Новосъздаденият Съвет за мир на Доналд Тръмп е потенциален съперник на ООН. Но като форум за американска мощ той трудно ще се превърне в привлекателна алтернатива.
Когато преди около месец в Давос беше представена емблемата на новосъздадения от Доналд Тръмп Съвет за мир, стана ясно, че тя наподобява емблемата на ООН – с карта на земното кълбо, заобиколена от две маслинови клонки на мира. Едно от различията с емблемата на ООН е, че венецът е златен, но по-важно е това, че самата карта е различна.
Във версията на ООН гледната точка е от Северния полюс, а картата е разгъната до 60 градуса южна ширина, което позволява на нея да бъдат представени всички обитаеми континенти. В новата версия вписаната в армейски щит карта изобразява само западното полукълбо, простиращо се приблизително от Гренландия до Венецуела. Ако посланието на емблемата на ООН е, че съдбата на планетата е в ръцете на цялото човечество, тази на Съвета за мир сякаш подсказва, че нищо извън Северна Америка няма значение.
Съветът, който бе създаден официално миналата година с резолюция на Съвета за сигурност на ООН и със задачата да осъществи прекратяването на огъня в Газа, има мандат до края на 2027 г. Ала в устава на Съвета за мир никъде не се споменават Газа или ООН, а се говори много по-общо за опазването на мира в райони, засегнати или застрашени от конфликти, което отразява желанието на неговите създатели той да разшири правомощията си като международна организация далеч отвъд Близкия изток.
Съветът за мир ще проведе първото си заседание на 19 февруари във Вашингтон под председателството на президента Тръмп, но реакцията към тази инициатива остава дипломатична. Несигурността какво означава създаването на Съвета за мир за ООН вече накара някои от поканените в Съвета да откажат да присъстват. Други вероятно са разколебани от устава, който обявява Тръмп за пожизнен председател с широки правомощия върху повечето аспекти от работата на Съвета. Наскоро той заяви, че гледа на Съвета за мир като на нещо, което в перспектива би могло да замени самата ООН и разкритикува организацията, че не успява да реализира пълния си потенциал. И все пак добави след това, че „ООН трябва да продължи да съществува, защото има голям потенциал“.
Подобни двусмислени изказвания повдигат въпроса за отношението между американската мощ и международните организации в епохата на Тръмп. След няколко бурни месеца, през които Вашингтон предяви искания към Гренландия и принудително изведе от Венецуела президента на страната, за да бъде той съден в Ню Йорк, е разбираемо защо много наблюдатели говорят за края на основаната на правила система от международни организации, съществуваща от десетилетия.
Общоприето е разбирането, че организации като ООН и нейния предшественик – Обществото на народите, дължат появата си на неудовлетворението от силовата политика през XIX век, епоха, в която обединените в блокове велики сили заявяват сфери на влияние, водени единствено от собствените си стратегически приоритети, с което откриват пътя за редица войни и кръвопролития.
Осъзнавайки все по-големите опустошения от войните през ХХ век, либералните победители в двете световни войни възприемат алтернативна визия и създадат постоянни глобални институции, обединяващи независимите национални държави като суверенни и равноправни членове на тези институции, които спазват съвместно договорени норми на международното право. Това води до появата на нова система от междуправителствени агенции и организации ‒ според някои оценки през 2018 г. те са надхвърлили 7000 (през 1908 г. те са били едва 50), – които се придържат към все повече многостранни норми, стандарти и закони.
Краят на Студената война накара мнозина да оповестят глобалния триумф на този основан на правила либерален ред, а пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна преди четири години беше осъдено тъкмо с мотива, че представлява завръщане към опасните стари времена на империализма и териториалната експанзия.
Всичко това обаче бе поставено под въпрос, след като нормите бяха разрушени с едностранните действия на САЩ в Гренландия, Венецуела и на други места през последните няколко месеца. В Давос Марк Карни предупреди за „разрив в световния ред, за края на една приятна приказка и началото на една сурова реалност“. Речта на канадския премиер беше приета като призив за пробуждане. Ала от какво точно се пробуждаме и какво е всъщност новото в американската политика днес?
Това не е първият случай, когато либералният универсализъм се сблъсква с мислене в категориите на сфери на влияние и реалполитиката на великите сили. Нито пък е първият случай, при който на атака е подложена самата идея за международно право.
Вероятно най-голямото предизвикателство към световния ред, с който сме израснали – ред, оповестен от Обществото на народите след Първата световна война и разширен значително от ООН след 1945 г. – е самата Втора световна война. Нахлуването на Вермахта в Прага през пролетта на 1939 г. и поставянето на чехите под нацистко управление съсипва репутацията на Обществото на народите. Тогава най-блестящият юридически ум на Третия райх, Карл Шмит, приветства събитията. Той предлага Общността на народите да бъде изхвърлена на бунището, а светът да бъде разделен под водачеството на няколко велики сили, които да изпълняват ролята на регионални полицаи. Той има и готов пример под ръка: доктрината „Монро“.
Оповестена през 1823 г., във време, когато американският президент Джеймс Монро предупреждава европейските велики сили да не насърчават монарсите от династията на Бурбоните да налагат волята си върху получилите наскоро независимост американски републики, доктрината „Монро“ е възприета от Шмит като образец, по който може да бъде изградена нацистката хегемония в Европа. За да бъде постигнат трансатлантически мир, предлага той, необходимо е единствено Вашингтон да предостави на Германия същата свобода на действие в континентална Европа.
Хитлер също е привлечен от възможността за подобно разбирателство. „Америка за американците, Европа за европейците“ – казва той. През септември 1940 г. Тристранният пакт между хитлеристка Германия, Италия на Мусолини и имперска Япония предлага подялба на света по модела на Карл Шмит на региони, водени от съответните велики сили, без да се вземат предвид желанията на огромното мнозинство от населението в тези региони: затова и този модел просъществува само няколко години на хартия.
Прочитът на доктрината „Монро“ от Карл Шмит представлява крайна интерпретация на текст, разбиран по различни начини през годините. За някои доктрината оправдава правото на Америка да се намесва в делата на своите съседи, докато според други тя е израз на необходимостта от панамериканска републиканска солидарност срещу външния натиск. Изследователят на международните отношения Хуан Пабло Скарфи припомня, че правната история на западното полукълбо може да бъде разглеждана като дълга поредица от редуващи се опити за налагане и ограничаване на регионалните амбиции на Вашингтон.
За разлика от Шмит администрацията на Рузвелт не разглежда отношенията си с останалата част от Америка през призмата на хегемонията, нито смята, че е възможно съдбата на страната да бъде отделена от тази на останалия свят. Франклин Д. Рузвелт нарича Панамериканския съюз „най-старата и най-успешна асоциация на суверенни правителства, която съществува в света“. Във време, когато Западна Европа попада под германско влияние, той отправя предупреждение срещу „хората, [които] се стремят да доминират над стотици милиони човешки същества в огромни континентални региони“, защото техните апетити никога не могат да бъдат удовлетворени.
Обществото на народите не поставя под въпрос доктрината „Монро“ и дори неговият устав я признава като регионално споразумение, в което няма да се намесва. Следователно не е изненада, че Карл Шмит вижда в Обществото на народите фалшив универсализъм, смокинов лист, който прикрива суровите факти на политиката на силата. За него сферите на влияние са просто реалност, която отразява териториалните придобивки.
Но има разлика между пожелателното мислене и лицемерието. Шмит настоява, че Обществото на народите по същество е творение на победителите в Първата световна война, които по чудодеен начин успяват да съчетаят езика на равноправието и националния суверенитет и да оправдаят съхраняването на собственото си имперско управление. Бившите германски или османски колонии са обявени за подмандатни територии под защита на Обществото на народите, докато британските и френските колонии остават непокътнати.
Карл Шмит с основание посочва тази непоследователност: правилата на имперската политика на силата не са отменени от либерализма, а сферите на влияние остават непокътнати. Още от XIX в. британците усъвършенстват изкуството да управляват чрез васални държави: те признават независимостта на държави като Гърция, а по-късно и на Ирак и Египет, но очакват от техните крале да правят това, което им каже британският посланик. По подобен начин по време на Студената война САЩ се отнасят към републиките от Централна и Южна Америка. И двете сили формално признават независимостта на по-малките държави в стратегически важни точки на света, стига обаче да могат да доминират над тях неформално.
Ала германците грешат, като мислят, че няма никаква разлика между този вид господство и онова, което те наричат „брутален реализъм“ в нацисткия му вариант; всъщност разликата е огромна. Формата има значение. След 1940 г. нацистите са изненадани, че покорените европейци също се гордеят със страните си и се съпротивляват срещу стремежа да бъдат смазани. За германците политическите емоции на другите сякаш нямат никакво значение, което в крайна сметка допринася и за тяхното падение. Когато настъпва моментът да се обърнат за помощ срещу Червената армия, търпението на Европа е вече изчерпано. Малцина изпитват желание да се притекат на помощ на един режим, който се отнася толкова презрително към стремежите на другите.
Уроците, които основателите на ООН извличат от възхода и падението на фашизма, ни помагат да разберем защо изградената от тях организация се оказва толкова трайна. Когато либералният интернационализъм получава втори шанс след поражението на нацистите, създателите на ООН са осъзнали както никога до този момент дисбаланса на силите в международния живот. Нищо не подкопава Общността на народите толкова силно, колкото нежеланието на САЩ да ратифицират членството си в организацията; затова и няма нищо по-важно от това да бъде гарантирано, че всички велики сили победителки ще подкрепят наследника на Общността.
Така новата организация на ООН съчетава обещанието на Общността на народите за универсалност и равенство на суверенните държави на всички членове с признанието, че великите сили имат по-голяма тежест от останалите. Това осигурява подкрепата на САЩ и СССР и обяснява защо властта на „Голямата четворка“ е вписана в Устава на ООН под формата на вето в Съвета за сигурност. Решението за създаване на своеобразен директорат в лицето на Съвета за сигурност е в някакъв смисъл завръщане към политиката на великите сили от XIX век, но то е от съществено политическо значение за създаването и оцеляването на ООН.
Това прави новата система съвместима с политиката на великите сили. Още преди първата сесия на ООН Чърчил и Сталин вече са се договорили за подялбата на Източна Европа на сфери на влияние – с което слагат край на свободните избори на освободения континент. А когато се спуска Желязната завеса, която разделя континента на две, възможностите на ООН са ограничени, но не и напълно отсъстващи.
През 50-те години на миналия век ООН открива своята нова и значима мисия в ускоряването на историческия демонтаж на отвъдморските европейски империи: по-конкретно Общото събрание на ООН се превръща във форум за съпротива срещу колониалното управление, какъвто преди никога не е съществувал. Това е съпроводено от мащабно разширяване на глобалното военно присъствие на САЩ, от създаването на изцяло нова мрежа от военни бази по целия свят и на поредица от регионални съюзи за сигурност, разработени във Вашингтон. Превръщането на САЩ в глобален полицай във войната срещу комунизма до голяма степен предоставя възможност и за огромно засилване на икономическата и финансова мощ на страната, а ООН не прави нищо, за да се противопостави на този процес.
Тези две епохални промени – възходът на постколониалния трети свят и разширяването на американското глобално влияние – в началото действат в синхрон. Ала от края на 60-те години на миналия век разривът между САЩ и ООН става все по-дълбок: първо заради Виетнам, а сетне и заради защитата на Израел САЩ се превръщат в обект на все по-силни критики от световната организация и затова започват да се отчуждават от нея. Накратко, политическата история на отношенията на Вашингтон с ООН е история на възходи и падения. Понякога интересите на САЩ ги сближават с ООН – например в края на 40-те години на ХХ век, когато тя се превръща в ефективен инструмент срещу СССР, а после отново през 90-те години на миналия век. Но има и периоди, например в средата на 70-те години, когато Вашингтон по думите на Даниел Патрик Мойнихан, изследовател и политик, решава „да премине в опозиция“; отношенията между САЩ и ООН стават меко казано лоши и по време на инвазията в Ирак през 2003 г. И все пак САЩ никога не се отказват от своето членство и никога дори не го поставят под въпрос.
Възможно е това да се промени. Но нежеланието на Вашингтон да бъде ограничаван от международното право не е нещо ново: ООН отдавна позволява на някои от великите сили да играят по различни правила. А и това далеч не е първият път, когато влиятелни фигури от американската външна политика изразяват презрение или пренебрежение към ООН – достатъчно е да се върнем към риториката, използвана от администрацията на Джордж У. Буш преди инвазията в Ирак.
Може би за първи път обаче Вашингтон е в ръцете на безцеремонни последователи на „Америка на първо място“ и предупрежденията на генералния секретар на ООН Антонио Гутериш за плачевното финансово състояние на организацията трябва да се разглеждат в този контекст. Наскоро той заяви, че истинският мултилатерализъм е единственият път за решаване на глобалните проблеми и разкритикува разбирането, че политиката на великите сили или на сферите на влияние може да бъде алтернатива. Преди година САЩ обявиха, че ще се оттеглят от ЮНЕСКО, а миналия месец Тръмп подписа изпълнителна заповед за прекратяване на участието на САЩ в над 30 други агенции на ООН. Възможно е да последват още подобни мерки.
И все пак двусмислието на последните коментари на Тръмп е показателно. Съветът за мир може да продължи да съществува и отвъд двугодишния си мандат, получен от ООН. Ала организация, която изисква лоялност към президента на САЩ, едва ли ще получи широка подкрепа. В същото време, както винаги досега, постоянното членство в Съвета за сигурност на ООН продължава да предоставя на Вашингтон предимства при минимални съпътстващи щети: не се е променило нищо, което да наложи промяна в това уравнение.
Драстично променена е обаче позицията на самите Съединени щати. Атаката срещу Венецуела и заплахата за анексия на Гренландия не се позовават на някаква велика кауза или на цивилизационен идеал. Те не съдържат обещание за демокрация във Венецуела или за независимост на Гренландия. Казано в стила на Карл Шмит, няма „управляваща идея“. Твърдението на някои представители на администрацията, че западната цивилизация в Европа е под обсада и че мисията на Вашингтон е да помогне за нейното укрепване, се основава на расистка идеология, която се ползва с малка подкрепа извън крайната десница; и това твърдение не успява да стори нищо, за да спре сриващата се популярност на САЩ сред най-старите им съюзници, а може би дори и допринася за това.
Страната, направила повече от всяка друга през последния век за изграждането на устойчива система от международни организации, изглежда е изоставила плодотворното и гъвкаво лицемерие в полза на насладата от силата и стремежа за владение на всяка цена. Но тя е изгубила нещо по-рядко срещано от силата – мистиката на способността да влияе.
Марк Мазовер (р. 1958) е професор по история в Колумбийския университет, изследовател на международните отношения и на историята на световните организации през XIX и XX век. Автор е на книгите „Това не е омагьосан дворец: краят на империята и идеологическите корени на Организацията на обединените нации“ и „Управляването на света: историята на една идея“. В България е познат със своите изследвания по балканска история, на които е посветена книгата му „Балканите. Кратка история“ (българско издание: „Прозорец“, 2005), както и книгата му „Солун. Град на духове: християни, мюсюлмани и евреи, 1430–1950“ (2004).
Превод от английски Момчил Методиев
