0
891

Йожи

Ако есетата на Георги бяха негова съдба, в съдба се превърнаха те и за издателя им. Приносът на Йосиф Загорски в реабилитирането и увековечаването на „Задочните репортажи“ е несъмнен.

„Онзи, който убива човек, убива едно разумно същество, което е образ и подобие Божие.
Онзи обаче, който унищожава една книга, убива самия разум, погубва образа Божий в зародиш.”

Джон Милтън, „Ареопагитика”

В трудното възстановяване на похитените от политическата врагомания, отровила миналия век, духовни ценности свой скромен, но незаличим принос има и един вече никому неизвестен труженик на духа – Йосиф Загорски. С него ни сбра, без да го е мислил и кроил, без да го знае, без да го подозира дори, Георги Марков. Посмъртно ни сбра Георги, няколко месеца след атентата на моста „Ватерлоо”. Нейде между смъртта и безсмъртието си ни сбра, завещавайки ми едно приятелство с човек, когото той дори не познаваше. Когато една смърт подхрани живота с едно ново приятелство, когато мъртъвци сдружават, обединяват живи хора, в това има несъмнено нещо колкото метафорично, толкова и трогателно. Но и нещо страшничко, нещо като че ли зловещо има. При всички случаи тази двузначност заслужава нашето внимание – става дума за живот и смърт. За чужд живот и за чужда смърт наистина, но животът и смъртта никога не са само наши или само чужди – едновременно са и наши, и чужди, сиреч човешки, общочовешки, всемирни са. Така, както е едновременно конкретен и абстрактен, индивидуален и всемирен, себе си и другите и всеки от нас.

И така, в новогодишната нощ срещу 1979-та поканих в мюнхенското си жилище Васил Кожухаров – бивш секретар на културния клуб в Пловдив, бивш изселник в Белене и настоящ самотник в емиграция – да празнуваме заедно. По български, по старобългарски обичай, без да ме попита и без дори да ме предупреди, той доведе със себе си друг един самотник – Йосиф Загорски. Освен самотата си на изгнаници двамата споделяха и една друга, унаследена от България и пренесена през границите самота, произтичаща от общото им минало на царски офицери. Това сурово армейско наследство ги бе изхвърлило от лоното на обществото, отровило им бе живота в условията на реалния социализъм, а в условията на реалния капитализъм не им бе донесло никакви ползи.

Всички нови години си приличат в своята празничност. И се разграничават в своята празничност всички нови години. Сред многото подобни и безподобни новогодишни празненства в многогодишния ми вече живот празненството, за което ще разкажа, споменът ми е съхранил с особена отчетливост.

Както му е редът, вечерта започна с благородни напитки, с благородни напитки продължи, навлизайки дълбоко в нощта, и с благородни напитки осъмна. В сянката на новогодишната елха празнувахме обаче само трима: жена ми Клаудиа, Кожухаров и аз. Още след първата чаша другият ми гост се затвори в кабинета ми, завря се сред книгите ми като мишка в трици и ни новата година, ни старите питиета, които пълнеха обилно чашите и сърцата ни, успяха да го върнат на трапезата, на която, както знаем пословично, не се старее. Никой не му се докачи – българските книги в онези ранни емигрантски години бяха дефицитни на германска земя, а в Швейцария, откъдето пришелецът бе пристигнал, никакви ги нямаше, и човекът лакомо се нахвърли върху кирилицата, която пълнеше домашната ми библиотека до изнемогване. Като в съдбата на националната ни емиграция от втората половина на ХІХ в. и при нас, наследниците на предшествениците си от Браила и Букурещ, кирилицата бе побрала в буквите си родината – пари имахме-нямахме, но книги имахме винаги. Няма що: страниците, а не банкнотите, трасираха в онези мъчни времена моста между нас и отечеството любезно. Но страници все трудно достъпни: български книжарници в онези злокобни времена на Запад нямаше – имаше само руски, – малцината национални автори в емиграция пишеха самодейно като в килийните училища, а да се прекарат родни книги през бронята на Желязната завеса бе истински подвиг. Сред привилегированите съотечественици със задграничен паспорт в джоба малцина бяха онези смелчаци, които дръзваха да донесат на нас, официално презрените и презирани предатели на родината и врагове на народа, като скъпоценен дар някоя-друга книжка. Книжки, които после ние години наред четяхме и препрочитахме с възрожденски плам в сърцата. Вярвахме на Цицерон, че дом без книги е като тяло без душа, но още по-силно вярвахме в илюзията, че книга по книга ще пренесем, ще си доставим в чемера на изгнанието родината.

На разсъмване всички бяхме опиянени – кой от литература, кой от литературно вино. Тогава, час преди да положим морни чела върху масата, установих, че цяла нощ гостът ми е чел не томчетата на „Български писател”, които бях наследил от покойния си колега и редовен сътрудник на легендарния „Златорог” Асен Мандиков, а задочните репортажи на Георги Марков. Блестящите есета на Георги бяха излъчени до едно в моята програма „Контакти”, а след убийството му многократно ги преизлъчвахме в негова памет. Аз нямах право дори да изнасям ръкописите извън редакцията – камо ли да ги давам някому да ги чете. Но това не беше първото ми административно прегрешение – не остана и последното. И изобщо ако в РСЕ като програмен редактор с някакъв авторски престиж аз все таки разполагах, ведомственият ми престиж беше кръгла нула. За началниците ми бе важно да не се нарушават служебните предписания – за мене пък бе важно колкото е възможно повече сънародници, дори куките (и особено куките!) измежду тях, да се доберат до текстовете на програмата ми – както отсам, така и оттатък Желязната завеса. На тази тема ние така и не можахме да се спогодим с работодателите ми – чак докато се пенсионирах преди петнайсетина години: с пенсионирането ми приключиха и разногласията между нас. Съществуват значи и щастливи раздели – не само в любовта. След които нещичко все пак остава като спомен и съзнание: кой излъчил – излъчил, кой чул – чул. И кой написал – написал, кой прочел – прочел. Както узнах в онази новогодишна нощ, един от най-запалените слушатели и читатели се оказа Загорски – той вече бе слушал ненаситно репортажите по радиото, а сега ненаситно ги четеше. Едно е, значи, ухо да чуе, друго – око да види. Аз откровено се радвах на интереса на моя неканен швейцарски гост – знаех несъмнено, че и Георги му се радва нейде от отвъдното. Йосиф, Георги и аз изживявахме значи едно общо вълнение и това ни свърза – колкото невидимо, толкова и неразривно. Като влязох в първите минути на новата 1979 година в кабинета си да му я честитя с чаша в ръка, листовете трепереха в потните му пръсти, а очите му искряха като виното в чашата ми. Размислите на Георги за любовта и свободата, за живота и смъртта, за таланта и характера, за щастието и смисъла, за деспотизма, който ни прогони от родната в чуждата земя, за силата и безсилието на словото пред действителността бяха изхвърлили нощния читател нейде извън времето, и то така радикално, че той и настъпването на новата година пропусна. Тогава начаса осъзнах с пределна яснота, че ненапразно е творил дума по дума моят безценен приятел и сътрудник есетата си, ненапразно бе живял за тях, ненапразно за тях бе умирал.

Minolta DSC
Йосиф Загорски

Сприятелихме се с Йожи така, както могат да се сприятелят само духовни – не и кръвни – родственици. Още не бяха отзвучали новогодишните тостове на първата ни среща, когато заведох госта си в редакцията, представих го на директора на българската секция, Методи Захариев, и извоювах някак си разрешението да предам на новия ми приятел всички текстове на Георги, с които редакцията разполагаше. Не, не само за да ги прочете – замисълът на Загорски беше далеч по-мащабен. Сега, години след смъртта му, с чиста съвест бих окачествил този замисъл като исторически. С възрожденски плам в сърцето Загорски бе решен да издаде репортажите на Георги. Не беше писател Загорски, не беше литератор – редови електричар беше. И след като рационално обяснение за благородния му книгоиздателски авантюризъм няма, не ми остава нищо друго, освен да потърся отговор в ирационалното. Според Сервантес планините създават книжовници. А България е планинска страна – Швейцария пък е цяла-целеничка планина. Така, погледната по съвета на Сервантес от високите балкански и алпийски върхове, загадката като че ли започва кое-що да се разгадава.

Ако есетата на Георги бяха негова съдба, в съдба се превърнаха те и за издателя им. И Йосиф като Георги бе обвързан със словото, макар че, за разлика от Георги, обвързан не химически, а граждански. Анатол Франс казва, че „в книгите ние намираме само самите себе си”. Казаното, струва ми се, може да бъде отнесено с еднакво основание и към автора, и към читателя, и към издателя – когато словото е написано, четено и издавано със сърце. Един от най-сериозните изследователи на книгата като феномен – Фойербах – сравни участта на книгите с тази на жените: тъкмо най-хубавите, най-ценните, най-достойните от тях остават често незабелязани, закътани нейде в нишите на времето. Докато дойде внезапно някой, който с един замах ги изважда от незаслуженото забвение, в което тънат, разкрива вълшебните им качества, прави ги видими за всички. За безценното творчество на Георги Марков този някой бе Йосиф Загорски. И преди изданието на Загорски Георги си беше изградил, разбира се, името и славата на писател. Доколкото обаче в паметта на човечеството остава само книгата, не и радиобеседата, приносът на Загорски в реабилитирането и увековечаването на една колкото стойностна, толкова и дискриминирана литература е несъмнен.

На обвинението, че доколкото съществуват и добри, и лоши книги, книгопечатането е колкото добро, толкова и лошо дело, Анатол Франс отговори, че така би било само ако лъжата и злото изпитваха потребността да застанат пред очите на света с готовността, с която правят това истината и доброто. Доколкото обаче лъжата е обикновено притворна и задкулисна, подмолна и коварна, а истината – открита и явна, доколкото истината търси публичност, а лъжата – потайност, книгоиздаването обслужва доброто и противодейства на злото. Казаното е валидно с особена сила за една цензурирана, за една преследвана и дискриминирана литература, каквато беше литературата на Георги Марков на родна земя. Нейното велико реабилитиране през годините и (уверен съм в това!) през вековете започна със задграничното издание на самотника Йосиф Загорски. В издателската дейност самодейният книжовник нямаше никакъв опит – опит щеше да набира той в крачка, сам-самичък щеше едновременно и да се учи, и да издава. В условията на правовото западноевропейско общество подобно начинание съвсем не е лека работа. Тъй като излъчените текстове бяха изплатени на Георги приживе, независимо че стигнаха до слушателя чрез моята програма, те принадлежаха ведомствено на РСЕ: не аз броях хонорарите – броеше ги американският конгрес. С канцеларщината на РСЕ ние все някак си успяхме да се преборим, но това беше само началото на пътя, който оттук нататък Загорски щеше да продължи сам. Необходимо бе да се вземе съгласието на близките на Георги, издирването на подобаваща печатница на кирилица, организиране на графичното оформление и преди всичко обезпечаване на съответните средства, които в условията на пазарното стопанство съвсем не са малки. От много хора потърси Загорски помощ за това непосилно дело – от малко я получи. Негово Величество изпрати (да не повярваш!) от Мадрид една крупна сумичка, аз пуснах в радиото подписка за набиране на средства, в която се включиха двайсетина колеги, съпругата на Георги, Анабел, се отказа от авторските права в полза на начинанието, братът на Георги, Никола, също даде едно рамо от Италия, още десетина български емигранти по целия широк и пъстър свят пратиха някоя-друга пара. И това е всичко. Останалото са скромните лични спестявания и къртовския труд на Загорски, подпомогнат донякъде от двама събратя по изгнаническа съдба – Маргарит Велев и Георги Димитров, които живееха като него в Цюрих. Така или иначе, изстрадано до последната страница, нейде през средата на 1984 г. двутомното издание стана факт и то с едно много добро полиграфично качество. Това, че чрез анонимните си заплахи за саморазправа с него и близките му задграничната агентура на Държавна сигурност се опитва многократно да спре Йосиф Загорски в благородното му намерение, си е в реда на нещата. Учудващото бе, че и хора от българската политическа емиграция настойчиво го съветваха да си гледа живота и да остави тези си опасни занимания. Показателно е, че човек като Ценко Барев, който се ползваше с огромно влияние сред емигрантските среди, декларираше яростен антикомунизъм и имаше собствено книгоиздателство в Париж, направи всичко възможно, за да осуети публикуването на есетата. Интригите на Барев успяха само да забавят, да отложат издаването на двутомника, но с цели години. Излизащото в Америка сп. „Свободно земеделско знаме” пък с главен редактор прословутият антикомунист проф. Спас Райкин ругаеше така изданието, както и официалната комунистическа пропаганда не го е ругала. Всичко това ни накара да се запитаме кой кому всъщност служи. А отговор нямаше – чак разкриването на досиетата трийсетина години по-късно отговори кое-що. Да преграждаш с клевети и хули пътя на една книга към читателя – това си е вече чиста проба обскурантизъм. Книжовникът Презвитер Козма учи, че „всички злини идват от това, че не четем книги”. Други злини – ще добави родната действителност хилядолетие по-късно – идват от това, че ги четем. И от това, че ги издаваме. Грозният лик и на комунистическата идеология, и на политическата ни емиграция, и на българщината изобщо се оглежда цял-целеничък в каузата на Йосиф Загорски. Иди, че не вярвай после на пророчеството на Георги Марков: „Че ще се освободим един бъдещ ден от комунизма, няма и капка съмнение, как обаче ще се освободим от балканизма, акълът ми не стига.” И за да бъде картината пълна и да не заприличат упреците ми на одумване, ще добавя, че, за разлика от комунизма, националната ни политическа емиграция има и друг, красив лик – сам Йосиф Загорски го носи цял един живот с благородно достойнство. Злото обаче се оказа далеч по-крупно и по-оперативно от доброто, което го съпътстваше.

В дневника си Толстой отбелязва, че да се напише за цял един живот една хубава книга е предостатъчно – както и да се прочете една такава. Да се издаде обаче една хубава книга във враждебните, във вражеските условия, в които Йосиф Загорски издаде репортажите на Георги, е истински подвиг. Най-точно, най-подобаващо можем да оценим всички онези зложелатели по света и у нас, които положиха неимоверни усилия повторно да убият Марков, проваляйки издаването му, на фона на думите на един руски интелектуалец: „Свят без книги – свят на диваци”. Една диващина, срещу която Йосиф Загорски се изправи като самотен воин на духовността, като един нов, един нашенски Дон Кихот, който дори Санчо Панса нямаше до рамото си като оръженосец. Ако перифразирам Чилингиров, ще река, че неговата ръка беше благословена, защото държеше книга. А благородните люде открай време привличат гнева на неблагородните. Много, стотици родни емигранти по петте континента поръчаха книги в самиздата на Загорски. Поръчаха ги, получиха ги, а така и не ги платиха – дано поне са ги прочели. Други пък връщаха пратките на самотния издател неразпечатани – вероятно, за да легитимират така лакейщината си пред комунистическите си стопани.

корица009Томас Карлайл установи, че книгите съдържат душата на старите отминали времена. В условията на нашата епоха тези умни слова могат да бъдат отнесени не само към сюжетите на великите творби, а и към техните издатели. Бездушна, обездушена и осквернена се оказа душата на новата ни история – първият издател на Георги Марков го знаеше по-добре от всеки друг. Една древна персийска мъдрост сравни хубавата книга с градина, която носиш в джоба си. Безпощадната партийна цензура на метода на социалистическия реализъм обогати, донаписа тази древна мъдрост на нов, собствен език: малко след като бяха пуснати в Цюрих, „Задочни репортажи” бяха издадени от „Пеев и Попов” в джобен формат в Париж. Това стана по конспиративни съображения: джобното издание можеше по-лесно и по-безопасно да бъде вкарвано в България – там му беше мястото. Волтер писа, че не многотомните академични издания раздвижват обществото и преобразяват света – правят го малките и евтини книжлета. Така изданието на двамата българи се превърна в естествено продължение на делото на Загорски. Колко екземпляра от книгите на Загорски и на „Пеев и Попов” са стигнали до родния читател, така и не се установи – знаехме само колко са потеглили към него. Лично аз съм дал на двайсетина български туристи екземпляри, повечето от които, както разбрах впоследствие, са стигнали само до Калотина, за да бъдат изхвърлени метри преди българската граница на югославска територия. Което е още една достоверна илюстрация на сбърканите времена, в които течеше и изтичаше от пустото в празното животът ни десетилетия наред.

Нищо, нищичко не спечели Загорски от онова, което сме свикнали да окачествяваме като печалба – ни слава, ни пари. Виж, загубите му са несъмнени. Загуби спокойствието си, загуби в очите на онези, които повярваха на клеветите, доброто си име, загуби и малкото си спестявания. В нелекия си път Загорски бе воден единствено и само от простичката потребност да сподели литературното си очарование със съчовеците си – така, както по библейски завет делим, споделяме хляб и риза. Тази потребност е присъща само на благородните души. На нас, редовите слушатели и читатели на Георги, ни стигаше, че имахме щастието да се докоснем до вълшебния свят на писателя – на слушателя и читателя Йосиф Загорски това не му стигна, той вярваше непоколебимо, че художествената красота ни задължава да я направим общодостъпна: истински красиво е само споделеното, само съизживяването прави естетическото изживяване пълно. А в творбите на Георги става дума преди всичко за литература – не толкова за политика и не дори за публицистика. Не бива да забравяме, че, макар и изградени на документална база, репортажите на Георги са преди всичко художествени творби, създавани с художествени средства, наситени с художествена метафоричност, извели битовата емпиричност до художествен сюжет, превърнали героите от политическата сцена в образи. За мене е повече от видимо, че безкористността, с която Йосиф Загорски издаде двутомника, хармонира по естествен, по природен начин със светлите помисли, с които Георги хвана навремето перото. Благородството на издателя бе автентично ехо, логично и дори неминуемо продължение, закономерно следствие от благородството на автора. Независимо от всички попътни горчивини и разочарования, независимо от ненавистта на комунистическия деспотизъм, независимо от безразличието или враждебността на многохилядната ни политическа емиграция в тази закономерност аз съзирам една неугасима искрица духовна надежда – съзираше я и Йосиф. Иначе просто нямаше да издържи, нямаше да доведе докрай идеята си, която можеше да бъде осъществена само със силата на вярата – не и в подножието на безверието. Делото на Загорски е съпоставимо с делото на Деметрий Фален, който през ІІІ в. преди Христа обезсмърти предаваните дотогава столетия наред от уста на уста басни на Езоп. Ако Деметрий Фален не беше записал и разпространил гениалното устно творчество на Езоп, вековете и хилядолетията отдавна щяха да заличат безследно от паметта на човечеството гениалните му сатири. А ако някой реши, че сравнението с тези епохални гении е пресилено, аз не мисля така. В моите очи на читател есетата на Георги са сравними с образците на Захари Стоянов, на Симеон Радев, на нашия общ приятел Атанас Славов, с мемоарите на Солженицин и Еренбург дори.

В България беше душата на Георги, пишейки, в България бе и душата на Йожи, издавайки го. Пък и след това – чак до смъртта му в Цюрих преди някоя-друга година. Макар и на другия край на света, той живееше с родните проблеми, работеше върху най-новата ни национална история, реагираше на всичко злободневно, непрекъснато пишеше открити писма до медиите и институциите, гражданският му глас бе противодействие и срещу издевателствата на комунизма, погубил живота и здравето на много негови колеги и близки, и срещу хаоса, срещу рекомунизирането на родното общество, срещу насилието и разврата, удавили страната ни след рухването на тоталитаризма. Нараснал с времето, моралният му престиж го превърна в неофициален доайен на националната ни емигрантска колония в Швейцария. Когато преди десетина години при поредното му посещение в София се срещнахме, гласът му вибрираше от гняв и обида. Защо, узнах от разказа му:

Посолството ни в Берн организира прием по случай празника на Светите братя. Дотук добре: на чужда земя езикът свещен на нашите деди тежи още повече, родната реч става по-омайна и сладка и от строфите на Вазов, неотменно потребна и за духовното, и за психологическото, и за екзистенциалното оцеляване на хиляди български емигранти. На събитието е поканен по достойнство и Йосиф Загорски. Като влиза във фоайето на посолството ни обаче, не може да повярва на видяното: Сред изложените на витрината експонати редом до томчетата на Вазов и Ботев се мъдрят книжките на нашата посланичка. Едно посолство има особен статут: то е къс родна земя под чуждите небеса. За много изгнаници, които по една или друга причина не могат да се завърнат в Отечеството, тази земя е свята. На нея имат място само културни ценности с безспорна, с доказана национална и историческа значимост – разсъждаваше моят приятел. Заглавията на Ботев и Вазов са заслужено сред тях, заслужено биха заели местата си в тази фаланга още шепа писатели, между които по моему и Георги Марков. Да, сред авоарите на нова, демократична България тъкмо изданието на Йосиф Загорски би заело естественото си място в тази фаланга. Приносът на Марков за демократизирането на България е безспорен – той плати с кръвта си за днешната ни свобода. Безспорен е и приносът на първия му издател в този смисъл. Подобни претенции обаче моят събеседник нямаше – имах ги само аз. И все още ги имам. Загорски, за сметка на това, се възмущаваше не от своето отсъствие на почетната витрина, а от присъствието там редом с родните класици на една салонна дамичка с дипломатически имунитет и литературни претенции, чиято суетност бе надмината само от амбициозната й посредственост. Става дума не толкова за парвенющината и тщеславието на Нейно превъзходителство госпожица посланичката на Република България, която е не само нейна, а и наша родина, – за измеренията на националната ни култура става дума. Ако един задграничен държавен чиновник счита собствените си писания толкова значими и ценни, може, разбира се, да ги изложи на обществен показ. Но не и в националното ни посолство – и то на най-големия ни национален празник. Да си наеме като частно лице от местната община една сергия в центъра на Берн и да си излага там ден и нощ книжлетата. Но, както споменах, само като частно лице, а не като официален представител на България, не като Нейно превъзходителство, не ангажирайки тихомълком като рекламни агенти класиците ни и превръщайки външната политика на новодемократизираната ни държава в собствен пиар. А в посолството ни, което е не нейно, а наше, на нацията ни, да излага само националните ни книжовници и герои – така би било по-подобаващо.

Зная, че годините ще изтрият името му – времето ще смели спомена за него. Георги ще остане, вече е останал, белязан от гениалността си. Но е останал благодарение не само на безспорния си литературен талант, а и на труженици като Йосиф Загорски. Великите творби имат не само творческа биография, а и обществена съдба. Част от която е каузата на Загорски. Значи двамата – автор и издател – са творили едно литературно безсмъртие. Това, само това исках да припомня на късопаметната ни общественост. Тези ми редове са безпомощен опит да съхраня кое-що, да опазя, да зачета делото на Йосиф Загорски, останало някак си незачетено, неоценено и от съвременниците, и от потомците му. Гогол заключи, че „в литературния свят няма смърт и мъртвите се месят в нашите работи и действат заедно с нас така, както и живите”. Правят го не само чрез авторите, а и чрез издателите, и чрез читателите си дори. И издателите са пълноправни участници, съучастници във великото и неугасимо безсмъртие на духа – макар и, за разлика от писателите, да остават анонимни, изпепелени от времето, незнайни за потомците. Тъкмо с тази несправедливост, с тази негласна дискриминация на книжовните труженици не искам да се примиря. Всички те, казано с думите на Йоан Екзарх, са достойни да влязат в безконечния живот и да получат като награда светлина за своите дела. Те заслужават да бъдат извадени от анонимността, в която така незаслужено тънат, техните забравени имена са знаци по каменистия път от бита към битието. Не само, както счита Алексей Толстой, читателят – и издателят е съставна част от изкуството. Горки нарече дори словослагателя герой, който чрез машина, изработена от някой друг герой, сътворява чудото, наречено книга. Проследявайки подвига и величието на най-монументалните исторически фигури, в едно знаменито стихотворение Брехт риторично пита дали внушителните им подвизи са само техни, дали всеки от грандиозните ковачи на всемирната история не е имал поне един готвач до себе си, който заслужава да бъде споменат от летописците. Георги Марков бе несъмнено император на духа, а със същата несъмненост Йосиф Загорски бе негов предан съратник – и двамата бяха съставна част от благородството на едно общо дело, което щедро ни завещаха.

Както споменах, в беседите си страстният писател и читател Цицерон оприличава дома, в който няма книги, на тяло, лишено от душа. Онзи, който общува с духовното, е друмник към вечността, а Емили Дикинсън пише, че за далечните пътешествия няма по-хубава, по-подходяща фрегата от книгата. И ако капитанът на тази фрегата беше Георги Марков, неин пристан бе Йосиф Загорски.

И в заключение: малко биографичност. Издаването на репортажите бе естествено и според мене неминуемо продължение на вроденото благородство на Йосиф Загорски, на гражданското му безстрашие, на неподкупната му природа, на неговата пристрастеност към истината, за която той плати висока цена. Роден през 1918 г. в София, той получава висше военно образование. След деветосептемврийския преврат царският офицер от ВВС Йосиф Загорски е, както му е редът, уволнен от армията и дискриминиран десетилетия наред, преди през 1970 г. да емигрира през Холандия за Италия, след което се установява в Цюрих. И макар че издаденият от Загорски сборник се превърна в противодействие на онези зли сили, които целяха не само физическото, а и духовното убийство на писателя, чрез еднократната си издателска дейност издателят обезсмърти не толкова Георги Марков, колкото себе си – както вече споменах, Георги си беше обезпечил безсмъртие още приживе. Издадена по забележителен начин, книгата имаше забележителна съдба. Въпреки партийната цензура, тя проникна в България – още преди гласност и перестройка да наберат сили на родна земя, стотици екземпляри от изданието бяха внесени от български туристи нелегално в страната. Те бяха предавани от ръка на ръка и четени денонощно на смени. От свидетели зная, че въпреки всички рискове, са били организирани и колективни четения по частни домове. Сред хилядите им читатели имаше и немалко партийни функционери и физически носители на деспотичната държавна власт. Така издателят Йосиф Загорски се превърна в съавтор на автора Георги Марков. Едно авторство и едно съавторство, които служеха (посмъртно и приживе) на демократизирането на България. Сиреч, на собственото ни очовечаване…

бочевТекстът за Йосиф Загорски е публикуван в наскоро излезлия сборник на Димитър Бочев с литературни и философски есета Несъгласни думи (Изд. „Хермес“, 2016 г.).

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияСъбитието Русев & Божанов
Следваща статияГрадинката
с ангела