Дърво, метал и земя в сборника с разкази на Деян Енев „Тъгувам за Киото“

„Да, няма…“, започва първото изречение на първия разказ „Няма да отида до Киото“ от книгата на Деян Енев „Тъгувам за Киото“ („Жанет 45“, 2025). „… Него го нямаше“, завършва последното изречение на последния разказ „Богородица“ от същата книга. „Няма“, „нямаше“ – състояние на липса, на празнина, на отсъствие. На дупка, пукнатина, пробойна. Не изключително във връзка с „Киото“, но все пак съотносимо Виктор Ерофеев в „Енциклопедия на руската душа“ (превод Иван Тотоманов, „Жанет 45“, 2005) ни изправя пред следната хипотеза: „Мисля, че тайната на руския човек е в това, че той има… пукнатина. Или по-скоро дупка. А може би „пробойна“, ако използваме това сравнение от морската терминология. Ясно е, че руският човек не може да се похвали с някаква херметичност. Самият той не се възприема като цялостна, завършена форма“. Колкото и да ни се струват справедливи наблюденията на писателя изгнаник, смятам, че в тяхната справедливост също се открива своеобразна „пробойна“, недостатък, празнина, защото твърдя: пукнатината е свойство не единствено на руснака, пукнатината е свойство на всеки човек, независимо от етнос, пол, изповедание. Тъкмо това Деян Енев изразява с думичките „няма“ и „нямаше“. И всеки един се опитва по някакъв начин да затвори тази пукнатина, да я запуши; да открие онова нещо, благодарение на което ще се изпълни като цялостен и завършен. Писането в частност и изкуството в цялост са всъщност дейности, прицелени именно натам – да бъде запушена пукнатината. В разказите от сборника „Тъгувам за Киото“ Деян Енев предлага решение.

Всички знаем за учението на древните гърци, че светът е съставен от четири елемента: въздух, вода, огън и земя. Елинските натурфилософи дори приемат като първооснова някой от тях: за Талес това е водата, за Хераклит – огънят, за Анаксимен – въздухът, а за Ксенофан от Колофон – земята. На Изток обаче, в Китай и Япония (където се намира Киото – столицата-град, за който Деян Енев тъгува), елементите са не четири, а пет и малко се различават от тези на гърците: започва се от дървото (му), преминава се през огъня (хуо), земята (ту), метала (дзин) и се завършва с водата (шуей). Те образуват светът такъв, какъвто е и с взаимодействията помежду си го изразяват целия; те са неговото съществуване. Благодарение на тях недостатъците на света могат да бъдат премахнати и Деян Енев прави точно същото в сборника „Тъгувам за Киото“: опира се на дървото, земята и метала, за да запълни пукнатината, която са както днешният човек, така и днешният свят.

Разбира се, по различен начин, с различно отношение. Като че ли най-голяма вяра Деян Енев храни към дървото. Ето разказа „Пинокио“: войникът няма крак (пукнатина, пробойна, липса, нецялостност), дървеното човече му дава своя: „Пинокио откачи десния си крак от коляното и го подаде на войничето. То някак го закрепи за своето коляно, надигна се на патериците, пристъпи. Дървеният крак вършеше работа. Момчето се засмя през кората от пот и мръсотия и вдигна палец нагоре“. Да, дървото е най-вярното допълнение, но пък е и най-уязвимото, най-лесно подлежащо на унищожение:

– Ха, виж ти, дърво! Да не повярваш! Нашата печка е гладна за дърва – каза единият на другият. – Хващай го!

И стражарите понесоха Пинокио към печката – огромна, чугунена, червена.

Има нещо показателно в този разказ, основополагащо (можем поради това да го възприемем като градивен елемент на целия сборник): според китайското мислене дървото като първозданна стихия се стреми нагоре – всичко, което расте и се развива, и е свободно, може да се оприличи на дърво. Първият цикъл разкази от книгата „Тъгувам за Киото“ обаче са разкази за война – там няма растеж, там има смърт: „Любовна история“, „Тополов пух“, „Наемниците“… И във всеки от тях откриваме метала като символ тъкмо на смъртта: поцинкованият ковчег в първия, автоматът на пияния войник във втория, миришещият на кръв нож в третия. В „Огнехвъргачката“ този разрязващ наратива метален/железен инструмент е изведен до последен предел: не може човекът да понесе желязото, причиняващо смърт, и затова се стига до логичното, до неминуемото: „тичаше и се мяташе“. Причиняващото желязо смърт причинява също така и лудост… А заедно с това желязото, металът е и знак за преминали смърти и лудости: „Сетне попаднахме на оцеляла по чудо детска площадка. Имаше пързалка, люлки, катерушка. Те се бяха превърнали в паметници на ръждата“ („Разходка в гората“). Металът в тези разкази на Деян Енев е или детерминатор на разруха, или белег на разруха. Тръпки те побиват от този метал.

Но това се променя, когато зад метала се крие дърво. Като в разказа „Иманяри“: единият с опашката и другият с бръснатата глава преминават през „желязната вратичка“ със залепения некролог, копаят под прага и отместват голям камък (този камък има значение, ще дойде реч), намират „тенекиена кутия“, а вътре: „Две дървени тръбички с дупки отгоре“. Кавал, истински кавал. Който сякаш възкръсва изпод прага (все едно Пинокио възкръсва от печката); също както, между другото, възкръсва и старецът от некролога на вратичката, внезапно изправил се пред двамата иманяри. Първоначално те не могат да повярват, после схващат и си тръгват с… шепа череши. Родени от дърво. И с разбирането, разбира се, с разбирането, че имàнето невинаги е метал, понякога е и дърво. Топло дърво, топло и уязвимо, но въпреки това възраждащо…

Възраждащо, от камъка (земята) възраждащо. Той/тя извлича енергията на дървото (кавала), за да пребори студенината на тенекията. Или горещината на печката, чугунената. Виждаме това благотворно въздействие в разказа „Пазачът“: „Земята около него и под него започна да мърда, да се движи. Малко преди пръстта да го скрие съвсем, се видя, че е покрит с кадифен черен саван, много лъскав, много хубав, тържествен. Трябва да беше работа на къртичетата, нямаше кой друг да е“, а и във финалния на книгата, „Богородица“: „Човекът бръкна в найлоновата си торбичка, в която си беше носил кифлата, извади китка здравец, завързана с кончè, измъкна половината стръкчета и ми ги подаде“. От земята прораства всичко, тя е майката на всички неща, така че и къртичетата, и здравецът са нейни рожби. Живинките се погрижват за Божия човек Теофил, тоест Боголюб, цветето помага да се изпълни докрай поклонението („Да дадеш на Богородичка“): дървото начева добротата, металът я срязва, земята въпреки това я възстановява. Дървото, металът и земята в разказите на Деян Енев от сборника „Тъгувам за Кито“ оформят една триада, която ни указва троичния път на Спасителя: топлината на дървото („Осанна!“), остротата на метала („Разпни го!“), изникването на/от земята (Възкресението).

И въпреки че понякога режат до кокал, тези разкази въздават надежда…