Приказен е този град. Мистичен, магичен, необозрим, свързан с невидим влак стрела със своя небесен близнак. Въздухът е по-прозрачен в този град, светлината е по-светла и по-ясна, цветовете са по-ярки, небето е по-високо, изтокът и западът там са по-раздалечени, ти самият си по-лек, по-светъл, по-прозрачен, по-ярък. Там би бил твоят роден дом, ако можеше да избираш мястото, където да се родиш. Всичко ти е близко и родно като роден дом. За първи път минаваш по една улица, а имаш чувството, че познаваш всяка нейна плоча по настилката, всеки неин ъгъл, всяка сграда по нея, познаваш входната врата на сградата, бравата, ключалката, звънците на домофоните познаваш, и палмите познаваш до една, и кафенетата също, и в тях си стоял, и в тях си наблюдавал в унес минаващите, неподозиращи за твоя любовен интерес хора, ортодоксалните евреи с характерните им висящи кичури коса от двете страни на лицето, винаги на групи, винаги в диалог едни с други, арабите с техните наметала, юпитата със сандвич в ръка, красиви млади майки, които бутат количките пред себе си, но също така и красиви млади жени-войници с дивни коси, разпуснати по раменете им и с автомати през гърдите си, афроамериканците, които оживено и високо говорят, връщайки се с пълни торби от живописния йерусалимски пазар, и храстите от жасмин в малката градинка на площадчето разпознаваш, точно мириса на жасмин помниш, точно на това площадче си бил, сред неговата бяла каменна настилка от излъскан варовик, в сянката на жасмините си стоял някога и си съзерцавал и не си бил земен, бил си небесен, и това си го спомняш едва сега, а сякаш винаги си го знаел и винаги си копнеел да дойдеш тук, именно копнеел, мечтаел, тук, никъде другаде, тук, за да се почувстваш в дланта на Бога. Особена и трудно изречима е влюбеността в един град, както е трудно изречима всъщност всяка влюбеност.
Светилищата на трите религии ли създават това усещане? Или има нещо друго? Каменната, бяла, слънчева красотата на Йерусалим, неговата вековна древност, неговата превратност от съграждане, разрушаване и ново въздигане и неговата вечност, която бележи началото на човешката история? Или съзнанието, че и Иисус е ходил по тези улици, че те са мястото на Неговия живот и на Неговия кръстен път? Или всичко това заедно, омесено в мълчалив възторг, който срутва невидимите стени на съзнанието ти и те пречиства от изтощителната дребнавост и незначителност?
Стената на плача, за която се чака поне два-три часа на опашка пред пропускателните пунктове, огромния площад пред нея, стълбите, по които се слиза до нея, евреите, които застават пред нея като пред своя олтар и изричат най-съкровеното от себе си. Мислено се опитваш, доколкото имаш силите, да си представиш някогашния внушителен храм, от който сега е останала само западната стена, превърнала се през вековете в стена на плача. Пред нея като че ли е пренесен историческият Йеремиев плач на юдейските пленници „при реките Вавилонски“ след разрушаването на Соломоновия храм. Божият дом е възстановен след завръщането от Вавилонския плен, но в него вече ги няма кивотът с каменните скрижали, стомната с небесната манна и покаралият жезъл на Аарон, има предания, че светините са укрити, скрити, за да бъдат запазени от Навуходоносор, някои казват в Йордания, други в Етиопия, но безценните светини, които са сърцето на светилището Кодеш Хакадошим, от тогава не са в него. Няма ги Урим и Тумим, които да предсказват бъдещето, и то преминава от възход в разорение, и отново от падение в слава. Император Тит разрушава града, в деветия ден на месец Ав разорява и храма, като отнася менората в Рим, на негово място въздига храм на Юпитер Капитолийски, а върху скалата на Светая Светих поставя своя конна статуя. Шест века по-късно пак върху същата заветна скала е изграден Куполът на скалата, чиято позлата е първото нещо, което и до днес се забелязва отдалеч. Върху Гроба Господен императорът построява храм на Венера, който именно по-късно, когато императорите стават християни, е преустроен в храм на Възкресението.
Свещеното предание на църквата разказва как Йоаким и Анна въвеждат тригодишната Мариам в храма, за да изпълнят обета си пред Бога, предават малкото момиченце на послушание, за да бъде възпитана, отгледана, образована в богомислие, молитва и смирение. Преданието още разказва, че малката послушница е поета от първосвещеник Захария и той по Божие вдъхновение я отвежда в Светая Светих, в най-святото място на храма, но от векове вече лишено от скрижалите, стомната с манна и разцъфналия жезъл, съхранявани там преди Вавилонския плен. Близо шест века Светая Светих е била като празна утроба, която очаква и жадува да зачене плод, затова тригодишната Мариам е въведена в нея, за да се изпълни тя отново с Божия дух и да възсияе отново в Божия слава.
И ето – малката послушница се изкачва самичка по стъпалата на храма, не се обръща нито един път назад, не се спира, не се спъва, първосвещеникът я посреща и за изумление на всички, я въвежда именно в Светая Светих, там, където самият той влиза само веднъж в годината, и то само с жертвена кръв. С това влизане на Божията Дева изгубените свети скрижали се възстановяват с още по-свети, празният съсъд е запълнен с новия скрижал на новата заповед за любовта, с новата небесна манна, с новия произраснал и неувяхващ жезъл на новия живот.
От векове светият град е разделен на четири квартала – два християнски, мюсюлмански и еврейски. Основната част от населяващите християнския квартал са палестински християни. До началото на миналия век евреите са били най-малко. От мюсюлманския квартал започва кръстният път Виа Долороса, който завършва в храма на Възкресението, който е в центъра на християнския квартал. Така от векове Виа Долороса – Пътят на болката, прекосява Давидовия град, в който съжителстват трите основни религии, тесните улици на който са изпълнени със смълчани поклонници и шумни туристи, а неговите жители живеят своето всекидневие, в което има и любов, и ненавист, и разбирателство, и атентати. От векове ключовете на храма Христово Възкресение се пазят от една и съща фамилия мюсюлмани, управата и администрирането на града се извършва от израелските власти, градът е разделен на четири квартала, но е единен и неделим. Когато човек се разхожда из Йерусалим, той попива историята, в която има и плач, и слава. Почти всеки ден древният град на Давид е в актуалните новинарски емисии, защото там е средището на света, на човечеството, на историята и на вечността. За небесния Йерусалим се минава през земния Йерусалим по Виа Долороса. На арамейски език се казва „възлизам” в Йерусалим, а не „отивам” в Йерусалим. Възлизането на тригодишната Мариам ни вдъхва дръзновение да се изкачваме по невидимите стъпала, да ги преодоляваме като претворяваме надеждата във вяра и вярата в любов.
