Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. Като галера. С шест гребци. Много път ги чака.
Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?
Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. В морето от шума. През стърнищата, черни от дъжда. През козите барабонки по пътеките. В мъглата, в оловната мъгла. Под опустелите от лястовици жици. Сред писъка на тишината. Гургурите и косетата са само тук, по клоните наоколо. И врабчовците тук са, ей ги, в кафеза на онзи храст, като деца немирни, говорят на език, на никой непознат.
Насядали са татковците побелели в стаичката, като килия малка. Тук са. Размахват своите гребла от думи. Гребат и бдят.
Донесоха цепениците, джибрите. Всичко знаят те. Нали са гледали още от деца бащите си. Изсипаха бидоните. Огъня запалиха. Капака сложиха, лъщящ като църковен купол и го замазаха с тесто. И сетне размахаха дългите гребла на думите. И тръгнаха – към четирите посоки на този свят.
Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?
Насядали са пред казана, гребат и чакат сълзата на ракията да потече.
Те знаят кръговрата, всичко знаят – когато опустеят от лястовици жиците, когато шумата застеле пътя, сред писъка на тишината ще дойдат, ще почистят. Дърва ще донесат. Нали са гледали отколе, още от деца, бащите си. И после – като бащите си – ще седнат тежко, за да чакат гласа на медното сърце. Звънтежът в кофата. Онази песен накрая, в гърлото усукана…
Подръпват от цигарите сега и чакат, с очи, червени от жарта.
Отсреща, от баира, ги гледат техните бащи. Очи в очи. От своя малък град от камък, потънал в мъх, оплетен в здравец и бръшлян ги гледат. Очите им единствено личат от порцелановите елипси, дъждът и вятърът изтрили са лицата, и буквите на имената, изтрили са дори годините – с тирето помежду. Очите на бащите знаят – синовете побелели ще отлеят за тях най-първата си глътка.
Преди да продължат да пият сълзата пареща и с галерата си да гребат – към четирите посоки на този свят.
Натам, към синовете си далечни.
Без думи вече, само с песента, върху гърлата им усукана…
С очи, червени от жарта.
