За да изпреваря разни читателски двоумения, искам още в началото да уточня нещо. Провокиран съм да напиша тези редове, тъй като бях на откриването на изложбата Културното отваряне на България към света, посветена на 70-тата годишнина от рождението на Людмила Живкова (в Националната галерия за чуждестранно изкуство, продължи до 14 октомври). Веднага отговарям и на хамлетовското питане в заглавието, напряло бурно в мен: в личен план Людмила Живкова не ми е никаква, нито пък аз на нея. И ако се чувствам длъжен да споделя това, което ще кажа, то не е, за да атакувам по някакви причини покойната. Повод за тези размисли е единствено вълната от душни спомени, които отприщи у мен въпросното мероприятие.
Встъплението ми може да ви се стори поувъртяно, ала, уверявам ви, че то е нищо в сравнение с речите за Людмила Живкова, които се лееха на изложбата. Онова там си беше диалектика от най-висша проба (пълно отрицание на отрицанието).
Резюмирам по записките си: изложбата не е носталгия (акад. Светлин Русев); не е опит да се възвеличи епоха, отречена от историята (пак той и акад. Петър Кендеров); не е реабилитация на една сложна историческа личност (Ирина Мутафчиева); не е…и така до безкрайност. Какво обаче е, признавам, така и не разбрах. Освен, че със сигурност е памет за покойната и навярно стремеж да се поизперат нечии съвести.
От толкова много „не”-та, признавам, наистина ми се зави свят. След което, докато разглеждах множеството черно-бели фотоси (Людмила Живкова с Джими Картър, Индира Ганди или Ромеш Чандра, с актива на софийската партийна организация или с художници на изложба за Ленин), без да знам защо се сетих за картината на Магрит Това не е лула. Навярно като защитна реакция на изтормозеното ми съзнание. Знаете, че на платното си Магрит изобразява истинска лула, а пък загадката на творбата е само в надписа, сиреч в сакралната сила на словото, което с твърдението, че нещо не е нещо, всъщност отрича лулата (реалността) и я размива пред погледа ни. Горе-долу така се почувствах и аз на експозицията. Същата процедура впрочем е подготвена и за всеки посетител – още на входа го дебне табло, на което е написано, че това не е носталгия (не е лула!) – следват пояснения…
Човешката природа обаче има една характерна особеност – колкото повече ни разубеждават в нещо, толкова по-силно избуяват съмненията.
И е редно да ги оповестим: ами ако изложбата е носталгия? Ако е точно това, което е, въпреки многото отрицания: възвеличаване на людмило-живковата епоха и нейна реабилитация? Ако пред очите ни си върви реставрация на „златния век на социалистическата култура” (от музея на социалистическото изкуство през възстановената асамблея „Знаме на мира”)? Тогава какво? Ясно какво. Ще си мълчим, ще свеждаме гузно глава и ще обясняваме на децата си, че „времето е било такова”. Сложно. Изпълнено със сложни личности, живели в сложна международна обстановка, в която те пламенно и саможертвено са изгорели. Затова да турим пепел на миналото и да мислим за тях както си щат – като за огън!
Историята обаче е жарава, не е пепелище. А спомените ни са тъкмо въглените, които се разгарят в знак, че сме живи. Докато сме живи, си спомняме; обратното, забравата е равносилна на смърт.
Затова смятам, че е редно, макар и с пределна загриженост, да съобщим на носталгиците по времето, когато хлябът беше 30 ст., а имаше културен възход и ред (и то какъв!), че носталгията е болест. Да, болест. Регистрирана е като такава от швейцарски лекари още през XVII в., когато въпросното ментално смущение масово поразявало наемните алпийски войници, озовали се далеч от родината, и то до степен, че те напълно губели ума и дума, и се самоубивали. Колкото и швейцарските медици да си блъскали главата над възможното лечение, масовото поражение било факт. Затова те въвели диагноза на заболяването, изкована от две гръцки думи (nostos – завръщане у дома, и algia – тъга). Но най-лошото било, че дори завръщането у дома не помагало. Докато някакъв швейцарски генерал не изнамерил радикално решение: заравял болните от носталгия до кръста в земята, след което епидемията секнала. Изобщо не препоръчвам подобно лечение на българските соц-носталгици, макар да ми се струва, че те инстинктивно се стремят към него. Как иначе да си обясним доброволното им самозатваряне или самозаравяне във въображаемия Музей на социалистическото изкуство, както и сред черно-белите снимки на тяхната младост.
Императивът на носталгията по соца е очевиден: миг спри! Ала времето не спира. Нито вчера, нито днес.
Как да не се запитаме тогава: каква ни е Людмила Живкова? И за да напуснем обясненията защо това не е лула, ще прибягна до един цитат от най-жизнеутвърждаващата епоха, когато всестранно се развиваха всички творчески способности на човека и най-вече на широките народни маси (не съм го измислил аз, така се говореше някога). Тоест поглеждам към белия пламък на епохата чрез книгата Людмила Живкова, Мислете за мене като за огън, Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1982, с автори Стоян Михайлов, Любомир Левчев, Любомир Павлов, Светлин Русев и Евтим Евтимов. Списъкът на авторите е наистина дълъг, но важен, защото добавим ли Богомил Райнов, Александър Фол, Милко Балев, Емил Александров, Живко Попов и още двама-трима, имаме комай основните дейци на споменатия „Огнен ренесанс”. И тъй, затаете дъх:
Подгорието сияеше в слънчева пролетна радост. Беласица махаше с цъфнали кестени от острието на две свещени български граници.
Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха на тази страшна крепост и гледаше земното лице на родината. Така я съзряха от полето селските труженици. Бързо се разнесе новината:
„Това е Людмила!”,
„Нашата Людмила!”.
Мъже и жени хвърлиха мотиките и сечивата на плодородието и се затичаха през браздите нагоре по стръмните землени укрепления. Бяха много. Превзеха крепостта.
Но горе се стъписаха и насядаха тихо в сянката на дърветата, за да не пречат на Людмила.
Само я гледаха и нейният образ потъваше в душите им завинаги.
А тя като че ли не ги забелязваше.
Но щом свърши работата си със специалистите и ръководителите, обърна се изведнъж и сама отиде при тях – обикновените истински хора – и подхвана разговор, сърдечен и весел като майски дъжд.
Предупредих ли ви да си подготвите кърпичките? Без значение дали се превивате от смях, яд или носталгия.
Ала този текст, както и хиляди подобни нему писания, кой знае защо липсваха на изложбата. Липсваха, а са важни. Защото в едно ни дават всичко: целия фалш и еклектика на епохата, съумяла да вплете даже сиромахомилството със Заратустра, който слиза от планината. Целият онзи кич, от който десетилетия не можем да изгазим и днес: енергийно-огнени превъплъщения и врачки; екстрасенси и медийни касандри; теософия, антропософия и тайни учения, с лекота прерастващи в световни конспирации; конски опашки, дупката в Царичина, вампири, анти-вампири и какво ли не още.
Но ние, преживелите онази епоха, все пак помним. Нали сме живи. Помним културното отваряне към света, стимулирано от другарката Живкова, и пълното затваряне към същия този свят, осъществено от другаря Живков. Помним грандиозните проекти за мир и колосалното пилеене на пари по асамблеите, които, според вещи ласкатели, трябваше да донесат на Людмила Живкова Нобелова награда за мир. Помним и за разделението на правоимащи и правонямащи: за затворения достъп до книги и филми, предназначени само за избраниците, за имащите правото да получават служебния бюлетин на СБП или да ходят на закрити прожекции в Дома на киното. А пък лично аз си спомням как докато Международната детска асамблея се откриваше в зала „Универсиада” мой съсед има неблагоразумието да си поръча „три людмилки”, вместо „три принцеси”, и задълго изчезна от София. Това го помним. Както помним и цялото дело на сияещата в бяло Людмила Живкова, която хем ни откриваше към света, хем гордо твърдеше, че пътят на НРБ и СССР е един, движението по него – един до друг, рамо до рамо, сърце до сърце (Реч на IX-тото съвещание на министрите на културата на социалистическите страни, юни 1978 г.).
И за да приключим веднъж завинаги с диалектиката на откриването и закриването, последен цитат от книгата „Мислете за мене като за огън”: Един професор (?) тънко отбеляза, че Людмила не откри света за България, но откри България за света…”
Ще си позволя още по-тънко да отбележа, че Людмила Живкова искаше да открие себе си за света, а в най-добрия случай откри част от света за себе си. Въпросът, който и до днес си остава открит е: каква роля обаче играехме всички ние в бутафорията на епохата, когато всестранното естетическо възпитание прерастваше от комунистическа идейност в класово-партиен подход?
Линк към изложбата
http://www.foreignartmuseum.bg/bg/archive/temporary_exhibition.html
П.П. Когато написах текста „Каква ни е Людмила Живкова?”, имаше само изложба и все още нямаше конференция. Бурната читателска реакция по форумите, скандалът при откриването на елейното възпоминание в СУ „Св. Климент Охридски”, както и протестната декларация на Общото събрание на Философски факултет в Алма Матер идват да покажат, че забравата и носталгията по соца все пак не са доминанта.
Изумен съм от факта, как автора обяснява картината на Магрит!!!!!!
Именно там спрях да чета. Явно просто човечецът се опитва да докаже „своята истина“ с всички средства.
А колкото до картината на Магрит – ДА, ТОВА НЕ Е ЛУЛА (това е само изображение изобразяващо лула, но не е лула). Макар, че не вярвам автора да не знае това, просто в този случай, това не му върши работа и затова е по-лесно да си намери друго, по-удобно тълкование.
Kaто отмина правописните, синтаксисови и граматични грешки, остават много думи за нещо, затрупано с много думи… Древните философи се састезавали в изкуството с малко думи да иразят много мисли. Каде е вашата идея? Еinstein е казал, че „когато не много умен човек мълчи, го взимат за умен, отвори ли си устата разсява съмнението.“. Други умни хора са казали: „Голямите мозъци обсъждат идеи, средно-умните обсъждат събития, малките мозъци обсъждат хора.“. В това „ръкоделие“ вие не обсъждате нито идеята, нито събитието. Жалко, намирам промяна надолу за българската „културна“ общественост.
Господине Digdeep или както там считате за оригиналност да се наричате,
Синтаксисът, е част от граматиката на един език! Така както фонетиката и морфологията. От тук нататък, вашата „толерантност“ по отношение правописа на автора, изглежда по профански нереална. Ще подмина и някои други примери за вашата професионална „грамотност“ като сАстезавали, кАде и голЯмите защото те са логично следствие на първата Ви простотия (извинявам се за израза), която вече споменах. Но, не бих могъл с тази лекота да подмина крайно неподходящите цитати, с които се опитвате да омаловажите казаното от автора. Очевидно е, че не сте разбрали почти нищо от от статията, но също така очевидно е, че не сте разбрали и казаното от „другите умни хора“. Всъщност именно „умните хора“, други или не са казали, че „…за културата няма нищо по-страшно от…културното невежество“. Четейки вашият пост, оставам с впечатлението, че тази констатация е удивително вярна! В едно нещо обаче мисля, че сте сте удивително прав! И това е, че наистина има промяна надолу, ако хора като вас се отъждествяват с българската културна общественост. Но в случая струва ми се, се отъждествявате по-скоро с „културната“ общественост, което трябва да призная наистина е вярно!nn1
коментарите тук ме изненадват с „адекватността“ си. цитирам:
„изображение, изобразяващо лула, но не е лула“
„остават много думи за нещо, затрупано с много думи“
Направо профанска работа. Навява ми носталгия от Работническо дело- нали говорим за носталгията- ето я отново с пълна сила. Явно статията е засегнала носталгиците, които очевидно имат скромни умствени способности, от което болестта им се усложнява допълнително. От друга страна обаче явно статията не е достигнала до „нормални“ хора, защото е много добра, но не виждам подкрепа с адекватни коментари. Браво господин Николов! Аз бях дете тогава, затова спомените ми са искрени. Израстнах с т. нар. преход и цялата му шизофренност. Даже бих Ви допълнил, че носталгията е само страничен ефект от шизофренията, която измъчва посткомунистическото ни общество. Общество, което има само минало- болезнено, но няма нито настояще, нито бъдеще. Това всъщност е последната ремисия на болестта, която е най- тежка и може би ще е летална, освен ако не изхвърлим мозъчния тумор чрез големия „кръвоизлив“ на поредната „революция“. Революциите са лош, но единствен изход от тази хронична болест, наследена още от Османската империя.Временен изход обаче, защото след поредната революция остават „разсейки“. Това е така, защото туморът сам предизвиква тези кръвоизливи, за да се обновява и да живее вечно, за да държи „гостоприемника“ жив. Може би се още има надежда да се излекуваме чрез ампутация? Но дали след такова „изрязване“ ще остане тяло, което да е жизнеспособно? Не се знае, но си струва да се опита. Всеки от нас ще трябва да „изреже“ и по малко от себе си- докато не си го признаем, няма надежда за нашия живот и този на децата ни в тази страна.
еми извинете ама изображението на лулата не е лула и не може да се пуши, както снимката на кола не може да се кара….
Иначе патетичността ви е същата като на автора на статията – бихте могли да си организирате драматични срещи…
Aми този дюд упреква, че изложбата е с неясни цели, ама аз не виждам и цел на неговата статия, друга, освен до болка познатият ни конформизъм от бг…патетичен конформизъм. Ако Тони Н. пише в портала за култура, защо не насочи обясненията си към изкуството, търсейки есенцията чрез стилистиката и теченията, които стават популярни през това време и така да разгърне своето виждане за Л.Живкова. Аз съм роден след тоя период така, че нема как да съм носталгичен, но въпросният автор като е толкова анти и като е имало въобще толкова „събудени “ творци в Народната Република, къде са резултатите на това бунтарско изкуство против режима и против ограниченията? Как така преди на всички ви е било удобно и изведнъж всички сте артисти-десиденти? И накрая всяко изкуство е пропаганда, извадено обаче от контекста на времето и ограниченията му, то може да бъде оценявано относно своята креативност, новаторство и въобще стойност като обект на изкуството, а вкарано в същия контекст, пък дава социалната му значимост като позитивното или негативното отношение от съвремието са минорни измерители.
Както винаги Тони Николов е написал интелигентен, елегантен и с чувство за хумор анализ. Който не го е разбрал е затруднен подобно на двуизмерните същества в света на триизмерните…