В Солун, както в Йерусалим, векове наред представители на трите монотеистични религии живели в мирно съжителство. Евреи населявали града от древност. В солунската синагога апостол Павел, като „влезе при иудеите три съботи наред говореше от Писанията“ (Деян. 17:2), след което голям брой евреи и елини повярвали и се присъединили към него. По-късно апостолът пише две послания до първите солунски християни. След многобройни обсади Солун е превзет от османците през 1430 г. и през следващите векове постепенно се ислямизира. Многобройните му църкви са превърнати в джамии и само четири остават действащи. В края на XV век огромен брой сефарадски евреи, принудени да напуснат Иберийския полуостров, се заселили там, което отново променя облика на града.
Солун постепенно става мултиетнически град. Векове наред съжителстват общности от всички балкански народи, както и пъстра палитра от европейски и азиатски националности. В началото на XVII век има 56 еврейски квартала, 48 мюсюлмански и 16 християнски. Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ функционира кратко, но оставя трайни следи и се смята за гордостта на българското образование в Османската империя. Солун е в пределите на Османската империя до 1912 г. Три войни се водят една след друга в този район на Балканите и стотици хиляди българи са прокудени от родния си край. Прогонено е и мюсюлманското население. Град на кръстопът – с възходи и падения, с поврати и кръвопролития. Голяма част от историята днес е руини, част от които стърчат над земята, а по-голямата част са затрупани под нейните пластове. Като вървиш през Солун, имаш чувството, че минаваш през историята.
Солун е толкова близо до нас, тъй достъпен, на една ръка разстояние, че повечето българи се отбиваме там транзитно, някак дежурно, колкото да обядваме и да се разходим по крайбрежната улица. А на мен ми се удаде възможност да прекарам в този град почти четири дни. И градът започна да се разкрива пред мен постепенно, като свенлива жена, която не бърза да покаже красотата си. Не ме заплени от пръв поглед. Като че ли за да можеш да усетиш пластовете история, трябва да придобиеш особена нагласа, трябва да настроиш вътрешния си взор на особена честота, която ще ти позволи да откриваш уникалното очарование на този древен град.
Бил кръстен на полусестра на Александър Македонски – Тесалоника. Името ѝ виждаме на каменна плоча в Археологическия музей с надпис „На Тесалоника, дъщеря Филипова”. Има разкопки на огромен дворцов комплекс – лятната резиденция на император Галерий. Величествената триумфална арка, наречена с неговото име, е на главния булевард „Егнатѝа“, който пък е основна пътна артерия от древност. Има турски хамами, затвори. Има синагоги, голям ориенталски пазар с множество галерии. Горният град е изграден от бежанците от Мала Азия, които са използвали за една от стените на бедните си къщици част от някогашната крепостна стена на града. Гледката на тези криви и схлупени постройки е необичайна и тъжна. Тази година се навършват 100 години от масовото изселване на гърците от малоазийското крайбрежие и из цял Солун имаше плакати за печалната годишнина. В Ротондата имаше специална изложба с много снимки за трагичната бежанска съдба. Изложбата е подредена в тази смайваща древна сграда, тъй като в нея са намерили приют хиляди малоазийски бежанци. Ние сме понесли много страдания от гърците, когато нашите сънародници са били принудени да напуснат Солун и множество градове и села в Егейска Македония и Тракия, но гледах снимките на гръцките бежанци с пеленачетата си на ръце със същата жал, с каквато гледам и към своите сънародници. Съдбата да си прокуден от дома си е тежка, но и до днес бежанските трагедии не намаляват.
Но днес Солун е не само туристическа дестинация, той е в истинския смисъл приятелски град – ведър, приветлив и дружелюбен. Слънчев и топъл както в прекия, така и в преносния смисъл. Погледът постепенно свиква с типичната солунска архитектура – няколкоетажни блокове с плоски покриви, опасани с балкони, които преливат от цветя и зеленина. Старите сгради са само в центъра, всички други са не особено красиви, но удобни южняшки жилища. Въпреки че е гъсто застроен, градът е разположен на доста голяма площ, затова в момента се строи метро, а това налага пешеходецът да преминава от тротоар на тротоар, дори да се отбива в съседни улици. Но на тези тихи улички попадаш на малки и уютни кафенета, с каквито е изпълнен целият град. А те от сутрин до вечер са пълни с хора. Не зная дали са солунчани, дали са туристи, но често няма нито една свободна маса. В града няма кафе-автомати – всички са в кафенетата.
Пъстротата и спокойствието на този стъпаловиден бял град обгръщат пътешественика, той се отдава на мащаба и простора, които всяко море, особено южното, винаги придава на градовете си. Но това, което ме поразяваше през всичките дни на престоя ми, бяха църквите на Солун. Аз не ги търсех, те сами изникваха пред мен отвсякъде – малки, по-големи и още по-големи като църквата в чест на покровителя на града – свети Димитър, в която се намират неговите мощи и криптата, която те пренася не в друго пространство, а в друго време. Трудно можеш да вървиш по една улица и да не се натъкнеш на църква. И тя да не е добре поддържана, градинката около нея да не е изрядна, красиво оформена с подрязани храсти и цветя. И понеже тези градинки почти винаги са под нивото на околния терен, още със слизането по стъпалата, напускаш околния шумен и динамичен свят. Градът е туристически, но църквите му са молитвени – чисти и уютни, без изкуствени цветя и кичозни покривки, вази, гирлянди. Още първата вечер, както вървях по тротоара, с периферното си зрение забелязах църква в пасаж между жилищните сгради. Тъкмо започваше вечерня – в необичайно късен по нашите разбирания час, вероятно за удобство.
Предварително си бях поставила за цел да посетя Археологическия музей и Музея на византийската култура. Невероятно богати, с прецизно подредени експонати, но не ми се иска да разказвам подробности по две причини – едната е, че не може да се опише накратко, но основно поради това, че изпитах, простете, чувство на малоценност, задето при нас няма опазена и една стотна от това богатство. Наистина изумително богатство и толкова близо до нас.
В „Св. Димитър” попаднах на групи ученици, които чакаха спокойно на дългата опашка за поклонение пред мощите, спираха се пред иконите, покланяха се, прекръстваха се, после търпеливо изчакваха реда си на нова опашка, този път за да слязат в криптата. Не се кикотеха, не се бутаха помежду си, не показваха нетърпение час по-скоро да излязат. От израженията на лицата им, от поклоните им, от поведението им се усещаше, че това е част от домашното им възпитание и култура.
И се сетих за земеделците, които отглеждат маслинови гори. Маслината е дърво, чийто плодове стават годни за обработка и ядене едва след като дървото навърши 60 години. Ако един човек засади маслинова гора, в рамките на собствения си живот той няма да може да се наслади на плодовете ѝ. Той сади гората за следващите поколения, а не за себе си. Тази мисъл често ме довежда до отчаяние, когато следя събитията в нашия обществен и политически живот и ги съпоставям със земеделците на маслиновите гори. Маслиновият елей е станал символ на милост – „елейсон“, защото добиването му изисква много труд, търпение и любов.
