Начало Идеи Гледна точка И тъй ох, и така олеле…
Гледна точка

И тъй ох, и така олеле…

2457

Гняв в сърцето Борисово и ступор в ГЕРБ след едни нищо и никакви избори в Пазарджик, трус в Държавата с главна буква и оживление в кохортите на най-главното Д., откъдето чакат какво може да им донесе едно преразпределение във властта.

Парламентът няма кворум и спря да работи. Министерският съвет отмени заседанието си в сряда. А в това време България трябва да има бюджет и стабилност преди една от най-важните стъпки в своята най-нова история – присъединяването към еврозоната.

Театърът винаги е бил същност на българската политика, неслучайно още проф. Боян Пенев настоява, че дори и „Молиер по неволя е трябвало да вземе участие в нашата черковна борба“. Но в случая не си струва да се връщаме чак във Възраждането.

Моноспектакълът на Бойко Борисов – 24 минути пред подбрана партийна публика – бе доста монотонен, с множество повторения и неконтролируеми изблици, но все пак се откроиха достатъчно неща, за да проумеем какво се разиграва в момента.

Защо Пазарджик?  

Че Бойко Борисов е честолюбив на дребно – в политиката, както и в спорта – че хвърля тенис ракети след загуба на корта или къса фланелки след загуба на „Бистришките тигри“, е добре известно на всички.  

Но какво толкова се случи тази неделя в Пазарджик?

ГЕРБ беше основна сила в този областен град, когато имаше „скачване“ с местния феодал Тодор Попов, но от един момент нататък това стана невъзможно (по понятни причини) дори за партията на Борисов.

Е, да – да си шести на изборите е унизително, но пък преди това си бил трети, а в политиката никой не раздава бронзови медали. Тогава? Явно проблемът е друг и той се открои сред каскадите от метафори в стендъп-комедията на Б.Б. И ако беше чел българската класика, Борисов можеше да се ожали, подобно на най-големия автор, родом от този град, че „пазарджишките дела са само първата халка, в която вплетоха краката ми“ (Константин Величков, „В тъмница“).

Тъй като проблемът му изобщо не е в Пазарджик (при 35% гласували), а е в персоната с главно Д.

„Имам голям гръб и всички смятат, че могат да се катерят по него. Ама не знаят, че този гръб е хлъзгав“ – фучеше в спектакъла си Борисов.

Тъй да е. Ама кой се катери по този негов прословут гръб? Вторите, третите, четвъртите или петите в Пазарджик? Или – най-логично – първите, предвождани от главното Д. в държавата?

Защо тогава, след като опищя орталъка – как го използват, смучат, глозгат и не знам си още какво – г-н Б. никога не спомена „онзи“, който го прави и чиято санкционирана сянка все повече му тегне над хоризонта. Онзи, пред когото лично той отваря дори вратите за едно бъдещо управление.

Не би ли трябвало Борисов да е най-ядосан тъкмо на Пеевски, който му взе бившата депутатка, сложи я начело на листата си и направи избори в Пазарджик по „своя си начин“ – пред широко затворените очи на безстрастното МВР? Логично е да е така.

Но гневът на Борисов изби в друга посока – срещу посещенията на Наталия Киселова на някакви празници на ягодата или малината в региона или срещу Ивайло Мирчев и неговите есемеси след изборите.  

Истината е, че той не иска да говори срещу Пеевски или не може да си позволи да го направи.

Кой кара влака в държавата?

Ето го въпроса на въпросите. В своя моноспектакъл Борисов го повдигна, без да му даде отговор. Но пък подсказа как министерства били буквално раздадени (разграбени) на концесии, как кръгове и кръгчета уволнявали и си назначавали когото искат. Държавата (с малко д) била дадена на разпределение, затова трябвало да бъде „преразпределена“ наново.

Между кого и кого? Между Борисов и Пеевски? Или между Пеевски и Борисов?

Разликата е съществена. Нима г-н Б. смята, че голямото Д. в държавата ще се откаже от ресурси и властови позиции, които вече е прибрало в ръцете си. Досега не сме виждали Пеевски доброволно да е отстъпил нещо. Всичко, което му е било взето (както прословутото назначение в ДАНС), е ставало след огромен обществен натиск.

А и кабинката в локомотива на държавата е твърде тясна за две твърде корпулентни тела, обсебени от своите властови мании и лични амбиции.

Или единият, или другият. Явлението с окончателната „гигантомахия“ обаче още не е настъпило. Моментът не е подходящ – нито във вътрешен, нито в международен план.

Пеевски вече дава сигнали за нова маневра – може да подкрепя властта и в този си вид, без непременно да има министри в правителството, но държи подкрепата му да се „официализира“.

Депутатите на Б. Б. вероятно скоро ще долетят като лястовички от родните си места, за да докладват, че ГЕРБ е относително цял (тук-там без „ръка“, „крак“ или „шкембе“).

БСП, което е в ужас от Радев, а и бидейки направлявано от Великия кормчия на българската олигархия, най-вероятно ще кандиса и ще се откаже от Киселова, получавайки друго „захарче“. Същото ще сполети и Слави Трифонов, който не иска избори.

Така че ще има бюджет и със сигурност ще влезем в еврозоната.

Но ситуацията в държавата е като в безсмъртната фраза на Захарий Стоянов – „и тъй ох, и така олеле“. Защото едни самозабравили се и алчни за власт „гиганти“ ни се качиха на главите. Напрежението се нагнетява, ще видим кога ще настъпи истинската развръзка.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс, Джорджо Агамбен и на „Надежда”, автобиографията на папа Франциск. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023), „Потулена София“ („Рива“, 2024). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора