
Стихотворението „Доброта“ на Петя Дубарова, прочетено от Луиза Григорова-Макариев, е поредното видео от проекта на InterViewTo по представянето на поезия на съвременни български автори от съвременни актьори. И още с първия стих („Понякога съм толкова добра…“) изниква добре позната неспособност – да не можеш да придадеш свобода на прочита си. Случва се българските актьори да рецитират поезията като ненаучили добре текста деца. Понякога скандират почти като първокласници, натоварени със задачата да научат наизуст Химна на Кирил и Методий от Стоян Михайловски, за да го изстрелят на залпове с видимо поемане на дъх пред местната библиотека по случай 24 май.
Текстът на тинейджърката от Бургас сам е толкова реторичен, толкова отглас на очаквания, зададени от Априлското поколение, че изглежда невъзможно да бъде обживян и произнесен като свой. Вероятно проблемът не е само във формирането на актьорите като лоши рецитатори, но и в подбора на онова, което ще наричат значима поезия. А идеята Луиза Григорова да произнася стихотворението на самия морски бряг е направо безкрила работа. Така може би причината за усещането за сричащо дете не е у актрисата.
В запис от 3 декември 2007 г. можем да чуем как звучи същият текст, но вече като песен, снабдена с музика на Тончо Русев и изпълнена от Росица Кирилова. За изказалите се във форума на YouTube дискотечният ритъм изглежда толкова подходящ на тази претендираща за интимност, а всъщност декларативна поезия.
Но ето още един пример от проекта на InterViewTo: „Сватбата на мама“ на Борис Христов, изпълнено от също млад актьор – Бойко Кръстанов. Положението е съвсем различно. Стихотворението е накъсано от паузи, които не просто създават акценти, а придават разговорност и усещане за споделяне, за разказ на младеж, който споделя. Актьорът се усмихва с усмивка на разказвач, който е ироничен и самоироничен, но също и преодоляващ свенливост. За това способства и полуизвърнатостта му, а също работата с очите, които той свежда или пък с които поглежда към камерата изпод вежди като към близък приятел, на когото можеш да разкажеш и по-тайни неща. А пловдивските тепета зад гърба му подсказват, че между земята и небето все пак има мостове.
Или стихотворението „Песен за животните“ на Стефан Цанев, прочетено от Малин Кръстев, този Бъстър Кийтън на днешната българска театрална и киносцена. Цялата красота на повтарящите се синтактични конструкции, играта на скрити рими и невинаги набиващи се на уши парономазии получават своето идеално превъплъщение от актьора, издигнал се в небето на София, на покрива на Софийския университет. Няма нужда от сняг при този сипкав глас. И при тази интонация на съзнаващия неизбежността.
Или както е при „Наистина ли си отива лятото“ на Христо Фотев, изпълнено от Юлиян Вергов. Не само заради техниката на изпълнение, с един бърз ритъм, но бърз в смисъл на задъхан, едновременно носещ важно послание, което обаче същевременно отлита, дори се самозачерква и самоомаловажава. А и заради решението за края на лятото да се говори в ситуация на снеговалеж, а актьорът да произнася монолога си на фона на изписана с графити празна в зимата сцена. „Ние, влюбените, вярваме във лятото“, изрича Юлиян Вергов и зрителите стават свидетели как този стих има главно алегоричен смисъл: лятото не е наивната радост от топлото време, а акме на човешкото.
А при „Да се завърнеш в бащината къща“ на Димчо Дебелянов, изпълнено от Владимир Пенев? Безкомпромисно решение за приближаване: актьорът е на летището. Той се е върнал. Или си заминава? Самата режисьорска идея вика: класиката не е слово за отминали събития, тя разказва за състояния, които преживяваме поколение след поколение. И ето: Дебелянов ни е близък, той говори сякаш тъкмо за нашите чувства на българи от епохата на една голяма диаспора. Но как звучи това до болка познато стихотворение от устата на актьор, който знае за капана на рецитирането? Звучи като откъс от старогръцка трагедия или като парче от най-прочутия монолог на Хамлет. И това въпреки пониженията в силата на гласа, придобиващ на места форма на шепот и кротко говорене. И въпреки майсторски намерената усмивка – снизходителна, с любовта на по-младия, който се смята за по-умен, както когато разговаряме с бабите и дядовците си. Една блага мъдрост излъчва този брадатко, сякаш произнася най-дълбокия текст в цялата вселена. А накрая камерата не спира, докато не се отдалечи и изгуби сред тълпата на изпращачите и заминаващите.
Ами при „До моето първо либе“ на Христо Ботев, изпълнено от Теодора Духовникова? Заснета в гората („но чуйш ли как пее гората“), с насълзени очи? Решението жена да прочeте думите на кандидата за хъш – вероятно екипът е взел решението с усещането за смела стъпка? И великият ход след последното „милея“ фокусът да напусне лицето на актрисата и да отиде в гората?
Заснети и качени публично в YouTube вече са достатъчно клипове, за да можем да усетим предизвикателството на опита за нова среща с българската класика. Ластикът на общественото съзнание я е разтегнал и тя е побрала и Христо Фотев, и Петя Дубарова. Но нараснала ли е представата за поезия? Разширила ли се е идеята какво подлежи да бъде класика изобщо?
Отвън изпълнението на конкретните творби остават по-важни въпроси като този каква представа за изпълнение на поезия се развива, как са подбрани точно тези творби и най-вече – каква представа за литературност се рециклира. Случайно ли е, че създателите на проекта не са се сетили за Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов?
И не е важно какви са целите на проекта изобщо, а популяризиране на какъв хоризонт за художествен текст се постига.