В неделя ще дойде 31 март. Преизчислено, по силата на новия календарен стил, тази неделя ще е денят, в който ще се изпълнят 334 години от нещо, което като бях дете, ме караше да скитам по улиците във времена, в които това не беше препоръчително.
Дядо ми, Бог да го прости, донесе от Барселона през 1988 г. един уокмен, който притежаваше добре направен цвят. Нещо като бордо или като нещо по-червено, но с перли в него. Перленият оттенък ми харесваше тогава много.
В ония години, в които учехме в Първо училище, бяхме най-различни деца. Като казвам различни, имам предвид, че перленият уокмен минаваше от ръка в ръка, без да ни го забележат и вземат.
На тоя уокмен моите приятели ми пускаха касети с „Anthrax“, „AC/DC“, „Accept“. По онова време се бях заслушал в Бах. Пусках им го. И тогава, (а Първо училище има един красив вътрешен двор, който всъщност напомня двора на затвор) си завирахме главите в ъглите, за да чуваме само уокмена, за да се откъснем за малко от шума, от времето, от учителките с големите кошери на главите, които им бяха коси и които ги правеха за нас гренадири, защото виждахме как в тези рунтави калпаци са вписани инсигниите на полкове, на маджарските части, които идват, които със сабите си разсипваха в очите ни къщите от квартала под Първо, в които оставени майки отглеждаха моите съученици, в които дървените стъпала скърцаха като под ботушите на маджари, които никога няма да дойдат.
И в тия ъгли на училището аз им пуснах на моите си хора Бах. По онова време все още нямах вариациите „Голдберг“ в изпълнението Кийт Джарет, а си бях намерил отнякъде органовите концерти. Докато се криехме от внезапните дъждове през март под стрехите на Първо, се разбрахме, че и в „Accept“, и в „Anthrax“ и „AC/DC“ има нещо, което си е от Бах.
В началото на века, в който живеем, вземах билети за края на седмицата, за почивните дни, с които можех да стигам от Вюрцбург до Берлин. И като минавах през Тюрингервалд имаше една светлина през буковите гори на завоите, имаше забавяне на влака, защото тогава тези релси все още не бяха обновени. И някъде в Заксен-Анхалд трябваше да сменя, защото бях с вохенендтикет.
Имаше от онази утринна мъгла. Разгледах градчето и ми се видя, че част от циглите по покривите са мухлясали.
И през прашинките, които виждаме обикновено в живота си, видях, че не изпускам влака си, че нещата стоят на местата си, че нищо отникъде не просветва. И тогава, признавам, видях Йохан да минава с другия влак, надолу, и тогава се сетих, че когато щях да правя избор в живота си, когато щях да искам да съм пътешественик до края на дните си, за да преборя смъртта с пътувания и самозабрава, се сетих за онази бяла пола на жената, която го е чакала да донесе себе си и парите, които ще ги хранят.
До Йохан Себастиан Бах
Влакът ме отвежда към следващия влак.
Пътувам със билет, редовен, с намаление.
Пътувам из земите, във които знаеше, че всяко твое тръгване от новото ти място отваря празнини в дома,
вратите се предават пред стъпките към изхода, а ъглите издават незавършени закуски, с отворени прозорци, които зеят, и с деца на плаващите лодки, разбиващи се в камъчета.
Там във краищата на малки вирове и прагове. През прагчета минават лодките,
но виолите прескачат през траверсите и влакът ми напредва.
Та ето ме и мен, кръстосвам гарите – оттам пътувам. Оттам се приближавам, идвам.
Отваря ми се блъсканица, защото хората не те познават, но се подреждат в гарите заради теб и мен. Без да го знаят.
Не, те не ме познават, не се редят за автографи, а криволичат, но спазват знаците, живеят принципни животи, четат от философите, мечтаят, будисти са,
и са отворени във своите красиви къщи, главозамаяни от теб. От твоите пасиони.
Без да знаят какво си чул и от Матея и какво видя с Йоханес в уличката на обущарите до хана.
В една измислена от друг сюита се запознават с къщите и гарите, с живота.
А чакат теб
но без да те познават.
Така се стигна и дотук, да чакам влак за Бранденбург
Все някой трябва да даде и твоите ноти и твойте автографи.
Затова причаквам влакове по гарите.
Като забравен кантор.
Не като разбойник.