2
1051

Казанът за ракия, вехтият

DEnev

Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. Като галера. С шест гребци. Много път ги чака.

Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?

Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. В морето от шума. През стърнищата, черни от дъжда. През козите барабонки по пътеките. В мъглата, в оловната мъгла. Под опустелите от лястовици жици. Сред писъка на тишината. Гургурите и косетата са само тук, по клоните наоколо. И врабчовците тук са, ей ги, в кафеза на онзи храст, като деца немирни, говорят на език, на никой непознат.

Насядали са татковците побелели в стаичката, като килия малка. Тук са. Размахват своите гребла от думи. Гребат и бдят.

Донесоха цепениците, джибрите. Всичко знаят те. Нали са гледали още от деца бащите си. Изсипаха бидоните. Огъня запалиха. Капака сложиха, лъщящ като църковен купол и го замазаха с тесто. И сетне размахаха дългите гребла на думите. И тръгнаха – към четирите посоки на този свят.

Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?

Насядали са пред казана, гребат и чакат сълзата на ракията да потече.

Те знаят кръговрата, всичко знаят – когато опустеят от лястовици жиците, когато шумата застеле пътя, сред писъка на тишината ще дойдат, ще почистят. Дърва ще донесат. Нали са гледали отколе, още от деца, бащите си. И после – като бащите си – ще седнат тежко, за да чакат гласа на медното сърце. Звънтежът в кофата. Онази песен накрая, в гърлото усукана…

Подръпват от цигарите сега и чакат, с очи, червени от жарта.

Отсреща, от баира, ги гледат техните бащи. Очи в очи. От своя малък град от камък, потънал в мъх, оплетен в здравец и бръшлян ги гледат. Очите им единствено личат от порцелановите елипси, дъждът и вятърът изтрили са лицата, и буквите на имената, изтрили са дори годините – с тирето помежду. Очите на бащите знаят – синовете побелели ще отлеят за тях най-първата си глътка.

Преди да продължат да пият сълзата пареща и с галерата си да гребат – към четирите посоки на този свят.

Натам, към синовете си далечни.

Без думи вече, само с песента, върху гърлата им усукана…

С очи, червени от жарта.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКолизиите на другостта
Следваща статияДоброто начало решава играта

2 КОМЕНТАРИ

  1. Както винаги – прекрасно! Благодаря за това, че Ви има и с такава лекота и майсторство изразявате сърцето на човека! Слава на Бога, че България и душата й са обгърнати с обич от хора като Вас!