Начало Книги Каква и защо им е Византия?
Книги

Каква и защо им е Византия?

11217
Йоханес Прайзер-Капелер

Johannes Preiser-Kapeller, Byzanz. Das Neue Rom und die Welt des Mittelalters, München: C.H. Beck, 2023

После трябваше да каже няколко думи за последния световен офшар[1] – Бизантиум или Биг Биз. И въпреки че той висеше точно над главата му, тъкмо тази задача се оказа най-сложна.

Виктор Пелевин, S.N.U.F.F.

Това е рецензия на нова немскоезична история на Византия, която избира да разказва за нея през самоназоваването и самоописанието ѝ като „Новия Рим“, отказвайки се от „техническия термин“ Византия, въведен през ХVІ в. от „западни учени“ с цел „още по-отчетливото отграничаване на Източната Римска империя от античния Imperium Romanum. По този начин австрийският византинист Йоханес Прайзер-Капелер се позиционира в над половинхилядолетния спор на Изтока и Запада за наследството на Римската империя, в който едните обиждат другите на „гърци“, а те, на свой ред, настояват да наричат себе си „римляни“ (по-познати по тези земи като „ромеи“), до последен дъх отказвайки да споделят със западните си събратя римскостта. През 1452 г., в навечерието на секването на последния дъх, този отказ ще предпочете надвисналата неизбежност на „турския тюрбан“ (и верската му политика, консервираща православието) пред чреватата с уния (с еретици) „латинска императорска корона“. Историята обаче се пише от победителите (или поне от оцелелите) – и татарският финт на Александър Невски не е за всеки (или поне не за последния император на Втория Рим). Заглавието на рецензията е вдъхновено от посмъртната книга на Сирма Данова.

Завършвайки българска филология, без преди това да съм учил в българско училище, първата ми среща с Византия беше в часовете по старобългарска литература в последните години на Стария режим. Структуралистката поетика и семиотика, свободно и обилно приложени към литературни текстове благодарение на щастливата възможност за избягване на марксизма-ленинизма в дисциплинарните рамки на „каноничното изкуство“ по Лотман, с право бяха гордостта на тогавашното усещане за литературност отвъд идеологическия надзор (и националсоциалистическия обрат на късния развит социализъм). В първата ми самоосъзната среща с византийската естетика тя сияеше на златния фон на това гордо нереференциално, непрепращащо към някаква реалност схващане за литература – перфидната „византийщина“ беше преддверието на царството на свободата на западните литературоведски дискурси (през алибито на руските все пак и дори съветски формалисти и семиотици, разбира се) и на свободата сама по себе си.

Четиресет години по-късно този неизбледнял блясък изплува в състареното ми съзнание на връстник на свободата от втората половина на 80-те – Поетика на старобългарската литература на Красимир Станчев, водещ предмета, току-що беше излязла, корицата на библиотечния екземпляр още не беше изгубила гланца си – докато държах в ръце тактилно предразполагащата френска брошура на Византия. Новият Рим и светът на Средновековието (2023). Междувременно бях минал през целия традиционен спектър на „византийското“ на територията на Югоизточните Балкани през новия милениум от духовността на Третия Рим, миришеща на нафта и газ, до калокагатийната естетика на иконите на източно-западния диван чапраз на местния народен писател. И усетих колко състарено наистина от силата на триене с това „византийско“ е отдавна вече съзнанието на връстниците на свободата, когато от книгата ме лъхна мирисът на тийнейджърски дух на първия досег с Византия като първото осъзнато гордо усещане за литературата като свобода сама по себе си. Може би австрийският автор, роден през 1977-а в малко градче в Долна Австрия, е изпитал нещо подобно, следвайки през 90-те византинистика във Виена: мотото на високоспециализираната му и академично кондензирана книга за Византия е от парче на австрийската поп икона Фалко от 84-та.

Разказът за Византия през самопредставянето ѝ като Нов Рим взима на сериозно копнежната ѝ привързаност и воля за хилядолетен континуитет спрямо първия античен Рим, от една страна, и отвързването ѝ, от друга, от татарската автокрация – наричаща себе си православна и византийска наследница – на хиперборейския Трети. Прайзер-Капелер разкрива в самото понятие „цезаропапизъм“, с което традиционно и привидно неутрално се описва политико-религиозната система на Източната Римска империя и нейния културен ареал в противопоставянето му на „папоцезаризма“ на Запада, огледалната ехолалия между „правилното“ (защото е сякаш прозападно ergo проукраинско) обяснение на руския автократизъм и „злоупотребата с историята от страна на путинския режим, който би искал с подобни изкривявания да укорени собственото си отграничаване от „Запада“ възможно най-назад и дълбоко в миналото“. Едва ли би могло да се каже по-ясно и еднозначно на фона на любимата пропагандистка „нееднозначност“ на правенето на политически неща с исторически разкази: автократичната „различност“ на Русия не може да бъде обяснена с „византийското“ наследство (а може би с наследството на Златната Орда). Историческите примери, с които австрийският византинист опровергава „все още разпространеното клише за „византийския цезаропапизъм“, според което Църквата в Константинопол е била напълно подчинена на императора“, са просветляващи особено в случаите, когато византийските императори (в кризисни времена) са „прозападно“ настроени: Михаил VІІІ е само един от поредицата императори, които не успяват да се наложат над противниците на унията, апелирайки към реалнополитическата необходимост от военна помощ от Запад. Колкото и необичайно да звучи, византийската генеалогия на руската цезаропапистка автокрация е (междувременно) отровно пропагандистко клише, категоричен е западният учен от тъй нееднозначната инак Източна империя, по-позната като Австрия. А че шницелът е донесен във Виена от византийска принцеса, е безобидно и ощастливяващо вкусна легенда.

Клишето за византийския цезаропапизъм, наследен по пряка линия по-нататък от руската автокрация, е ключов фрагмент от по-панорамната картина на едно „модерно“, ще рече западно и още по-конкретно просвещенско, клише за „византийската деспотия“. Без византийското първоначално да е негативно натоварено, а по-скоро дори любимо и модно в западните абсолютни монархии през ХVІІ и ХVІІІ век (и преди всичко в парадигматичната френска, но и в испанската: последният роман на Сервантес и любимо негово предсмъртно творение Странстванията на Персилес и Сихисмунда е novela bizantina), Просвещението го превръща в квинтесенция на „ориенталските деспотии“ като криво огледало, шифроващо просветителската критика на Ancien Régime. На просвещенската „критическа теория“ на византийското австрийският византинист противопоставя трезвата констатация, базираща се на византийско самоописание, на което наистина не е съвсем ясно защо трябва да се доверяваме по-малко, отколкото на просвещенската идеология. „И при Агапетос [около 530 г., б.а.] не откриваме легитимирана от Бог неограничена автокрация, а една империя, обвързана от християнски идеали и римско-гръцки традиции.“ Източноримското αὐτοκράτωρ е съответствието на западноримското imperator и синоним на библейското βασιλεύς, означаващо както юдейските царе, така и Христос.

Историята на Византия на Прайзер-Капелер, очистваща Новия Рим от клишираните наслоения, чиито пластове се простират от Монтескьо до Путин (тъй различни иначе), е комплексно повествование, което трябва да се справя не само с археологията на едно знание, допълнително комплицирана от скорошното ново и квазиапокалиптично раждане на политиката от духа на историята, но и с по-специфично наративни усложнения и предизвикателства. Първото касае формàта на рамковото повествование, в което разказът на австрийския византинист представлява седма и последна част на амбициозна поредица на немското издателство C. H. Beck, стартирала през 2015 г. и озаглавена нито повече, нито по-малко История на Античността. С оглед на това рамково повествование автотеличната концепция за Византия като Новия Рим има както по-широко концептуално, така и тясно наративно измерение. Ако концептуалното измерение трябва да обоснове континуитета между класическата Античност и Новия Рим като неразделна част от фундаментите на Европа (а не на някоя реалнополитическа източна деспотия), повествователното трябва да мотивира включването на разказа за Византия в истински големия наратив на историята на Античността. Освен в рамковото повестование на поредицата, разказът за 1100 години Нов Рим трябва да се впише и в императивните ограничения на обема на отделните томове, който не надхвърля значително една медиана от 300 страници. При настояването за „традиционно линеарно повествование“ това изглежда мисия невъзможна, особено имайки предвид, че имената на персонажите с единични изключения – Константин Велики, Никифор І или пък Василий Булгароктонос – се редуват като безкрайна върволица от трудно различими Буендиасовци в хиляда и сто години самота.

Това, посредством което Йоханес Прайзер-Капелер превръща невъзможната мисия в разказ, без същевременно да го лишава от тайнството на невъзможността, разполагащо се някъде между Сто години самота и Замъкът, е махаловидното колебание и трептене между кошмара на Мануел І, от тъмната страна, и несекващите чудеса на Богородица, от светлата, когато за пореден – и всеки път сякаш последен – път вече всичко е изгубено. В похода срещу селджуците през лятото на 1176 г. императора го спохожда парадигматическото съновидение на Новия Рим. „Императорът се видял насън на борда на кораб заедно с мнозина свои близки приятели, с които плавал в Мраморно море. Изведнъж планините на Европа и Азия сякаш се срутили връз него и всичко на разбития кораб претърпяло крушение, докато той едва се добрал плавешком до суша.“ Австрийският византинист тълкува това (съно)видение като отражение на „геополитически страхове от обкръжение“, от чийто кошмар Новият Рим се пробужда в апокалиптичните мигове, когато Богородица простира егидата си над тоталното крушение на всичко. В така наречения „византийски роман“ на Барока тази апокалиптична новоримска пулсация ще бъде делегирана на любовно-авантюрния сюжет в един мержелеещ вече на хоризонта свят на трансцендентална неподслоненост.

* * *

В S.N.U.F.F. (2011), най-мрачната и жанрово чиста дистопия на Пелевин, която е и неговият профетически прощъпулник в жанра три години ante Crimea и десетина години преди войната, връзката между антиутопия и архаика е изведена пределно отчетливо: архаичното общество на орките (а.к.а. путинска Русия) е продукт на социокултурно инженерство, посредством което една високотехнологична цивилизация си осигурява жизненоважен за религиозно-идеологическата ѝ система „партньор“. Двете култури се намират във взаимоотношения на симбиоза, която е маркирана включително и в топонима на високотехнологичната метрополия – Бизантиум. Самоидентификацията на метрополията е еднозначно латинско-западна, за което свидетелства латинизираната форма на топонима, но за орките жителите на Бизантиум същевременно са както „бизантийци“, така и „византийци“, без различимо основание за избора на единия или другия етнонимен вариант. За орките високотехнологичният „Запад“ е новата им „Византия“, което симбиотично рефлектира в „източното“, макар и латинизирано – и англицизирано-американизирано в разговорната форма „Big Byz“ – име на доминантния партньор. Виктор Пелевин описва рекурсивния кошмар на поредния хиперборейски автократ, сънуващ един пореден Трети Рим. За него е валидна единствено непробудната логика, формулирана в епоса на съня на Кристофър Нолан Inception (2010): Downwards is the only way forwards. А вече наистина знаем, че историята е кошмар, от който искаме да бъдем пробудени.

[1] От Оруеловски англ.-рус. off-шар, буквално „off-кълбо“, „извънкълбо“, по иронична аналогия с offshore – във вселената на S.N.U.F.F. наименование на висящите над Земята свръхтехнологични изкуствени кълба с многомилионно население, към които спада и Бизантиум (просторечно англицизирано Big Byz). В цитата от романа на Пелевин оркският тийнейджър Грым пише училищно съчинение на тема „Какво зная за Отечеството и света“. Б.а.

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display