Все още политиките за градско развитие се определят централизирано, а решенията се взимат от вътрешни за общината експерти. Нещата не вървят добре и оставката на Диков е страхотна възможност за промяна.
Разговор с архитектите Любомир Георгиев и Ангел Захариев
След оставката на главния архитект на София Петър Диков изпратихте (група неправителствени и архитектурни организации – бел. ред.) писмо до кмета на града с искане преди избора на нов главен архитект да се проведат дебати за преосмисляне на неговите функции и на методите, по които се проектира София. Всъщност това ще е вторият конкурс за главен архитект на София…
Ангел Захариев: Трябва да отбележим обаче, че този втори конкурс идва десет години след първия. С други думи ситуацията днес е различна.
Кое е различното от ваша гледна точка?
А.З.: Така или иначе от 1989 г. насам ние сме в един постоянен преход от тоталитарната система на планиране, когато всички решения се взимаха на централно ниво, а гражданите, тоест реалните потърпевши от градските политики, нямаха никакво участие, към съвременните тенденции на планиране. Преди десет години направихме първата крачка – главният архитект не беше назначен директно от кмета или от общинския съвет, а бе проведен конкурс за неговия избор. Десет години по-късно обаче си даваме сметка, че в общи линии старата система на планиране не е мръднала, необходимата трансформация не е осъществена. Все още политиките за градско развитие се определят централизирано, решенията се взимат изключително от вътрешни за общината експерти. Това е в голямо противоречие със съвременните схващания как трябва да се изграждат политиките за градско развитие – с широко участие и консултации с всички заинтересувани страни: бизнес, граждани, неправителствени организации, външни експерти. В момента ролята на главния архитект е ключова, той концентрира в себе си еднолична отговорност, което пречи да се създадат условия за включване на всички останали участници.
Все пак през изминалите десет години се промениха някои неща. Една от причините за това е по-голямата инвестиционна дейност на общината днес, благодарение на европейските пари и различните методи на финансиране. За съжаление съществуващата структура е неподготвена да управлява този процес. Оттук и всички негативни коментари за некачествените ремонти и начина, по който се харчат парите. При избора на проекти и проектанти е нужна широка демократичност. В повечето случаи това означава провеждане на конкурси. Да, някои неща се промениха за това време, появиха се например т. нар. обществените обсъждания. Но и в това отношение липсват кадри, структура и разбиране какво представлява едно обществено обсъждане и как то може да въздейства положително на процеса. В момента тези обсъждания се правят само защото така казва законът и той трябва да бъде спазен буквално, тоест те не са действени, тъй като се правят проформа. Не се разбира докрай, че те са необходими и могат да бъдат полезни.
Любомир Георгиев: Когато изпратихме писмото, се появи въпросът защо сега. Моментът е подходящ, защото ще трябва да се избира нов главен архитект, освен това изборите минаха съвсем скоро и би трябвало управляващите в София да имат и волята, и властта да вземат решение за реформа. Важно е да се подчертае, че голяма част от хората, които подписаха писмото и които идват на нашите срещи – досега сме се срещали два пъти – не са архитекти. Тук не става дума за някаква браншова неуредица или неразбирателство между архитектите. Има много активни, мислещи и ангажирани с развитието на града хора, които смятат, че нещата не вървят добре и оставката на Диков е страхотна възможност за промяна. Ключовият въпрос е как да се прави градското планиране. Не става дума само за една институция или за един човек, става въпрос за политиките за развитие на града. А за това не се говори. Няма нито една институция, било то заместник-кмет или главен архитект, която да предлага стратегия. Същевременно се правят толкова много неща, които произвеждат необяснени, необсъдени и непонятни политики. Ние искаме да сложим тези неща на масата и да поговорим това ли е начинът за правене на политика. Повечето от нас имат опит и информация как се прави градско планиране по света, знаем, че тази система е остаряла и има много неща, които трябва да се подобрят. Ето рамката, в която стават нашите събирания. Това е желание за разговор.
Идеята е да се преосмисли фигурата на главния архитект?
Л.Г.: Това е минимумът, който си поставяме – ако остане същата система, най-малкото нека поговорим какви да са функциите на главния архитект, какви да са приоритетите му, как да се свързва той с всички останали участници в процесите на планиране. Но това е най-малкото, което искаме, ние по-скоро казваме: нека обсъдим цялата система, как се взимат решенията, как се въвличат гражданите при взимането и прокарването на тези решения.
Дайте някакъв алгоритъм, какво трябва да се направи, за да се промени системата?
А.З.: Нашата цел не е да предложим едно готово решение. Смятаме, че това е процес, тоест трябва да видим какви са различните мнения, да ги дискутираме и синтезираме. Така най-вероятно ще се стигне до някаква формула. Разбира се, възможно е тя да бъде базирана на чуждестранен опит, защото има такива примери в Европа и по света. В общи линии съществуват няколко възможни посоки, по които могат да бъдат решени основните проблеми. Един от основните проблеми, с които се свързват в момента фигурата на главния архитект и структурата, която той управлява, е корупцията. Този проблем може да се преодолее чрез цифровизация на някои процеси, тоест премахване на възможността един субект да влияе върху отделни решения. Има такива примери по света. Друга посока е да се регламентират функциите на главния архитект като чисто регулативни и административни функции и да се изключи ролята му на политическо лице, защото това са несъвместими неща – от една страна, той предлага и взима важни решения за развитието на града, от друга страна, има чисто административни функции да подписва и подпечатва разни документи.
Л.Г.: Прави впечатление, че в сайта на столичната община името на главния архитект стои редом до имената на всички заместник-кметове по дейности. Това е странно, той не е заместник-кмет, но явно такова е разбирането за неговата позиция.
И все пак кой трябва да дава насоките за развитието на града? Това е важен въпрос. Знаете, че навремето е имало план „Мусман“.
А.З.: Точно там е въпросът, тези процеси вече не могат да бъдат контролирани от един-единствен човек или от една институция. Тъкмо това трябва да се промени.
Л.Г.: Ние искаме дискусия, на която да се оформят предложения и решения, а не някой да дойде и да каже: „Ето, това ще е системата“. Много са факторите, които влияят върху развитието на един град, ние искаме да постигнем включването на много хора – не само архитекти, но също икономисти, социолози… Процесът е наистина сложен, но само когато хората разберат, че това е един сложен процес и той трябва да бъде управляван с последователност, стъпка по стъпка и включващо, само тогава ще имаме адекватна политика за развитието на града. Иначе нещата стават по познатия начин – някой строи нещо, след една година друг го разваля, хората се оплакват, собственикът е недоволен и т.н. Разбира се, ние не казваме, че с нашите предложения всички конфликти ще бъдат избегнати, но начинът на създаване на политика за градско планиране не е да дойде някой Мусман и да каже: „Това ще е планът, тук ще са улиците…“, а да се включат максимален брой хора, които хем да износят този план, хем да участват в неговото реализиране и развитие. Днешният свят е много по-сложен, не може да се разчита на един човек.
В България няма такъв опит, това ще е прецедент, нали го съзнавате? Какви чужди примери имате предвид?
Л.Г.: Скоро говорих с хора, които са направили подобна реформа в Прага. Там системата е била като нашата. Започват да я променят още през 90-те години, когато отпада ролята на главния архитект и се създава друга структура, която обаче също взима решенията централизирано. От две години насам реформата е рестартирана, по нов начин се разпределят правата и задълженията вътре в системата, правят се опити да се включат много външни на общината организации и участници в процеса. Не казвам, че нещата са съвършени, борят се да синхронизират процеса, но със сигурност реакцията им е по-адекватна спрямо днешния свят.
А.З.: Ние се базираме на доста остарели решения, какъвто е например общият устройствен план (ОУП) на София. Сега предстои неговата промяна и е много важно дали тя ще стане по нов начин, или по начина, по който е бил създаден той преди 15 години, което пък би означавало, че няма да е адекватен още от самото си начало. Затова внесохме това писмо с искането преди да се проведе конкурс за главен архитект, ако въобще трябва да се провежда такъв, да се направи дебат и да се помисли как да се реформира структурата и едва тогава да се избира главният архитект. А не сега да изберем някаква личност, някакъв пенкилер или поредния супермен, което ще доведе до възпроизвеждане на същия модел.
Л.Г.: Чел съм интервюта с Петър Диков отпреди десет години. Тогава той е говорил за развитието на града по един много просветлен начин. Нашите обвинения не са лично срещу Диков. Ние смятаме, че проблемът е в начина, по който е структурирана системата, какъвто и човек да попадне там, колкото и благороден и добронамерен да е, той просто ще бъде смазан. В момента от него се изисква хем да разбира цялото планиране на София, хем да управлява инвестиционния процес, хем да дава предложения за бъдещото развитие.
А.З. В днешно време това е абсурдно – няма такъв специалист, който да може да прави всичко това. В същото време има обществени нагласи, че новият главен архитект трябва да е визионер, човек, който трябва да решава проблемите. Опитваме се да предотвратим свръхконцентрацията на очаквания към една-единствена персона, към някой нов супермен.
Кои са основните грешки през последното десетилетие, които трябва да бъдат избегнати занапред?
Л.Г.: По мое мнение е липсата на диалог. Това, че дори когато уж трябва да има диалог, той се прави проформа. Говоря за обществените обсъждания. Разбирането е, че щом се домогнеш до някой пост, ти вече си алфата и омегата. Това трябва да се промени. Нужен е постоянен разговор, непрестанен диалог, както с онези, които са готови да инвестират, така и с гражданите, които вървят по тротоарите. Системата трябва да може да говори с всички.
А.З.: В нашите професионални среди се отчита, че в стратегическите документи, приети от управата на общината, има и много стойностни и смислени неща. Проблемът е, че някъде надолу връзката се къса, няма реални резултати. Например още предишният общински съвет бе приел документи как София трябва да бъде зелен град. Много хубави думи, които се появяват и в предизборните кампании, но реалният резултат е доста изкривен в сравнение с първоначалните намерения. Някъде се къса тази верига и една от причините е липсата на диалог. За съжаление самите общински структури нямат експертен капацитет. Навремето традиционната централизация е концентрирала експертния потенциал вътре в себе си и е успявала да проведе някакви политики на развитие. В момента този експертен капацитет е разпилян и точно затова диалогът е много важен. Не е нужно ти да създаваш самия план, можеш да го възложиш на някой друг, но въпросът е как го възлагаш, какво задаваш и как проследяваш целия процес по-нататък. Това изисква съвсем други управленчески компетенции от експертите. И накрая стигаме до крайните резултати, които са видими за всички. От една страна, имаме инвестиции, изливат се пари. От друга страна, виждаме, че ефектът от изливането на тези пари съвсем не е този, който сме очаквали. Няма механизми за контрол, няма механизми за преценка дали един проект ще защити обществения интерес. Декларират се количества асфалт, бетон и т.н., а за обществената полза няма реални измерители. Ние считаме, че сегашната система е достигнала критичния си максимум на ефективност, тя не може да бъде по-ефективна от това, което е в момента, дори напротив, ефективността ще спада. Целта е да помислим заедно, базирайки се на експертния опит на различни участници в процеса, които в момента са изключени. В направление „Архитектура и градоустройство“ например няма икономисти, там няма социолози, има само архитекти. Ние, архитектите, трябва да осъзнаем, че този процес не ни принадлежи, не сме ние единствените компетентни участници в градското планиране. Болезнено е да осъзнаем това, но няма друг път. Ние сме го осъзнали, защото познаваме начина, по който се случват тези неща на Запад. Тук проблемът е, че по-голямата част от архитектурната общност не иска да пусне кокала, иска всичко да бъде съсредоточено в нея.
Какво е мястото на конкурсите в цялата тази система от грешки? Има ли поне един светъл пример?
Л.Г.: Аз идвам от организация, която години наред натискаше общината: „Хайде, нека се правят конкурси“. Един от първите конкурси бе за Метростанция 20. Но какво стана – в началото страхотно медийно събитие, после обаче от общината казаха: „Всъщност не го искаме така, искаме да си го направим, както ние си знаем“. И въпреки това осъзнаха, че конкурсите имат някакъв чар, имат притегателна сила. Решиха, че ще започнат да правят конкурси, които обаче не бяха организирани добре. Например конкурсът за площад „Света Неделя“ – той беше що-годе добре рекламиран, но участниците в него трябваше едва ли не да живеят в центъра на София, трябваше сами да отидат да си вземат документите, да си платят за тях, сами да ги подадат… И всичко беше единствено на български език. Освен това конкурсът беше много неясен като задание, уж за цялото пространство на площада, но всъщност човек можеше да предложи само как да изглеждат плочките, защото проектът не се вписваше в някаква по-голяма стратегия или рамка за управление на центъра – видове транспорт, каква икономика ще се развива, какви хора ще се привличат в тази част на града… Така че конкурсите не са на добро ниво.
А.З.: Най-сериозната ни критика по отношение на конкурсите в София е, че няма ясно формулирани цели на заданието. Дали правим конкурс, който да реши проблем, свързан с обезлюдяването на централната част на града, или искаме да се реши транспортен проблем, или пък целта ни е да се подменят плочките и настилките… Тези формулировки никога не са били ясни. Проблемът е, че в този първоначален процес на изготвяне на заданието реално отсъстваха външни на общината експерти и представители на гражданското общество, а те трябва да се включат точно на това ниво. В резултат се стига до истински тюрлюгювеч – едни предлагат решения, свързани с промяна на трафика, други тотално променят функцията и използването на града, трети пък подменят само плочките. Още по-интересно е как се оценява такова нещо. Какви са тези експерти, които могат да сравнят един проект, който сменя трамвай, с друг, който запазва транспорта, но засажда дървета на мястото на площада и т.н. Дори да имаме най-прекрасното и компетентно жури на света, то няма как да направи смислен избор. Според мен това е фундаменталният проблем. Оттам нататък можем да минем към многото проблеми, свързани с това как се обявява конкурсът и т.н.
Л.Г.: Като се замисля, тези конкурси са нещо като микрокосмос на начина, по който се проектира целият град. Не може просто да се разходиш по улиците и да ги разгледаш. Има страшно много информация, която трябва да се събере – какви и колко коли се движат, какъв транспорт има, какви имоти, какви хора, с какви приходи… Това е нещо комплексно, нарича се GIS, географска информационна система. Тя дава цялостен поглед върху града като жив организъм. Това е базисното ниво, на което трябва да стъпиш, за да знаеш в каква среда работиш. Иначе можеш с лека ръка да решиш, че искаш просто тук да стане по-хубаво.
А.З.: И какво се прави – дават се примерно два месеца за разработка на проекти. Но когато конкурсът не е фокусиран, ние не знаем с какво да се заемем – проблемите на транспорта ли да решаваме или дизайна на някоя пейка.
Тоест в София все още не е организиран истински международен конкурс?
А.З.: Не и от общината. През 2009 г. имаше международен конкурс за новия вторичен център на града, за участие в който бяха поканени много големи имена (организиран от Министерството на регионалното развитие и благоустройството – бел. ред.). Целта беше изграждането на нов правителствен център. Този конкурс обаче беше безсмислен от самото си начало. Защото как организираш конкурс за нещо, което ще струва десет милиарда, без да си предвидил пари в бюджета. Не бяха предвидени пари дори за награди на участниците.
Л.Г.: Единственият международен конкурс бе всъщност конкурсът за Метростанция 20, който обаче не беше организиран от общината.
А.З.: Интересът към Метростанция 20 бе огромен, участниците в конкурса бяха над 120. Отзвукът беше много голям, оказа се, че това е една възможност за популяризиране на града, за превръщането на метрото в забележителност. Но това беше през 2012 г., а метрото продължава да се изгражда по стария начин. В момента се правят проекти за третия метродиаметър. Някой да знае как се правят тези проекти, как са избрани проектантите, каква е логиката за изграждане на метростанциите, кой решава какви да бъдат те? Метростанцията не е просто нещо, което е под земята. Метростанцията включва и прилежащата територия, която е отгоре. Виждаме какви огромни недоразумения има тъкмо поради това, че не се разбира връзката между подземната и надземната част на града. Съвременното метро е една от градските забележителности, а не просто инженерно съоръжение, което струва Х пари и превозва Х пътници.
По-скоро позитивно развитие или регрес – как се променят общинските практики по отношение на конкурсите и комуникацията с гражданите?
А.З.: Има развитие. Мисля, че в общината осъзнават проблемите, все пак има някакъв диалог. Докато течеше изборната кампания, направихме коалиция за развитието на София като зелен град, представихме платформата на кандидат-кметовете и кандидат-общинските съветници и получихме разбиране, че наистина трябва да се работи в тази посока, че трябва да бъдат включени и гражданите, които да задават дневния ред. Дошъл е моментът това да се случи.
Л.Г.: Много е важно да се подчертае, че ние нямаме готови решения, не казваме, че сме измислили кое как трябва да е, нашият призив е за по-широко включване и обществени обсъждания. Това, към което се стремим, е т. нар. краудсорсинг на мнения и на знание. Днес хората са далеч по-добре информирани и знаещи. Има градове, които инвестират немалко средства, за да извлекат идеи и предложения от специалисти, от граждани, от консултанти. Една система на споделяне на знанията, на участие и съучастие, на въвличане на експерти и граждани би била особено полезна.
Какви ще бъдат следващите ви стъпки?
Л.Г.: Ще продължаваме да се срещаме и да говорим с хора от различни гилдии и общности, ще продължаваме да правим предложения. Нашата група е отворена, в нея може да се включи всеки, който пожелае. Не каним никого, защото всъщност непоканени няма.
Какви са възрастовите характеристики на тази група?
Л.Г.: Не сме правили статистика, но определено повечето хора са под 40 г.
Тоест по-младата генерация от архитектурната гилдия?
А.З.: Както ви казах, формирането на градските политики не е поле само за архитектите. Напротив, в този процес трябва да бъдат включени много други специалисти. По-младите архитекти, които знаят как се случват нещата по света, са и по-отворени за този процес.
Л.Г.: Подобно мислене в категорията на гилдии е малко изветряло. Нещата са много по-сложни. Тези дни попаднах на интервю с директора на Камарата на архитектите, който казва: „Ние заставаме зад конкурса, ще се постараем той да бъде прозрачен и да изберем един истински професионалист“. Ние ще говорим и с институциите, които представляват различните гилдии, но това не е достатъчно. Ако човек се допитва само до Камарата на архитектите, просто няма да е разбрал света, в който живее.
А.З.: Може би една от най-големите грешки на човека, който си подаде оставката, беше тъкмо тази неосъзнатост, че решенията не трябва да се взимат централизирано и тясно експертно, че в решаването на проблемите трябва да бъдат привлечени различни специалисти и цялата общественост. Затова в определен момент се стигна до силни разногласия.
Спомням си един от дебатите за центъра на София, на който освен главният архитект и експерти от общинските комисии присъстваха много млади хора от различни организации, включително архитекти. Тогава се очерта тази невероятна пропаст между визии, гледни точки и манталитети, ако щете.
А.З.: На тези обсъждания си пролича най-фундаменталният проблем – липсват подготвени хора, които да водят този диалог. Не може да направиш обществено обсъждане и да го води например директор на дирекция в направление „Архитектура и градоустройство“. Той е учил и се е занимавал с други неща, не е професионално подготвен да прави такова нещо. Оттам нататък идва следващият проблем – като нямаш човек, който да е подготвен да води дебат, значи няма как да го структурираш правилно и респективно няма как да извлечеш ползата от него. Това обществено обсъждане, за което говорите, беше на принципа – ето, ние ви го показваме, харесва ли ви или не, това е положението, можете да ни изпратите някакви коментари по пощата, ние ще преценим дали да ги вземем под внимание или не. Няма дори структуриране на обратната връзка. Как всъщност се изгражда обратната връзка, кой следи за това, кой носи отговорността за включването на гражданите и външни за общината специалисти в тези обсъждания? После отиваме на следващото ниво – претенцията на чисто професионалното разбиране. В това отношение беше отчетливо показано – ние тук, от тази страна, сме подготвените експерти, които сме назначени и сме вътре в този процес, всички останали сте извън него и се делите на две групи: едни, които са участвали в конкурса и точно поради това нямат право да критикуват, и други, които не са участвали, но пък да са участвали. По този начин реално се затваря вратата за истинска градивна критика и диалог.
Л.Г.: Може би в България няма такава система, защото тук критиката се възприема като нападка по егото, а не като диалог. За щастие в момента сме се събрали много различни хора и организации, имаме общи теми за разговор и дебат и никой не го приема лично.
А.З.: Освен това организациите, които участват, са много различни. Понякога сме на съвършено различни позиции по най-различни въпроси, караме се, спорим, но виждаме, че нещата не могат да станат по друг начин, трябва да обединим сили, за да ги променим.
Л.Г.: Ние не искаме да се превръщаме в някаква структура или организация. По-скоро искаме да покажем, че има много и разнообразни гласове и дори да не се съгласим помежду си, важното е да полагаме усилия да говорим. Съвременният град не може да е функция на един човек.
А темата за контрола – какви са възможните стъпки в това отношение? Там нещата няма как да потръгнат само с дискусии и дебати, нужни са ефективно работещи структури.
А.З.: Много показателно е случилото се с парчето от Берлинската стена до НДК. То показва дупката в системата. Делегирани са права на някакви външни хора, общината е избрала главен изпълнител и проектант, които следват някакъв проект. Това обаче не означава, че възложителят трябва да абдикира от процеса. Той трябва да има много ясна контролна функция и да е наясно какво се случва във всеки момент. При това тази контролна роля също трябва да се осъществява в диалог с хората, а не те да се прокрадват с фотоапарати, да правят снимки и да ги публикуват във Фейсбук. Те просто могат да бъдат поканени. Представете си, да кажем, върви ремонтът, има човек, който всекидневно контролира процеса, пише мейли, разпраща снимки и показва: „Ето, вижте как става“. Има най-различни механизми. И пак стигаме до осмислянето на процеса. До този момент процесът е осмислян по стария начин, като линеен процес. Възлагаш на някой нещо, той го прави, след което то се приема, после идва втори и т.н. Но процесите са непрекъснато протичащи, затова са необходими добре подготвени хора. Не може да възложиш нещо, после да абдикираш и накрая да кажеш: „Ами ние ще го санкционираме финансово“. Процесът трябва да бъде следен през цялото време, трябва да бъде отворен и публичен и да може да бъде коригиран непрекъснато.
Разговора водиха Тони Николов, Димитрина Чернева, Людмила Димова
Ангел Захариев е завършил архитектура през 2003 г. в УАСГ, София. През 2004 г. специализира в Института по жилищна политика и градско развитие (Institute of Housing and Urban Development Studies – IHS) към университета Еразмус в Ротердам. Участвал е в над 15 национални и международни архитектурни и градоустройствени конкурса. Има награди и номинации от конкурсите Сграда на годината, Архитект на годината, Архитектурата на новото хилядолетие, Нови бизнес идеи и др.
Любомир Георгиев е директор на архитектурния фестивал One Architecture Week. Завършил е средното си образование в Шотландия през 2000 г., след което започва да учи архитектура в IUAV във Венеция (Италия). Дипломира се през 2007 г. с магистърска степен от Техническия университет в Делфт (Холандия). След завършването си е работил във водещи архитектурни студиа в Европа. Портфолиото му включва проекти в София, Амстердам, Ротердам, Пекин и др.
