега говорят против русите – пак ги бият.)

– Да, господине, не забравяйте, че аз съм евреин. Могат ли да ме преследват, като няма тук руски представител?

– Германският агент като заместник може да поиска вашето преследване, а ако вий бъркате на политиката на правителството, то може да ви прати и зад граница, ако вий не сте български поданик.

– Аз съм турски поданик – произнесе с дълбока въздишка бедният нещастник и след няколко минути напусна стаята ми с извинение и благодарност, че съм се отнесъл със съчувствие към нещастието му.

Какъв беше този человек – дали такъв, за какъвто ми се препоръча, или не – аз не зная, но ако е истина туй, което той ми разказа, чудя се какво да мисля за България. Господи Боже мой, неужели няма да се даде край на тия проклети варварски жестокости.

Господин Стоилов, във вашите участъци бият, известно ли ви е това?

Господин Гешев, говорят, че и днес бият в участъците, вярно ли е това?

Господин Вазов, кажете на вашите приятели да запретят биенето из участъците. Стига, Боже мой.

Господин Михайловски, помогнете и вий, сега сте на власт.

Господа депутати, кажете на министрите да изхвърлят всичката варварска сволоч, която бие из участъците.

Спомнете си за участта на Стамболова и неговите другари!

гр. София, 18 ноемврий 1895 г.