Начало Идеи Гледна точка Какво влачат морските течения
Гледна точка

Какво влачат морските течения

8022

След няколко дни ще представя в Одеса своята книга „Молитва за Украйна“. Мисля си какво ще говоря пред хората, които от година и половина са подложени на обстрел, край тях загиват съседи, роднини и приятели. Пред очите ми са кадрите от одеския черноморски бряг.

Безмълвно наблюдаваме по телевизионните екрани как от морето прииждат част от покрив на къща, диван, табуретка, парчета от покъщнина… засядат в пясъка на плажа или плавно се движат покрай брега, носени от вълните. Картината е тъй сюрреалистична, че нямаме сила дори да възкликнем с думи. Смътно усещаме само – това можеше да бъде моето бюро, моето легло, моят стол, аз бих могла да остана без покрив, без дом, аз бих могла да нямам где глава да подслоня. Но това смътно усещане е толкова нереално и ужасяващо, че бързо го отместваме от съзнанието си, изтриваме го, та малко ли са останалите неща, които ни тревожат! И стига вече с тази война! Ние сме за мир, миролюбци сме! Да направят отстъпки и да настъпи мир най-сетне!

„Миролюбците“ така си представят мира – украинците да прекратят съпротивата и да отстъпят. Не им се гледа вече по телевизора всяка вечер война. Не следят какво се случва конкретно по фронтовете на Украйна. Не гледат кадрите с разрушените до основи украински градове. Тези кадри ги потискат и като не ги гледат, те не съществуват. Там някъде се бият. Тяхна си работа. Важното е ние да не се месим, че да не стигне войната до нас.

За мен най-необяснимо е човешкото безразличие към трагедията на други хора. Когато беше взривена язовирната стена на Каховското водохранилище и огромни територии останаха под вода, бяха показани стотици кадри как жителите на наводнените области спасяват селскостопански животни и домашни любимци. Много хора загинаха, други стояха с дни по покривите на домовете си в очакване на помощ. През цялото време, докато траеха спасителните операции, руската армия обстрелваше спасителите. Много мирни граждани се удавиха, но много загинаха от куршумите на окупаторите, докато бяха спасявани. И през цялото време гледахме как възрастни хора и деца с последни сили носят омаломощените си котки и кучета, с които не могат да се разделят. Еднаква паника и болка се четеше както в очите на хората, така и в погледите на животните. През същото време погледите и сърцата на нашите войнстващи „миролюбци“ оставаха хладни и безучастни. Запазиха абсолютно хладнокръвие. Не ги трогна нито трагедията на хората, нито страданията на животните.

„Войната – убиец на духа“ – под това заглавие миналата седмица Портал „Култура“ публикува размисли на Добрин Тодоров, подтикнати от интервю на украинската писателка Галина Крук. Двамата автори споделят виждания за пагубното въздействие на руско-украинската война върху човешката психика и по-общо на човешкия дух. Няма хуманна война. В справедливата отбранителна война също се убива. Вършат го войниците и от двете страни. Реалностите на войната правят това неизбежно. Но нашето отношение не може да бъде еднакво. Справедливостта изисква да изразим отношение. Затова погледът на автора е насочен към онези, които извръщат погледа си от ужасите на войната, правят се, че не я забелязват, съзнателно се опитват да я изключат от полезрението си. Тяхното коравосърдечие ги вкарва в лагера на безмилостните циници, искащи колкото се може по-бързо да свърши тази досадна свада, за да се върнат към безметежното си съществуване.

С все по-голяма тревога подобно отношение наблюдавам сред мои познати. До скоро много от тях смятах за свои приятели. Сега общувам с тях само индиректно, като чета техни коментари във Фейсбук. Не влизам с спор с тях, не им отговарям, зная, че няма смисъл. Те са се бетонирали в своите бункери, бетонирали са съзнанието си и сърцата си и смятат своята позиция за свята истина. Тази „истина“ също са бетонирали. При тях всичко е бетон. Зная източниците, от които черпят информация. За тях официалните медии дезинформират и манипулират, а надеждни и достоверни са единствено ползваните от тях канали, които предлагат „другата гледна точка“. Тази гледна точка за тях е единствената. Тъй като аз „давам ухо“ и на двете гледни точки, мога да съпоставям и да правя сравнения. На тях това не им е нужно, защото повече гледни точки сигурно ги объркват. Една им е достатъчна.

През десетилетията, когато бяхме оградени от желязната завеса, копнеехме за друга гледна точка, различна от строго цензурираната, която пропускаше тоталитарната система. Чутото от нашите медии съпоставяхме с чутото от заглушаваните късовълнови радиа и така си съставяхме мнение. Така узнахме за аварията в Чернобилската АЕЦ и за опасността от изтеклата радиация, докато нашата цензура първо криеше, а после изопачаваше. Така беше с всички събития, които се случваха по света и у нас. Копнеехме за истината и успявахме да я намерим.

Парадоксално, но днес, когато можем да се осведомяваме от стотици източници, не само защото беше разрушена желязната завеса, а и защото се появиха неподозирани по онова време средства за осведомяване, мнозина черпят информация само от един канал. Преживявам го с болка, защото мои приятели са сред тях. Заблуждавала съм се, че свободата носи радост, а се оказа, че има хора, които ѝ се надсмиват. За други се оказа бреме. Днес телевизорите имат много канали, но повечето от тях излъчват безкрайни сериали. Каквото искат хората – това им предлагат.

С истината се живее трудно. Така е от създание мира. Човекът не повярва на Твореца, че ако посегне към забранения плод, последствията ще са лоши. Офертата на лукавия му се стори по-примамлива. Ботев също пише – лъжливи уста слуша със вяра.

Но как да разпознаем кое е истина и кое лъжа? Тези хора казват, че ние сме в заблуда, а те научават чистата истина през техните полутайни информационни канали. Дали пък не е така? Тъй като тези канали не са напълно, а полутайни, надзъртала съм и аз в тях. То е като турски сериал, само че информационен. Когато един човек е изгледал сто такива сериала, дали ще оцени Сидни Лъмет, Микеланджело Антониони или Андрей Тарковски?

Не искам да кажа, че хората се поддават на дезинформацията само от глупост. Не е толкова просто. Познавам и путинисти, които не са глупави. Един познат навремето казваше, че честен, умен и комунист е невъзможен триъгълник. Карел Чапек казва: „Защо не съм комунист? – Защото съм порядъчен човек“.

Да си гневен за „войната по пътищата“ у нас. Да си жалостив към пострадалите от наводненията у нас. И в същото време да си безразличен към загиващите в Украйна деца и старци. Тук има нещо сбъркано. Не зная дали проблемът със състраданието е локализиран в ума или в сърцето. Повтарят, че украинците сами са взривили водохранилището. Същите тези украинци, които с риск на живота си спасяват котките и кученцата си. Наистина има нещо сбъркано в такова мислене.

Галина Крук казва: войната е изпитание за хуманността и истината в литературата и изкуството, а и за личните ни ценности. Добрин Тодоров обобщава: Най-страшната беда, която войната носи на хората обаче, е моралната поквара. Няма по-голяма щета върху човешкия дух от неговото развращаване, придобило крайна форма в безразличното приемане на крайната форма на насилие над себеподобни – тяхното убийство.

Морските течения продължават да влачат покъщнина от домове. Специалистите по морски течения ни успокояват, че до нашите плажове отломките няма да достигнат. Това е важното. Можем да сме спокойни. Украинците, останали без дом, няма какво да ги мислим. Морските течения са отвлекли душите ни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора