Русия мисли себе си като субект в един не правен, а художествен смисъл. Според руското национално съзнание Родината е главен герой в големия исторически наратив. Какво следва от това? Първо, че е винаги права.

През 2014-а бях в Москва заради конференция, посветена на Чехов. Навършваха се 110 години от смъртта на Антон Павлович, а Путин тъкмо беше анексирал Крим. 

Пътувахме в колата с професора ми и, то се знае, попаднахме в ужасно задръстване. Но не като това, което наричаме „ужасно задръстване” в София, а необятно, като руската душа. 

И както си седяхме, хем бързащи, хем неподвижни, се загледахме в един билборд. На него пишеше с доста едър шрифт: „Върнахме Крим – да си върнем и Москва без задръствания!”. Същият билборд, оказа се по-късно, беше нацвъкан на много места из Москва. И навсякъде му се радваха, а ние осъзнахме, че няма как да се разберем на геополитически теми с местните. По-добре да опитаме с Чехов. 

* * * 

Русия е литературна страна par excellence. Европа се основава на история, САЩ – на идея, а Русия – на литература. Не го казвам само заради класиците, нито пък за да накарам литературните си препратки да звучат по-уместно. Самият корен на руския месианизъм, съзнанието за историческата роля на страната, за Русия, която има съдба, предполага разказ, и то художествен. „Руската идея“ е литературно изобретение, тя е плод на вдъхновение, творчески импулс. Не е нито философска концепция, нито политическа програма, в нея няма стратегия. Тъкмо това е причината мотивите на Путин често да убягват на политическите анализатори, които им придават повече стратегическа тежест, отколкото те биха могли да носят. Всъщност през цялото време става дума за чувства. „Историческият прочит“, към който Путин обича да прибягва, също е неизменно емоционален – и това прави нещата още по-тревожни. Той чете историята като литература.

* * *

А цялата тази работа с „Третия Рим” идва от монаха Филотей Псковски в началото на XVI в., много преди Соловьов, Достоевски и Бердяев да заговорят за „Руската идея“. 

Хубаво е да напомним, че у нас същото се споменава доста по-рано – по времето на Иван Александър Търново се спряга за „нов Цариград“. Но нейсе. Скоро ще дойдат османците, които ще постъпят по-практично и вместо да обсъждат нов Цариград, ще обсаждат стария. С нашата идея ще се приключи веднъж завинаги. 

Та какво пише старецът Филотей на московския княз Василий III (бащата на Иван Грозни)? 

… два убо Рима падоша, а третий стоитъ, а четвертому не быти. <…> да вѣсть твоа держава, благочестивый царю, яко вся царства православныя христианьския вѣры снидошася въ твое едино царство: единъ ты во всей поднебесной христианом царь.

(… Защото два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има. <…> да пребъде твоята държава, благочестиви царю, тъй като всяко едно царство на православната вяра ще се слее в твоето царство: единствен ти си цар на всички християни.)

* * * 

Естеството на историческата „мисия“ на Русия се тълкува твърде свободно до ден днешен – то може да е християнско, обединяващо (по-късно и комунистическо, пак обединяващо), но и войнствено, офанзивно – като, парадоксално, двете не си пречат. Любопитно е, че причината и следствието са взаимозаменяеми – „Русия е уникална, следователно има историческа мисия“, и „Русия има историческа мисия, затова е уникална“. Страната мисли себе си като субект в един, повтарям, не правен, а художествен смисъл. Според руското национално съзнание Родината е главен герой в големия исторически наратив. Какво следва от това? Първо, че е винаги права. И че с нея другите постъпват като с човек – мамят я, лъжат я, предават я, не ѝ благодарят и прочее. А трябва да я уважават и да се боят от нея. Естествено, обидата, която не може да се преглътне, е да са безразлични към нея. 

* * *  

Като устойчиво словосъчетание „Руската идея“ се появява през XIX в. Достоевски го употребява за пръв път през 1860 г., след него Владимир Соловьов прочита едноименна лекция през 1888-а в Париж. В тази лекция той твърди: „Да бъде възстановен на земята верният образ на божествената Троица – ето в какво се състои руската идея. (…) за осъществяването на това национално призвание ние не трябва да действаме срещу други нации, а с тях и за тях, – в това се корени великото доказателство, че тази идея е истинска идея“. 

Бердяев също говори за „идея за братство на хората и народите“, но средствата за постигането на това братство остават неизяснени. Възниква закономерният въпрос задължително ли е братството да се осъществи под Мономаховата шапка? През 2022-а с армията на Путин ли трябва да се постигне братството? 

И как, ако други хора и народи проявят напълно предвидимо несъгласие с руската идея? 

* * *

Какво тогава – „Нравится, не нравится – терпи, моя красавица“?

Мисля, че тук българският фолклор е по-мъдър – насила хубост не става.

* * * 

Да речем, че дадена православна държава не желае да е част от руската идея. Без някакви дълбоки философски аргументи, ами просто тъй – не ще. Какво правим? 

Обявяваме, че няма такава държава? Но може би има такъв народ? Путин често споделя, че украинският и руският са един народ. Прекрасно – но кой „един”? Надали се има предвид украинският. 

* * * 

В пространната си реч наскоро Владимир Владимирович тръгна да „доказва“, че няма и такъв народ. Всъщност той го заяви в самото начало, използвайки предлога „на” вместо „в” – „на Украине”, а не „в Украине”. С този нюанс останалата част от речта вече се подразбира. „На” се употребява за регион, не за суверенна държава. Филолозите в Русия ще ви кажат, че формата „на Украине“ се е наложила в езика по естествен път и няма никакви политически конотации. Но все пак Пушкин, Гогол, Чехов и Толстой са предпочитали „в“. Не е излишно да припомним и че през 1993 г. украинското правителство отправя молба към Руската федерация да употребява официално „в Украйна“, признавайки и лингвистично суверенитета на държавата.

Ако се зачетете в руските медии към момента, ще видите, че за Донецката и Луганската „народни републики“ се използва „в”. 

* * * 

Територията също играе важна роля в усвояването на митологемата. Географско и духовно са тъждествени. Пак според Бердяев „има съответствие между необятността, безграничността, безкрайността на руската земя и руската душа, между физическата и душевната география. В душата на руския народ съществува такава широта, безграничност, устременост към безкрайността, както и в руската равнина“. 

Тук всеки не-руснак се смущава и първосигнално пита – какво, за Бога, означава това? На какво почива аналогията между постоянни величини (каквито са иманентните черти на душевността) и променливи като държавната територия (придобита чрез експанзия и меняща се през годините)? В днешния състав на Руската федерация (на приблизително същата „физическа география“) живеят над 180 народа – какво от казаното в цитата би могло да се твърди и за тяхната „душевна география“?

* * * 

Само объркани хора могат хладнокръвно да отричат постиженията на руската култура. Но тъкмо заради това, заради този принос, си струва да се запитаме – каква култура „изнася“ днешната, Путинова Русия? Съизмерима с образците от миналото, обогатяваща целия свят – къде е тя днес? В литературата? В киното? В музиката? В балета?…

Тупик. 

Далеч съм от мисълта, че гении не продължават да се раждат в Русия и сега. Естествено, че се раждат. Но почвата на този режим им пречи да дават плодове. Целият режим е ялов и агресията му е най-недвусмисленото доказателство за това.

* * *

Хващам се за изкуството, защото упорито настоявам, че Русия е литературна и естетическата застоялост на една такава страна разклаща самите ѝ битийни устои. Водите на културата ѝ стават блатисти и размътени. По моему Русия не може да бъде Русия без високото си изкуство. Владимир Владимирович, изглежда, не е съгласен с това и смята, че има по-важни неща, като военната мощ. 

Само че военната мощ сама по себе си не може да е градиво за национално самосъзнание. Тази работа трябва да я свърши граф Толстой – да седне и да напише „Война и мир”. 

Обаче няма как да се напише „Война и мир“ за това, което Путин прави в Украйна днес. Или не, има – ако се напише от украинската страна.

* * *

Добре, да оставим изкуството. Има ли някаква технологична иновация, създадена в Путинова Русия, която да не е свързана с пушкала и ракети? Любимият ми В. Розанов би възразил: „русский человек не техник, а идеалист“. Е, какъв е идеалът през 2022-а? Някой?

Когато се повтаря до откат тезата, че развитието на Русия се спира отвън, трябва да се зададе въпросът какво се прави за развитието на Русия отвътре. 

* * * 

В хилядолетната история на Русия никога – ама имам предвид никога-никога – не е имало алтернатива на самодържавието. 

За един европеец това е изумително явление. Но и от него следва достатъчно проста истина: от Русия можем да научим много неща, но политиката и държавното устройство никога не са били сред тях. 

* * *

Няма нормален европеец, който да се радва на война в Европа. И въпреки цялото насъскване, въпреки безумната актуална мода да отричаме европейската си принадлежност, ние сме европейци – винаги сме били и за мен е непонятно какво иначе бихме могли да бъдем.  

* * * 

Преди 10 години бях на друго литературно пътешествие до Русия. Този път не в Москва, а чак в Сибир, на бреговете на Байкал. Беше август, 2012-а и успях да случа на Байкал незамръзнал. Тогава още нямаше „Крым наш”, зелени човечета, ЛНР и ДНР. Нямаше абсурдни билборди. Нямаше нова война в Европа.

Русия не беше цъфнала и вързала, де – Путин точно си беше решил пак да стане президент (след като бе „министър-председател“ за малко). Но хората се бъзикаха с властта открито и все още се смееха на глас, а не наум. Вечерите се събирахме на брега, свирихме на китара и пеехме – и на английски, и на руски. Никой не се обиждаше. Дори грамадните комари не ни притесняваха, защото в Русия всичко е голямо. Водата беше толкова чиста и прясна, че всяка сутрин украинци, руснаци, французи, англичани, немци, швейцарци, американци (а веднъж дори и един скептичен българин) загребваха с шепи и миеха лицата си с нея. 

Все още никой не мътеше водата и тя не беше застояла и блатиста. Беше най-огромното небесно огледало, което съм виждал. 

Сега огледалото е черно. И зад твърдия си тон Путин все по-неуспешно крие, че се страхува да гледа вътре в страната си. Той слага ръка върху цивилизационния избор на Украйна, за да унищожи и най-малката възможност за такъв избор в Русия.