В каква София искаме да живеем, защо общината има интерес да изследва нуждите и нагласите на софиянци към една или друга градска промяна, как да се подобри диалогът – дискусия за гражданското участие при реализиране на градоустройствени проекти.
Гражданите на София свикнаха всяко градоустройствено решение на общината да се превръща във фокус на граждански дебати, медийно и обществено внимание. За съжаление това често става постфактум или в последния етап от разглеждането на определени проекти, когато гражданското участие вече не може да повлияе на взетите решения. Защо е важно гражданите да бъдат включени в консултативния процес на по-ранен етап? Как гражданското участие може да подобри качеството на взиманите решения? Защо общината има интерес да изследва нуждите и нагласите на софиянци към една или друга градска промяна? Как да се подобри диалогът?
Дебатният форум „В каква София искаме да живеем?“ се проведе в началото на юли в Центъра за култура и дебат „Червената къща“. Негов фокус бе темата за диалога между общината и гражданите. Участие в дискусията взеха арх. Ангел Захариев (Група Град), Малина Едрева (общински съветник, председател на групата на ГЕРБ в Столичния общински съвет) и Павлина Петрова (Фондация „ФОРУМ за наблюдение и анализ на публични политики“).
Павлина Петрова: В София няма истински диалог между гражданското общество и общината
Що е то обществен диалог? Ние много говорим за това и смятаме, че сме наясно. Според мен диалогът е изкуството да мислим и да взимаме решения заедно. Какви са основните изисквания, за да можем да водим диалог? Най-напред трябва да говорим на един и същ език, за да можем да се разберем. Но за да говорим на един и същ език, трябва да имаме достъп до едни и същи изходни данни. Аз съм от страната на т. нар. гражданско общество – ние имаме сериозен проблем с достигането до тези документи. Имаме проблем с достигането до документи за конкурси, засягащи обществения интерес. Въпросът, който за мен е изключително интересен, е защо не можем да получаваме докладите, които се разглеждат от постоянните комисии на Столичния общински съвет. Така ще можем да бъдем пълноценен партньор в този диалог.
Другият проблем е, че трябва да има процедура, по която да се случва този диалог. Не бива да зависим от това дали някой ще бъде благосклонен към нас или не. В момента реалността е следната – в определени ситуации има диалог, в други ситуации няма диалог. Според мен в момента в София няма истински диалог между гражданското общество и общината. Има спорадични действия, със сигурност има напредък в това отношение, но докато столичната община не си постави за цел диалога с гражданите и не започне да провежда реално такъв диалог, няма как това да се случи. Този диалог трябва да се провежда по определени правила. Не казвам, че всичко, което се случва в столичната община, е лишено от добри намерения. Въпросът е да разберем защо след като пътят към диалога е покрит с добри намерения, тези добри намерения не водят във всеки един момент или в по-голямата част от случаите и до добри резултати.
Как се провежда диалогът в момента? Появява се някаква идея и евентуално се консултира с професионалните общности. След това се разписва задание по осмотрение на столичната община, провежда се конкурс, след което има обществени обсъждания на вече спечелилия проект и на финала на тези обществени обсъждания обикновено се реализира друг проект. Той обаче е друг не въз основа на предложенията на гражданите, а поради някакви, да ги наречем, субективни фактори.
Как би трябвало да се провежда диалогът? Вместо да консултираме евентуално професионалните общности, ние предлагаме да се проведе оценка на въздействието на тази идея. Тоест първо да питаме обществеността как трябва да бъде решен този проблем. След това въз основа на желанията на гражданите да се направят срещи с професионалните общности, които вече на професионален език да преведат желанията на гражданите и да кажат кое е постижимо и кое – не. Междувременно да се направи икономически анализ – тоест до каква степен тези неща е постижимо да се направят с бюджета, с който разполагаме, и освен това какви други варианти съществуват. После се разписва избраното решение и отново под формата на обществени обсъждания то стига до гражданите. Те избират проекта, който искат да бъде реализиран. След което имаме конкурс с представително жури. След като конкурсът приключи, обикновено се провеждат няколко обсъждания. Това, което ние предлагаме, е обществените обсъждания да са в много по-голям обем. Накрая отново се прави оценка на въздействието и се избира проект вследствие на целия този консултативен процес.
Ангел Захариев: Съществува технология за прехвърляне на отговорности
Ще разгледам някои от най-наболелите примери в София, като ще маркирам за всеки един от тях най-проблематичните моменти. Започвам с реконструкцията на бул. „Витоша“. Каква е накратко хронологията на този проект? Първо има политическо решение, че това ще е пешеходна улица. После следва избор на проектант, който бил имал някакви авторски права за нещо, което някога бил правил на този булевард. След това се възлага на два екипа разработката на този проект – първият екип е на този проектант, който е избран по неясен критерий, а вторият – на общинското предприятие „Софпроект – ОГП“, тоест на вътрешноведомствено предприятие, което да направи проект за съответния булевард. В някакъв момент тези екипи са обединени и произвеждат някакъв проект, който не е ясно какъв е. След това се появява изпълнителят на метрото, който прави подарък с изпълнението на първата част, за която и до момента ние всъщност не знаем по какъв проект е изпълнена. В крайна сметка това води до критики. След критиките продължава реконструкцията на новите участъци, имаме и несполучливи опити за градски дизайн, включително тези с чешмичката и фонтана, и накрая идват и критиките, свързани с некачествено изпълнение и лош контрол. Какви са в крайна сметка основните проблеми, които се забелязват при този проект – първо, липса на прозрачност при избора на проектант. Недопустимо е някой да посочва: „Ето този ще направи проекта“. В същото време е недопустимо и т. нар. служебно проектиране. Става дума за проектантски организации, които са наследство от тоталитарната система на планиране, в рамките на която всичко се е случвало централизирано. Част от някогашните организации продължават да съществуват под шапката на столичната община и да се занимават с проектиране. А подобни дейности в условията на съвременната пазарна икономика трябва да бъдат извадени на свободния пазар, а не да бъдат извършвани от някакво общинско предприятие. След това липсва широк дебат и обсъждане на проекта. Разбрахме за тези проекти едва накрая и при това покрай медиите. Контролът на изпълнението също е тема, която няма смисъл да дискутираме. Друга липса – липсата на икономически и социален анализ още в началото, при взимане на решението. Неведнъж съм говорил с възложителите и с проектанта – всички бяха изненадани, че в крайна сметка са се появили толкова много заведения на тази пешеходна улица, дори се наложило да променят проекта в движение и една от причините е точно тази. Така че при взимането на каквито и да било решения икономическият и социален анализ би трябвало да е нещо водещо от самото начало.
Следващият проект е конкурсът за централните градски части на София. Тук може да се забележи еволюцията. Говорим все пак за конкурси, а това е една голяма стъпка напред. Този проект започва от една програма за техническа помощ към интегриран план за градско възстановяване и развитие. Целта е да бъдат подготвени проекти, които да се изпълняват при старта на действието на този интегриран план и всъщност се отпускат едни пари за проектиране. Тук ще отворя една голяма скоба, цитирайки главния архитект: „Пари за проектиране в столичната община няма и общинският съвет не гласува такива пари“. Затварям скобата. Оказва се обаче, че тъкмо такива пари – при това немалката сума от 800 000 лв. – трябвало да се използват за направата на такива проекти, които да променят драстично живота в града. После се прави избор на обхват на проекти и разделянето на града на четири зони. В един момент някой просто казва: „Това ще бъдат зоните, точно в този обхват ще са и ще ги разделим на четири части“. Оттам-нататък започва едно псевдоекспертно обсъждане – изпраща се заданието до съответните браншови организации, включително до някои неправителствени организации, като изборът на зони е вече направен и тези организации са поставени пред свършен факт. На въпроса защо точно тези зони и защо центъра, а не примерно „Люлин“ или „Младост“, отговорът е: „Защото така решихме“. После това задание е изпратено на ограничен кръг организации за мнение. Някои от мненията се взимат предвид, други – не. Провежда се конкурсът. В процеса на журиране има широко обществено представяне на проектите. Това отново е нова стъпка в процеса на журирането. Има препоръки на журито, широко обществено обсъждане на спечелилите проекти, задание, изготвено на тази база и одобрено от СОС. В момента сме на етапа изготвяне на технически проекти. Къде всъщност са проблемите? Първият е свързан с това, че има голяма непрозрачност при взимането на решенията. Въпросът е кой и кога е избрал кои и колко да са зоните. След това има имитация на обсъждане на заданието. Аз лично бях на едно обсъждане, по време на което ми стана ясно, че на следващия ден трябва да се внесе писмо в СОС. На това обсъждане бяха зададени много въпроси и направени много предложения за промяна на заданието. Когато обсъждането приключи, запитахме защо никой не водеше протокол и никой не записа предложенията. Отговориха ни, че то писмото и без това било вече написано. Искали просто да чуят нашето мнение, на така или иначе писмото било написано и утре щяло да влезе в общинския съвет. Та един от основните проблеми е наистина казусът с това задание, защото заданието за един конкурс е законът, по който се провежда този конкурс. А когато това задание е написано не както трябва, то може да доведе до различни изкривявания. Основните ни критики към това задание е, че липсват ясно формулирани цели. Какво в крайна сметка искаме с този проект? В заданието освен това няма никакво ограничение, а това предполага, че всеки може да предложи каквото си иска. Можеше да постъпят предложения за хеликоптерни площадки, за космодруми, за тунели или плавателни канали – на който каквото му душа иска. Широките обсъждания бяха в края на процеса, а не в началото. Отново липса на икономически и социален анализ. И до момента – въпреки че тези проекти са одобрени и се върви към тяхното изпълнение – никой не може да каже в крайна сметка те как ще помогнат на градската икономика. Като цяло технологията на случване на този конкурс е един умишлен или неумишлен опит за прехвърляне на отговорности.
За какво става дума, когато говорим за технология за прехвърляне на отговорности? Някой решава, че ще има четири зони, че ще се прави концепция, за да изберем „правилния“ (това е цитат) екип. Накрая тези проекти биват оповестени и се започва – ама какви са тези виенски колела, какви са тези естакади и всякакви други щуротии, които се предлагат. Накрая журито заседава, избира „правилния“ екип и казва: „Ние не харесахме нито един от всичките проекти, харесахме все пак най-много един от тях, но ще му направим препоръки“. И то вече си е свършило работата. Тоест журито прехвърля вече отговорността на следващия по веригата. След това се оказва, че няма кой да напише задание освен Направление „Архитектура и градоустройство“, на които това не им е работа. Изобщо не им е работа да правят конкурси, по закон те трябва да се занимават със съвсем други неща. Те обаче пишат ново задание за проектиране на базата на препоръките на журито и го внасят в СОС. Общинският съвет го гласува и съответно НАГ казват: „Ама те го гласуваха, ние само сме го предложили“. Така че отново има прехвърляне на отговорност. СОС гласува новото задание и задължава „правилния“ екип да го изпълнява. Тоест „правилният“ екип вече не изпълнява проекта, който е спечелил конкурса, а изпълнява новото задание, новия проект, който му е преработен от НАГ. И накрая, когато попиташ „правилния“ екип: „Защо направихте така този проект“, оттам казват: „Ами ние също не харесваме това, което направихме, обаче те така ни накараха да го направим“. Тук има отново прехвърляне на отговорността. След това се избира изпълнител, който поема цялата отговорност. Всички обвиняват изпълнителя, че не си е свършил работата. После процесът отново се завърта и някой отново решава какъв да бъде следващия конкурс.
Малина Едрева: Няма обсъждане, което да не е довело до промяна
Факт е, че за нас диалогът е важен и доказателство за това е присъствието тук на поне една трета от председателите на постоянните комисии в общинския съвет. Тоест ние самите в общинския съвет търсим решенията през диалог. Разбира се, има много критика, която с основание се посочва, особено от професионалистите, но през последните години успяхме доста да разчупим статуквото и да направим промени, които дават надежда, че връщане назад няма да има. София има това предимство, че всеки един от проектите се обсъжда и дискутира и то много ясно и много публично, включително през представителите на медиите.
Ще си позволя да не се съглася с нещо. Няма обсъждане, което да не е довело до промяна в това, което първоначално е било представено. Няма такова обсъждане, което да не е довело до промяна. Това е факт. Може би е добре да кажа, че приложението на една практика навсякъде и повсеместно също не може да бъде гарантирано.
Искам да кажа, че специално в културната сфера промените, които настъпиха, са благодарение единствено на този много активен диалог с представителите на различните творчески и граждански организации. Това е широк консултативен процес, който отнема време, но води до решения, които дават не само реални партньорства, но и овластяват представителите на гражданския сектор в управлението на града.
За мен диалогът е изключително важен, активното присъствие и участие дава възможност на всяка една от страните да се учи и да подобрява процеса. И за това е необходима действително конструктивна дискусия, която да дава възможност за постигане на решения.
