1962. Кадри от един „рецитал безумен“. Възстановка по архивите. Трима разгневени поети

И направихме тогава – рецитал безумен…

Лятото на 1962 г. – Вий сте антисъветски възпитаници! – посреща го яростно Венелин Коцев, когато Стефан Цанев се завръща след две години от Москва, разбрал, че най-после лагерите на смъртта са ликвидирани. Младият поет донася със себе си озониращия полъх на новата руска поезия, разокования от римите стих. Носи патоса, роден в братския поетически дуел със самия Евтушенко, когото руснаците гледат и слушат като Господ. А Евтушенко вече е публикувал на Запад скандалната си „Автобиография“, има ореол на поетически „месия“. Същият този Евтушенко, на върха на световната си слава, ще възкликне възторжено към нежния български Давид, осмелил се да влезе в поетически двубой с него: – Ти си гений!…

„Не съм чак такъв маниак, да го взема насериозно“ – снижава патоса Стефан Цанев, но важното е, че на крилете на тези думи, на крилете на самочувствието, че поезията ще промени света младият „гений“ се завръща доброволно в мъртвилото на задушната софийска атмосфера, откъдето преди две години се е „евакуирал“ в Киноинститута в Москва. Завръща се, въпреки че има издаден „вълчи билет“ още като кореспондент в Кърджали заради поемата „Градът на слънцето“ – антиутопия, особено интересна със своята кинематографичност и драматургичност. Поетът противопоставя на мита за свободния социалистически труд експлоатацията на миньорите, които умират с циментирани от силикозата гърди. Поемата е посрещната със страшен вой. На специално събрание в Съюза младокът е обвинен във всички смъртни грехове, а една поетеса като „любовно предизвикателство“ обявява красивия млад поет от Кърджали за шизофреник. Модна за времето диагноза. Константин Павлов саркастично отбелязва в записките си:

Константин Павлов: Полицейско определение на шизофренията: Всеки човек, който си позволява да разговаря със себе си, е шизофреник.

Но затова пък през 1960 г., когато се срещат за пръв път с Апостол Карамитев, заливайки се от смях, актьорът му казва, че рецитирал тази поема в Пловдив на 24 май. – Чух, че вече са я обявили за вражеска, но аз ще я рецитирам из цяла България! – казал знаменитият актьор и продължил да се залива в неподражаемия си смях. Западните радиостанции веднага излъчват поемата: – Щом в една поема се казват такива неща, представете си какъв е в действителност животът в България! – „Под твойто знаме вървят враговете на народа!“ – ругаел го Караславов, наречен „Юрталана“ в българската литература. Не минават и две години и поемата е призната като първата „социалистическа поема“ на тази тематика. – Имаш страшно кинематографично виждане, от теб ще излезе добър сценарист – отсича Рангел Вълчанов като орисница и съдбата на младия поет е предопределена. Културата се създава от континуитета на личностите.

Скоро след пристигането си от Москва, на 4 октомври 1962 г., Стефан Цанев публикува в „Литературен фронт“ (бр. 40 от 4 окт.) възторжен текст в защита на белия стих – неистовия свой вер либр. Този текст се превръща в Манифест на младата поезия, на поетите, които търсят в свободния стих „нова поетика, а не мода и експлозия“. В следващия брой е публикувана поемата „Отражения“ като поетическо ехо от Манифеста, а също и стихотворението на К. Павлов „Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки“. Ето как започват „Отражения“ на Стефан Цанев, чиито „неримувани павета“ са направили такова голямо впечатление на Петър Динеков, че дори той, вечният скептик, е повярвал, че няма връщане назад въпреки бесовете на догматичната критика: „Всякакви опити в това отношение ще бъдат мъчителни и напразни“.

Предавам се! Загубих сили…
И влизам – победен и тих –
във четвъртите килии
на кла-си-ческия стих.
И ето – примирен и примерен –
за нечие оскъдно тържество
аз търся точни сочни рими,
макар да питам:
За какво?
Читателят забравя римите,
обърква ямба със хорей,
обърква мойто с твойто име,
кой мъртъв е и кой живей.

Знаковата поема „Отражения“ (1962) е озаглавена иронично-саркастично „Отражения на теорията“ – обърнато: „Теория на отражението“, по Тодор Павлов, но втората част от заглавието е зачеркната. Тази поема поставя началото на личната битка на Стефан Цанев в защита на свободния стих. Това е един от първите опити за модерна, философска и интелектуална поезия. Отприщени са бентовете на бунта срещу ограниченията на творческата свобода. Поетът екстатично изригва своя личен естетически протест. Етична мярка за свобода и честност в поезията са Вапцаров, Уитман, Маяковски. По-късно тази поема става сърце на сбирката „Композиции 1963“, озаглавена отначало „Антилирика“ – тоест книга за новата поезия. А през 2017 г. поетът ще включи „Отражения“ като емблема на своя младежки протест в антологията „Душата ми плаче за сняг“ (1956–2016). Включва я във всички свои книги с избрани стихове.

Самата поема е поетическа демонстрация тъкмо на брилянтната поетическа форма. Поетът съзнателно избира „четвъртитите килии“ на класическия стих. Трябва да признаем, че е постигнал съвършенството в рамките на класическата форма. Но тя става метафора за доброволно самоограничение. Убежище, но и място за „излежаване“ на присъда. Формата вече му е тясна, превърнала се е в затворническа килия: „Ето, и аз мога да пиша не по-зле от вас! – казва Поетът. – Но това не ми стига! Тясно е за духа ми!“. Метафорите разкриват дълбок вътрешен конфликт между бунта и умората, между натрапеното публично лице и истинския „аз“. Трагизмът се поражда от размиването на собствената идентичност. Отраженията са метафори на ролите, които човекът играе пред света. Те не са самата същност, а само нейни копия – отражения, които се разминават с оригинала. Стиховете са като „неримувани павета“ – камъни, които поетът хвърля в прозорците на бюргерското самочувствие: „Да разбия геометричната устойчивост на вмраморените ви мозъци!“. 

Забивам шпори
в мраморните хълбоци
на историята
и викам:
– Паметници, свободно!
Слезте от пиедесталите!
Нима за покой
сте мечтали? –
В строя!

Неистовият протест срещу статуквото намира израз в гневната поетика на пароксизма, на екстатичността, в патоса на крешчендото – като бунт, като непримирим антагонизъм с мълчанието на паметниците. Мълчанието е станало израз на всички емоции: „Живеем в тишина корава“… „Над мене започна да никне трева“ – ще изплаче в ужас поетът по-късно в своя „Автореквием“. И ще замлъкне задълго. Няма друг в българската поезия, който да залага на такова вулканично изригване на чувствата, органично присъщо на пределната изповедност на Стефан Цанев. И толкова неправомерно свеждано до „публицистичен патос“. Защото поетът може да живее единствено с тази идея, за която е достойно да умре.

В защита на свободния стих Стефан Цанев излага няколко ключови аргумента, с които цели да легитимира модерната поетична форма и да я освободи от догматични ограничения: със своята строгост класическият стих е станал тесен за душата на поета, тесен за динамиката, рационализма и сложните емоции на съвременния човек. Свободният стих е акт на интелектуална свобода – „задъхване, вик, плесница“, бунт срещу втвърдените естетически норми на соцреализма. Поетът твърди, че той е по-труден от класическия, защото изисква вътрешен ритъм и мисловна дисциплина, а не следване на готова схема. За да се стигне до самата същност на поезията, която изобщо не зависи от наличието или липсата на рима. Свободата е в това – да избираш най-подходящата да те изрази свободна форма:

Ние ще употребяваме класически ритъм – там, където е нужно. Рими – където е необходимо. Четиристишия – ако трябва. Проза – ако се налага. Математически формули – защо не? Но всичко това – подчинено на една нова поетика, на едно ново виждане, на една нова динамичност, нова интонация, нова позиция – ново отношение към света: отношение на съвременници към съвременността, отношение на участници, а не на летописци.

По-късно, в спомена за тези събития, поетът доразвива тезата си:

Под свободен стих ние разбираме не просто вер либр, а стих, свободен от догми – свободното използване на всички поетически и непоетически словесни средства: силабичен, тоничен или силаботоничен ритъм – където е нужно, рими – ако е необходимо, строфи – ако трябва, нарочна аритмика, синкопи и дисонанси, вер либр до чиста проза, семиотика, философия, научна терминология, защо не и математически формули – в рамките дори на едно стихотворение, следвайки вътрешните си мисловни и емоционални импулси.

Пак там Стефан Цанев заявява, че леснотата на свободния стих е „мнима“ леснота: „Изхвърлянето на външните поетически средства изисква компенсирането им с по-силна вътрешна поетичност“. Истински свободен стих може да напише само поет, който първо е усвоил до съвършенство класическия стих: „Ако класическият стих е песен, свободният стих е симфония, но не можеш да създаваш симфония, ако не владееш солфежа“ – допълва сега, в спомен, публикуван през 2025 г.

Идеологическите „вълци“ тутакси се нахвърлят срещу богомила еретик. Само в „Литературен фронт“ са публикувани над 20 статии, а общият брой на материалите в печата (статии и писма) надхвърля 50–60. Николай Стайков, отдавна забравен поет, който римува Сталин с „кристален“ и „гениален“, нарича новата поезия „книжни цветя и литературен пустоцвет“. Академик Тодор Павлов – главен идеологически цербер, който още управлява и критикува, сякаш не е чел разгромната статия на младия философ Иван Кирилов в „Литературни новини“ от 28 февруари 1962 г. Обвиненията са главно политически: свободният стих е опит за прокарване на западни, буржоазни и декадентски влияния, отстъпление от класово-партийните позиции. Бягство от „теорията на отражението“: размива се обективната истина, фокусът е върху субективното. Неразбираем за „трудещите се маси“; проява на художествен нихилизъм и липса на професионално майсторство. Отричането на класическото стихосложение, така естествено за българската душевност, е акт на елитарност, а дискусията е опит за „подриване“ на партийния авторитет.

Делчев: 19.VII. (ч.) [1962]
В „Литературен фронт“ ужасна статия на Т. Павлов – „За индивидуалното и колективното начало“ (така ли беше?). Това е тежък случай на артериосклероза.

20.VII. (п.) [1962]
Дори Ив. Мартинов се възмущава от статията на Т. Павлов: „Връща нещата към 1930 година“. Литературният институт мирише на мухъл. Ще има ли история на българската литература?

30.ХI. (п.) [1962]
Разговор за хумора на Т. Павлов.
Един академик, меко казано, губи мярка за реалността.

Всички коментират, че Тодор Павлов е в деменция – обществена тайна. Но в началото на 1964 г. той отново публикува статия в „Народна култура“ по повод новаторството, визирайки стиховете на Стефан Цанев, която звучи смехотворно: „Авторът е емоционално и художествено неориентиран“; „В „Отражение“ е изведена на преден план борбата с мними еснафи, която развързва езика на поета да обижда измислените от него „червеи във вратовръзки“ и пр.; „Действието се развива „случково…“ и т.н.

Стефан Цанев: Какви ли не ни наричаха: – авангардисти (в ония времена това беше идеологическо ругателство), псевдоноватори, циници, рушители на социалистическия реализъм, проводници на упадъчна западна идеология.

Мога да си представя тържеството на младите поети тогава, след защитата на самия Атанас Далчев, който пише във фрагмента „За свободния стих“, че това е дълбока необходимост, вътрешно заложена в поезията, а не формално нововъведение. Липсата на стъпки не означава липса на ритъм, ритъмът е в основата на новата поезия. Освободен от всичко условно и механично, белият стих предава по-вярно съкровения ритъм на живота, вътрешното течение на чувствата и мисълта. Освободен от ритмичната хипноза на стария напевен стих, той буди мисъл и критичност. Свободният стих става синоним на модерната поезия, задълбочава понятието за поезия. Той е вече самата поезия: – За нас това бе глас Господен! – възкликва Стефан Цанев.

„Тука има нещо!“ – казват си „разгневените млади поети“ и мобилизират силите за защита. Стефан Цанев намира Левчев и Коста Павлов в редакцията на „Литературен фронт“. „Казаците“ пишат писмо в негова защита. Те дори не се познават, но и тримата едновременно, независимо един от друг, започват да пишат в свободен стих, колкото и да са различни: – Оставете това – казва поетът. – Хайде да направим рецитал!… – И направихме тогава – рецитал безумен! – усмихва се мечтателно Стефан Цанев към миналото, което е напът да се превърне в мечта…

Стефан Цанев: Отидох в редакцията на „Литературен фронт“, потърсих Левчев, той работеше там, с него се бяхме виждали вече два-три пъти. При Левчев заварих Коста – седеше на перваза на прозореца, сух, с кокалесто лице и настръхнала коса (той целият изглеждаше настръхнал, на нокти, винаги, сякаш постоянно очакваше някаква опасност отвсякъде), пушеше. Запознахме се. Оказа се, че двамата с Любо съчиняваха статия в моя защита. За пръв път тримата бяхме заедно, незнайно защо ни обхвана някаква странна възбуда, някаква радост, някакъв ентусиазъм, непукизъм или нахалство, еуфория или храброст, не знам, но набързо решихме: вместо да падаме до тяхното равнище, отговаряйки им със статии – да направим тримата поетичен рецитал в Университета.

Първият рецитал на тримата „разгневени“ поети заедно бил на последния етаж на Университета, във високото пространство на разредения поетичен въздух, където гнездят гълъбите, наречено от студентите „Гълъбарника“. Кръглата аудитория със стъкления покрив – сега това е модерната студентска библиотека „Филологии“ – просто щяла да се срути от поетическия взрив и аплодисментите на младите хора. Тримата били „като юмрук“ – защитавали обща кауза тогава. Но партийната организация на Съюза забранява на Левчев да участва във втория рецитал в сградата на ВИТИЗ. Да четат само двамата означава да предадат приятеля си. Стефан Цанев демонстративно обявява: – Тъй като на един от трима ни забраниха да участва, тази вечер рециталът няма да се състои. – Щяха да съборят салона – спомня си поетът. Властниците се почувствали гузни и за следващия рецитал имало дори камери. На архивния запис, направен от тези камери, се дължи този текст.

26 ноември 1962. Точната дата на събитието е стриктно документирана в поетическото календарче на Стефан Цанев – единствения жив свидетел. Заслужава си да публикувам неговото писмо, скъпоценно за мен: 

От: evelina belcheva
До: stefan tsanev
Изпратено на: 03.03.2023 14:39

Уважаеми г-н Цанев, пиша една бележка за Цветан Стоянов и намерих тези архивни кадри, в които за секунда се вижда Цветан, но и Ваш рецитал. Дали си спомняте нещо около смъртта на Цветан в „Пирогов“ на 3 юли 1971? Неговата смърт на 41 години е голяма мистерия! Ще бъда много благодарна, ако ми напишете няколко думи! Имам и друг въпрос, моля да ме извините, но Вие сте единствен свидетел! Коста Павлов рецитира тук едно много силно стихотворение – „Бялата смърт“. Струва ми се, че Минко Николов е бил дълбоко повлиян от тези думи, но не ми е известно кога се е появило това стихотворение.

от: stefan tsanev
до: evelina belcheva

Г-жо Белчева, смъртта на Цветан Стоянов бе голям удар за нас, той ни беше водачът, той ни представяше на публиката при всеки рецитал, той беше единственият критик, който ни защищаваше, той, казано направо, ни ограмотяваше, ние не знаехме езици, той ни четеше и превеждаше западни поети, за които ние дори не бяхме чували. Тогава обясняваха смъртта му с лекарска небрежност. Това стихотворение на Коста бе ново, както почти всички наши стихове, които рецитирахме тогава, чете го за пръв път на рецитала във ВИТИЗ късната есен на 1962 година. Ако ви трябва точната дата, ще я намеря. Тъжно е да бъдеш единственият свидетел.

Поздрави! Стефан Цанев

Тъжно е да бъдеш единственият свидетел, написа ми поетът. Не след дълго се появи стихотворението „Малък реквием“:

Този град за мен е мъртъв град.
Моите приятели са мъртви.
И аз съм сам и чужд на тоя свят,
като неотлетял със ятото си щъркел.

Малък реквием, 2023

Но има и друг свидетел – таен: камерата. Камерата е съхранила безценен киноескиз от рецитала – само две минути, запис за кинопреглед. Благодаря на Любен Марков, който ми предостави записа, намерен в архива на БНТ. Явно е, че и зад камерата е стоял поет, защото кадрите са уникални! Млади лица – светят, озарени от „свещен гняв“. Цветан Стоянов им е открил вече знаменитите тогава в Англия „сърдити млади хора“, не особено желани у нас. Тримата сърдити млади поети четат стиховете си – като щикове. Като предсмъртни. – С оръжието на поезията да променят света! Ликуващи – в ужас: „Всяка дума зареждахме със своя риск за живота си“, ще признае Стефан Цанев и това не е поза. Много по-късно поетът ще се запита в автоинтервю по телевизията: – Какво не може да постигне поезията? – И сам ще си отговори:

За съжаление – това, което иска да постигне. Ние, моето поколение, дойдохме доста единни, с една мисъл и една илюзия, че поезията може да промени света. Това вече ми се вижда твърде утопично, но аз не мога да се откажа от тази мисъл, от тази илюзия. Защото ако се откажа, не би трябвало повече да пиша.

Този рецитал е едно предизвикателство. Трима „разгневени млади мъже“ – и тримата в черни пуловери на анархисти, Стефан Цанев, Коста Павлов и Любомир Левчев взаимно озвучават и подсилват поетическите си гласове. Колкото и да са различни. Покръстени в гневните води на пролетното „размразяване“. Тези поетически рецитали на младите поети съвпадат по време с официалния Празник на поезията, но те се възприемат като конфронтация с всичко официозно. Това е не само поетически манифест. Рециталите звучат като „литературен скандал“ и политическа демонстрация. Бурните овации на младежите за Константин Павлов се определят в сведенията на ДС като „демонстративни и истерични“, говори се за „антисоциалистически цинизъм“… Камерата е съхранила знаменателна сцена: крехкият младок Стефан Цанев забива шпори в мраморните хълбоци на историята и вика: „Паметници, свободно! Слезте от пиедесталите! Нима за покой сте мечтали? – В строя!“.  Заплашва не на шега: – Искате ли да стана ваш антипоет?

Хей червеи във вратовръзки –
напред!
Вий прогресивно затлъстявате.
Вратите, през които влизате
са тесни
за излизане.
Няма връщане!
Затуй – напред!
И викайте за всеки случай:
– Да живее комунизма!
Напред…
Искате ли да стана
ваш
антипоет?

„Поезията е игра, но игра на живот и смърт – казва поетът в едно интервю през 2023 г. – Ние залагахме зад своите думи риска да понесем всякакви беди, включително и да бъдем убити… Това ни даваше вътрешна мощ на думите. Защото всяка дума зареждахме със своя риск за живота си. За всяка дума се носеше отговорност“.

Атанас Славов: По времето, когато Левчев издаде „Интелигентска поема“, Стефан Цанев разви един нов мотив: запазването на човешката идентичност – в момента, когато съдбата нанася фаталния си удар. Когато разсъждаваше в поезията си какво биха направили слабият, алчният, глупакът, той фактически отправяше морално обвинение към различните форми на пораженчество сред вчерашните недоволни. Ст. Цанев предпочете да остане непроменен дори пред опасността от собственото си унищожаване. Това бе истинско мъжество, което означаваше да остане верен на предишната си поезия. Цанев следваше тази благородна позиция с цялата си искреност, доколкото му бе възможно, но това си остана едно твърде романтично намерение. Защото ако човек продължаваше да пише както по-рано, никой не се наемаше да го публикува и така той се озоваваше в задънена улица.

Константин Павлов: Ужасна беше тоталитарната забрана за публикуване: чувството за доживотен затвор на духа; съмнението дали живееш сред хора и дали самият ти си човек; усещането, че запълваш само с плътта си някаква патологична пауза на човешкото развитие.

Не само не публикуват Константин Павлов, просто го зачеркват: пълно мълчание 12 години. Убийство чрез мълчание: „Този не съществува!“ – „Не зная как понасят младите поети това мълчание около тях – тъжно повтаря Стефан Цанев и досега. – Поетите днес не ги разстрелват, убиват ги чрез мълчание…“. Но тогава Стефан Цанев е „неправдоподобно млад“, 25-годишен. Камерата го обича. Вижда светло вдъхновено лице, изискани черти и светли виещи се коси. Напомня скулптурна глава на млад римски патриций. Октавиан Август. Само че не е римски патриций, а беден московски студент, но вече приятел на Евтушенко и Вознесенски. Не е случайно, че някъде през 1970 г. един нашенски Нерон – Оргий Джагаров, пийнал яко, ще го посочи и ще извика: „Тази къдрава глава глава трябва да се отсече!“

Живея ли?
– Разбира се – отвръща Дарвин.
Живея ли?
– Не знам – усмихва се Сократ.
Живея ли?
– Жить надо! – вика Маяковски
и ми предлага своето оръжие
да проверя
дали
живея…  

Двамата се виждат мигновено още в първите кадри, в самото начало на записа. Цветан нещо сочи и напътства. „Ментор“! Най-вероятно тъкмо Цветан е „осмелил“ младия поет да прочете стихотворението „Бялата смърт“. „Бялата смърт“, която само преди месец, на 20 септември, на редакционен съвет е била посечена и изхвърлена от ръкописа на сбирката му… Въпреки че редакторът Валери Петров я посочва на първо място в своята анотация като талантливо стихотворение. И Коста чете – в отчаян императив – пробва, проверява пред публика тъкмо отлъченото си стихотворение. Напук! Добре че камерата го е запечатала, защото това много силно и императивно стихотворение е било отрязано и от следващите стихосбирки и остава неизвестно, за жалост.

Прережете си вените!
Прережете ги, но не заспивайте!
Собствената кръв дано ви размрази!
Тия, дето изтърпяха
болките на всяко размразяване,
са комунистически светци.

Бялата смърт, 1962

Интонацията е „печат на духа“, казва Константин Павлов. Тя е по-силна и от думите сякаш. От архивните кадри кънти гръмкият му екстатичен глас, подгрян в ентусиазма си от критика-ментор на младите поети Цветан Стоянов. По-голям от тях, по-ерудиран в поезията, преводач и полиглот. „Бялата смърт“ е диагноза на епохата. Метафора на погрома над българската интелигенция. „Бялата смърт“ е начинът, по който системата убива – рафинирано и мъчително, чрез замразяване на достойнството и таланта, чрез интелектуално обезличаване и изолация. Ерозия на смисъла. Това е „умъртвяване“ чрез мълчание, изтласкване в тъмните ъгли, забрана да публикуваш и да бъдеш чут. Човекът е жив, но името му е зачеркнато – той не съществува. Белият цвят е символ на ледената, стерилна и безразлична жестокост на идеологическата машина. Тя не разстрелва на площада, тя те оставя да „замръзнеш“ в самота, изолация и безнадеждност. Константин Павлов оцелява физически, но преживява десетилетия на „зазиждане“ (пълна забрана за публикуване), което е гражданско самоубийство, наложено от властта.

Претъпканата зала настръхва. „Въздух не достигаше…“ На замъглените филмови кадри се разпознават Владимир Каракашев и Иван Динков на първия ред, в центъра Делчев, до него може би Невена Стефанова, до нея млад мъж с едра къдрава глава и очила. Това без съмнение е току-що дошлият си от Германия много надежден млад критик Минко Николов, в тежък вътрешен конфликт. За него „Бялата смърт“ се оказва съдбовно пророчество… Делчев, разбира се, записва щрихи от този паметен рецитал, за жалост – твърде лаконично:

Делчев: 26. ХI. (п.) [1962]
Вечерта – драматичен разговор със С. С. за нашето мълчание. Мои възражения.
На литературно четене. Четат „разгневените млади мъже“ Стефан Цанев, Константин Павлов и Любомир Левчев. Младежта ръкопляска. Обективно – отпор срещу ретроградите.
При „Журналистите“. Запознанство и разговор с полския културен деец Антони Пешкала. При нас беше и милата напаст Иван Пейчев. На литературни теми. Иван Пейчев е доволен от „Далечно плаване“. А второ издание?

27.ХI (в.). [1962]
Цял ден вкъщи. Ужасно литературно безплодие. Пак при „Журналистите“. Разговор с тримата разгневени от снощи. Против съвместно четене с поети от друго направление.

Стихотворението „Бялата смърт“ излъчва мощна, мрачна сугестивна сила. Вероятно то става пряк литературен повод за раждането на метафората за лавината на Блага Димитрова. Поетесата вгражда образа на „бялата смърт“, „овеществява“ и развива белетристично тази обемна и поетически много продуктивна метафора в цял роман-поема „Лавина“, който ще се появи през есента на 1971 г. Тези няколко кадъра с Цветан са скъпоценни не само защото от него са останали само няколко фотографии. Убедена съм, че Цветан е този, който е подкрепил Коста в избора на „Бялата смърт“ за четенето. Невъзможно е да не е оценил стихотворението, видял е в него израз на личните си травми и дилеми. Израз на травмите и дилемите на цялото поколение.

Стефан Цанев: Цветан Стоянов (1930–1971) беше неординерна личност, човек с огромен ръст и огромна култура, весел като безгрижен бохема, спокоен и несмутим като индийски философ, само бездарието и невежеството можеха да го ядосат (както казваше Константин Павлов), страстен тръбач на новото, на модерното (както го нарича Тончо Жечев), знаеше великолепно английски и вечер, събрани като съзаклятници в някоя квартира, той ни превеждаше експромт стихове от поети, за които само бяхме чували. Няма да преувелича, ако кажа, че в ония тъмни времена този учен и умен мъж ни просвещаваше… Мерне ли се сянката му из тъмните ъгли на моята памет – дочувам от отвъдното гърлестия му гръмогласен смях.

„Не го знаехме, бе, не го знаехме, той ни се появи изведнъж – шеметно!“ – спомня си с възторг Найден Вълчев и досега. Няколко дни преди смъртта му говорих със стария доайен на поезията по телефона. Знаеше вече, че си отива… Не го знаят – засега, но току-що, в брой 8 на „Септември“ се е появила неговата „Броселиандова гора“, наречена от Делчев „книга-диверсия“. Ще бъде издадена едва през 1973 г. след смъртта му. Тепърва ще се чете и анализира. Много по-късно неговата съпруга Антоанета Войникова ми сподели: „Изведнъж дойде вкъщи много омрачнен и с посивяло лице: – Аз изчислих, до 60-ата си година ще напиша всичко, което искам да напиша. Готова ли си след това заедно да сложим край на живота си…“ Питал съгласна ли е да го последва, но не дал обяснение защо. Какво ли е предизвикало тези настроения у него?… Може би тук има влияние на Достоевски, любим писател на Цветан, който твърди, че е престъпление човек да живее повече от 40 години, а може би истината е заключена в думите на Светлозар Игов:

Игов: Пръв Цветан Стоянов, а след него и Георги Марков и Васил Попов изразиха тази истина за шайките, защото бяха я преживели на собствения си гръб. По един или друг начин те станаха жертви на шайките – не просто на идеологията или политиката – а на криещите се зад идеологията и политиката – шайки, които Алеко наричаше „жадната за облаги сволоч“.

Български емигрант от Канада: Заедно с моите съученици изпадах в екзалтация от бунтарските нотки в гласовете. Най-много харесвах Цанев… Едно негово стихотворение, наречено „Размисли“, четях всеки ден като молитва и дори бях научил наизуст… Спомням си и други, които ми бяха направили силно впечатление като „Ангелски клас“ и „Репетиция за парад“. След като ги бях прочел, усещах някакво пречистване като след молитва… Когато след години видях някои от поетите с кокал в устата… изпитах пълно омерзение. Не от самите тях, разбира се.

1963. Стефан Цанев: Отде изскочиха тези инквизитори, тези юди, тези берии, които без свян и страх саботираха новата „светла линия на Партията“ за свобода на словото, за свобода на критиката.

Не мога да не спомена случая „Ивайло“, разказан лично от автора. След потушаването на „Бургаското чудо“ Фотев става драматург на театъра в Бургас. Среща на улицата Стефан Цанев и казва: – Тръгвай веднага с мен, трябва да пишем пиеси! – Подведен от размирните и лъжовни думи за свобода, за свобода на словото най-вече, авторът пише безразсъдно и самоубийствено, самозабвенно – „на експромт, на един дъх, ей-така – от началото до края, за една седмица“ – пиесата „Истинският Ивайло“, ексцентриада. Свобода и смях – всички се смеят на глас – и директорът, и художественият съвет, и актьорите.

Всички бяхме безсрамно млади и безумни – спомня си авторът с носталгия. – В декора имаше такъв свръхнахален детайл, на който можеш да завиждаш до края на живота си: през прозореца на царския дворец в Търново се виждаше партийният дом в София с петолъчката над него!…

Десет дни преди премиерата пристигат чиновници от Министерството и от ЦК, глутницата брои около 40 души. Във въздуха се носи „нещо прокажено“… Юлиян Вучков – не знае още, че е бъдещ демократ! – заявява безпрекословно и убийствено: „Липса на логическа дисциплина и градиране на мисълта. Пиесата има вицов характер. Снобизъм. Кокетиране с темата за култа. Разрушителен скептицизъм. Политическа демагогия“. Спират спектакъла: алюзиите са нахални, пиесата е вражеска, гнусно съчинение, достойно за трибунал… Гавра със соцреализма. Най-много ги дразни, че режисьорът е партиен секретар на театъра. И той си получава „заслуженото“ – уволнен, дълги години работи като докер на пристанището. Всеобщо оцепенение:

Стефан Цанев: За своето преживяване не мога да говоря. Сетивата ми бяха парализирани, не възприемах нищо. Бях на 26 години. Съзнавах само едно: вярата в мен бе убита, смеха ми убиха…

На 5 декември 1967 г. заради поемата „А вам какое дело?“ Джагаров изрича зловеща присъда – смъртна: „Името ти ще бъде изтрито от българската литература! Десет години няма да те печатаме и никой няма да знае нищо за Стефан Цанев!“ – Не десет, но девет години такъв поет няма!… След промените Джагаров като Юда иска да се покае и отива за прошка, но поетът с право не го приема. Тежка била нощта, силен дъжд се изсипвал като из ведро…

Проф. Александър Шурбанов, студент тогава, днес си спомня, че неговият приятел, поетът Драгомир Шопов, дал идеята, а той написал примирителна статия като край на дискусията: „В течение на вековете двата вида поезия – интелектуална и емоционална, двата вида форми – свободен и класически стих, съществуват успоредно и дори у много поети се преплитат до такава степен, че е трудно да се определи кой от двата стила преобладава“. Историята на литературата показва, че свободният стих е стар като самата поезия, че и двата стила имат право на живот, дори заедно в едно произведение. Бащински се опитва да примири младите поети и Славчо Васев, стар анархист, главен редактор на „Литературен фронт“ тогава: всъщност те са „рицарите в боя“, макар да са победени.  

Стефан Цанев: Преди да пусне заключителната редакционна статия, изразяваща становището на ЦК на Комунистическата партия и пътеводните мисли на Тодор Живков, тогавашният главен редактор на „Литературен фронт“ Славчо Васев, стар анархист, ни извика тримата и каза: „Момчета, вие сте разгромени. Но вие сте победителите“. Може да е нескромно, но ще го кажа: ние тримата, 24–25 годишни момчета – Константин Павлов, Любомир Левчев и  Стефан Цанев в началото на 60-те години на ХХ век променихме стила на българската поезия.

По-късно поетът добавя в нова редакция на спомена, публикуван във „Факел“, 2025 г. – за иронията на съдбата:

Хората, които воюваха против свободния стих, само след две години прописаха свободен стих – Младен Исаев написа цяла такава книга, Иван Бурин също, макар че тогава написа статия със заглавие „Не давам Яна на турска вяра“… Не го казвам с лошо чувство към тези хора, защото всеки воюваше тогава честно и почтено според убежденията си.

В самия ден на рецитала на младите поети се провежда Пленум на ЦК, който подчертава необходимостта от пълно и докрай развенчаване на култа. Т. Живков укрепва властта си, сформира се ново правителство, което придава на поетическото събитие смисъл на исторически и социален апостроф. Разбира се, залата е пълна с цивилни изкуствоведи. В докладите до Държавна сигурност и ЦК рециталът се описва като директна политическа демонстрация и опит за създаване на идеологическа опозиция. Именно взривната поетическа емоция от тази вечер ускорява решението на Тодор Живков да свика срещата в Бояна през април 1963-та, за да „сложи ред“. В речта му от 15 март 1963 г. свободният стих е обявен за формалистично увлечение, чуждо на социалистическия реализъм. Наредено е да не се публикуват повече материали за свободния стих. Дискусията привидно стихва, но нейните отзвуци продължават дълги години в съдбата на тримата поети, макар и по различен начин.

През лятото на 1963-та г. Съюзът за пореден път отказва да приеме за свои членове Константин Павлов, Стефан Цанев и Васил Попов. На фона на масовото отричане Блага Димитрова се опитва да защити Коста Павлов: „В своите търсения не излиза от вражески позиции, а само е прехвърлил границата и звучи малко песимистично, не трябва да бъде държан „изолиран“. През 1965 г. Коста Павлов е отново провален. Настъпва неговата „бяла смърт“ – 12 години извън литературата. „Пълна икономическа блокада“ – това е присъдата на Павел Матев.  

Не мога да не спомена за сюжета „Кюлюмов“ през 1968 г. Съвсем наскоро прочетох с огромно изумление в някакъв коментар – и досега!, че поетът Стефан Цанев бил писал „възторжени стихове“ за чекистите. Разбира се, не повярвах, но си казах: може да е бил принуден да спасява живота си… Една лъжа, повторена сто пъти, започва да прилича на истина. Оказва се, че това е гадна манипулация, изфабрикувана от Кюлюмов: измисля си заглавие „На чекистите“ и го залепва на чуждия текст. Досието на Стефан Цанев в ДС започва с доклада на Кюлюмов до шефа му за изпълнението на мръсната поръчка. Внушението е ясно – не искам да го повтарям. Но тези стихове са част от поемата „А вам какое дело?“, писана през 1968 г. В поемата няма глава „На чекистите“, има глава „Авточека“ и в нея пише:

Но чекистът в нас дебне,
преследва ни,
заплашва,
опрял в сърцето ни цев.
Изстрел!
И падат най-светлите.
Трудно се улучва
тъмната цел.

Какво друго може да се очаква от Кюлюмов и заповедниците му, не ми се цитира дори! Но от Левчев не съм очаквала и това безчестие! Като зам.-редактор на „Литературен фронт“ той застава против опровержението на Стефан Цанев. Може би защото той самият е написал стихотворение за ЧК, та да натопи и други в казана при себе си!… Чудя се как „авточекът“ в душата на Поета не го е застрелял – на място! Нарича справедливия гняв на Стефан Цанев „мнителност“. Едва 33 години по-късно се „присеща“ да признае истината: чакал чак до новия век, за да симулира „наивност“:

Левчев: Не мога да си простя две вини по тоя случай. Първо, защо повярвах, че Стефан знае за публикацията, че това е точно неговият текст? И второ, защо не намерих бързо сили (а аз се чувствах, моля ви се, обиден и наклеветен!) да преодолея огорчението и да спася поне едно приятелство? Но ако можеше човек толкова лесно да се справя с интригите на тайните служби, сигурно днес светът щеше да изглежда другояче, и много по-добре.

Лъжа или „истина“, Стефан Цанев девет години не съществува като автор.

До Политбюро на ЦК на БКП, 12 юли 1969:
Стефан Цанев: Ако всичко, написано от мен е антипартийно, антидържавно, антинародно – кажете ми, аз ще реша живота си по друг начин.

Ангел Цанев, министър на вътрешните работи – отговор след 1–2 години: „Кажете на Стефан Цанев – ако е решил да се самоубива, ще му услужа с пистолета си“.

Публикуваният текст е откъс от новата книга на Евелина Белчева „Като мълчат – викат!“ (изд. „Авангард прима“)