Времето, такова, каквото е, или по-скоро, каквото ще бъде, е сред най-важните интереси на нашите съвременници. Метеорологичният бюлетин, както знаем, е сред най-гледаното в телевизионните емисии, а представящите го дами ни стават близки и се ползват с огромна популярност. Новините в телефоните, подобно на някогашните епистоларни вести, препращат отново към състоянието на небето. Накратко, времето е самата новина, позволяваща да завържем разговор, да разчупим леденото мълчание, да избягваме дразнещи теми; то в най-голяма степен играе ролята на социален и географски показател за събеседниците. Ето защо реших да го изследвам, доколкото то е интензивно обвързано с настоящето, с очакванията и безпокойствата, определящи поведението и най-различни действия.
Ала вниманието, което отделяме на метеорологичните условия, и произтичащите от това грижи, също имат своята история, която е добре да се очертае – става дума за метеорологичната наука и нейните проучвания. От 2001 г. съществува Международна комисия по история на метеорологията, която провежда свой годишен конгрес. Тази тема има и своите изследователи. Интересното е, че в периода от 1830 до 1880 г. естествената история на времето е била част от ресора на физическите науки. Именно тогава започват и регулярните наблюдения, довели до появата на предвиждащата или синоптичната метеорология, основаваща се върху интензивното натрупване на данни и тяхното математическо обработване.
Ала още сме в предисторията на чувствителността за времето, която, поне като развитие, както всичко осезаемо в културата, идва от Англия: имам предвид онова, което се отнася до регистрирането на метеорологичните данни, интегрирано в самоописанията ни, в желанието да се пресъздаде локалната история и да се води един вид дневник, сходен с подобни книги и описания на времето, водени във Франция и Италия. Така например в Англия през XVII-XVIII в. е обичайно да се отбелязва какво е времето и то да бъде обвързвано със събития от икономическо, санитарно или социално естество, оказали въздействие върху ареала, където води бележките си описателят. Дължим на Владимир Янкович една много интересна книга, излязла през 2000 г. в Чикаго, чието заглавие е повече от показателно: „Четенето на Небето: културна история на английското време (1650-1820 г.)“. И макар че тази чувствителност рядко излиза на преден план, трябва да се върнем към модерността на тези практики – нещо, което рядко присъства във Франция – с изключение на писмата на мадам дьо Севинье.
Освен това – както може би знаете – поне от половин век се пише история на климата, чиято илюстрация е прекрасната книга на Еманюел льо Роа Ладюри „История на климата след Хилядната година“, публикувана през 1961 г. Става дума за една история на климатичните непредвидимости, които следва да бъдат изучени в икономическа, социална и дори екологическа перспектива. Тази история на първо място установява хронологията на климатите на Земята, улавя пулсациите, описва циклите или най-малкото тяхната ритмичност. Историкът съсредоточава погледа си върху нещастията на времето, върху кризите на оцеляванията, върху глада и оскъдицата и произтичащите от тях трудности при набавянето на провизии. Разширявайки перспективата, историкът се опитва да осмисли последиците от климатичните промени за икономическия растеж, както и всички обстоятелства, подтикнали някога местните наблюдатели да обърнат поглед към климатичните непредвидимости.
Наскоро румънският историк Лучиан Боя пък се зае да проследи еволюцията на „климатичните психози“, независимо дали те са свързани със страха от Потопа, от края на света или от затоплянето на планетата. Той анализира въображаемостта на климатичното бъдеще, позволяваща на хората да изразят своите тревоги и надежди от Античността до наши дни.
Не такава е целта на моето изследване, което основно се свежда до следните четири теми:
1. Историята на вниманието към времето, такова, каквото то е, и начините на неговото регистриране; без да забравяме за дейността на описателите. Владимир Янкович показва, че в модерна Англия това най-често са хора от духовенството, джентълмени с много широки интереси, обичайно принадлежащи към торите. Те са пуснали корен в местната култура, което им позволява да се отдадат с много усърдие на метеорологични описания. Фабиен Лоше настоява на значението, което е имало и създаването на мрежа от метеостанции за наблюдение, каквито възникват във Франция между 1850 г. и 1860 г., най-вече в педагогическите институции за подготовката на учители. Така във френската провинция се появява групата на метеоролозите любители, към която причислява себе си романистът Шанфльори. С помощта на тези наблюдатели, както и на академичната наука, възникват „пророците на времето“, от които води началото си една друга и по-популярна метеорология.
2. Историята на оценяването на времето, такова, каквото е – тази оценка се изразява чрез наслаждение, безразличие или неприемане – накратко, историята на произтичащото от така наречената „сензорна култура“, частично дефинираща се с праговете на търпимост или интензивността на посланията.
Тази история, пряко отнасяща се до чувствителността, е тясно обвързана с начините, по които се описва, предсказва и помни времето. Днес националната метеорология, която се развива и непрекъснато задълбочава анализите си, работи с поне стотина видове „време“. Един от тях, номер 49 например, е описан така: „Ледена мъгла, невидимо небе“. Потребността от прогнози за времето вече има своята история. Отново Фабиен Лоше показва в проучванията си как от периода 1850-1860 г. датира понятието „вероятност“, отначало използвано само за посоката и интензивността на ветровете.
3. Историята на поведенията и практиките, произтичащи от метрологичните проучвания в качеството им на система – или по-точно съвкупност – представи и начини на оценка.
4. Тази история, накрая, може да включва и политики, предопределени от вниманието, отделяно на времето, такова, каквото е.
Накратко, опитвам се да покажа, че предвиждането на времето е част от културната история, с нейните социални форми на представи и оценки. И най-вече, че отношението към метеорологичното време е част от соматичната ни история, от основополагащата роля на тялото ни, изложено на всевъзможни усещания.
Превод от френски: Тони Николов
Ален Корбен (род. 1936 г.) е известен френски историк, специалист по XIX в. Областта на неговите проучвания е историята на усещанията (паралел на историята на идеите или на менталностите). Сред по-известните му книги са: „Миазмът и нарцисът: обоняние и социално въображение през XVIII-XIX в.“, „Територията на пустотата. Западът и желанието за бряг: 1750-1840 г.“, „Време, желание и ужас“, „История на мъжествеността“ (3 тома) и др. Предложеният тук откъс е от въведението на книгата „Небето и морето“, чието допълнено издание наскоро излезе в издателство „Фламарион“.