0
5036

Какво е да си майка

Мая Дългъчева

„Светът се оказа чуплив като елхова топка, ще ми се да не го правим на сол. Защото се налага да продължим да живеем в него и едни с други.“ Разговор с Мая Дългъчева.

Мая Дългъчева е от писателите, чиито книги носят много топлина и послание за човечност. Вече десет години Мая работи с деца в Германия, но това не ѝ пречи да радва българските си читатели със своите книжни творения. Всяка нейна книга е своеобразен празник и за деца, и за родители. Най-новото ѝ пътешествие в света на красотата и доброто се нарича „Какво е да си майка” (изд. „Жанет” 45), помощник на Мая в това начинание е илюстраторката Невена Ангелова.

От „Топлото човече”, през „Как кученцето си намери дом”, до „Какво е да си майка”, коя е нишката, която не се къса във всяка една твоя книга?

Нямам представа, книгите ми са доста различни. Конкретните три, както и „Приказки от Оная гора“, са повече All-age – книги за деца и за възрастни. Но преди тях имам доста други, които са си съвсем детски. Не се и опитвам да поддържам един стил, някаква нишка, напротив – интересно ми е да се променям, да експериментирам, да има движение, диапазон. Иска ми се, ако има някаква нишка, това да бъдат живите думи – такива, които пренасят енергия, тупкат, оцветяват, топлят, имат свой глас.

Нека поговорим за последната ти книга „Какво е да си майка”, в какъв момент от живота ти се появява тя? Имаш ли твой дълбоко личен отговор на въпроса в заглавието?

Тя беше замислена като подарък за рождения ден на моята майка. Мама ми предаде своята любов към литературата, към поезията, към думите, своята чувствителност и сетивност изобщо. Тя дълго време беше и мой първи читател. Бяхме много близки и ми тежаха годините, в които живея далеч и не можех да се прибера за рождения ѝ ден. Искаше ми се да ѝ подаря нещо, което да помилва сърцето ѝ, да стои наблизо вместо мен. Опитах се в малко думи да събера всички аспекти на майчинството, които съм видяла в нея, а и онези, които сама съм изпитала като майка. Това е тема, по която никога не съм възнамерявала да пиша книга – едва ли бих могла да добавя нещо специално след всичко, изречено за майката. Започнах я точно като подарък, не с идея за книга. Записвах образите и си мислех да изпратя текста като стихотворение, пъхнато в букет. В някакъв момент го споделих с Невена Ангелова и тя поиска да рисува, така започна да се появява страница след страница. За съжаление, мама не я дочака. Но със сигурност там, където е, чува думите ми и вижда радостта на майките, които получават книгата като подарък.

Моят отговор на въпроса в заглавието сякаш най-много е в първото двустишие:

Какво е да си майка? То е
да си отгледаш нещо свое.

Всяко нещо, заченато, обгрижвано с обич и съдържащо твоя дух, твоята следа в света, е твоя рожба. Съзидателният импулс стои в основата на майчинството. Той е обратен на разрушението и унищожението, той създава и поддържа живота. Така че всеки, който създава някакъв вид живот, в по-широк смисъл, е майка. Можеш да бъдеш майка не само на дете, но и на някаква хубава идея, която отглеждаш, поливаш със своята енергия, превръщаш я в живо създание и я оставяш на света като полезна и добра частица от себе си.

Майките са най-близко до своите деца и все пак в днешно време сякаш все по-малко им остава свободно време, което да прекарват с тях. Как да се преборят с дилемата – време за мобилен телефон и време за живо общуване с моето дете?

Тъжно е, ако подобна дилема съществува. За разлика от телефона, времето за живо общуване с детето е ограничено. То за кратко е в твоите ръце, в твоя дом. Расте и излиза, тръгва си – от прегръдката ти, от детската стая, от вкъщи… Това подарено време не може да се върне, то е безценно. Който краде от него, краде от себе си. Телефон ще имаш и след десет години, но дали след същото това време няма да видиш непознат човек отсреща, вместо детето си?

Детското езиково развитие е пряко свързано с общуването. Къде най-често се къса връзката родител-дете? Могат ли детските книги да сближават тези два „лагера”?

Не бих могла да твърдя къде точно се къса връзката – всяко семейство е различно. От една страна, наблюдавам много млади родители, които бързат да метнат детето си като багаж в детската градина, а ако може да кара и нощна смяна там, най-добре. От друга страна, виждам огромно преобръщане в разбирането за значението на детските години в развитието. Има все повече млади родители, които четат, образоват се, отделят време и се стремят да дадат възможно най-много внимание, съвместни преживявания, различни опитности на децата си. За разлика от преди, има и все повече татковци, които са активни в отглеждането.

Една от главните причини да се къса връзката, е голямата натовареност на родителите според мен. Не е възможно да работиш осем часа, да се прибереш капнал, да почнеш тепърва да готвиш, преглеждаш домашни и пр. И да ти остане енергия за нещо като истинско общуване – душевно, смислено. Или пък просто весела игра с детето… Това не се прави с изтощени батерии. Може би е възможно при някаква отлична организация, но е трудно, родителите също имат нужда от почивка. По тази причина децата често биват оставени пред телевизора – той никога не е изморен.

Драстичен случай ми идва наум в тази връзка. Имахме дете в предучилищна, за което мислехме, че е със забавено развитие. То ни гледаше без никакъв знак, че нещо схваща. С децата опитваше да общува на някакъв свой език – съчетание от руски, турски и английски думи, странни подсвирквания, бибиткания, стрелби през зъби, възклицания… Оказа се, че майката е рускиня, бащата турчин. Тя работи нощна смяна в някакъв ресторант, тоест – връща се в зори и спи до обед, след това готви, чисти, пазарува, накрая го предава на бащата, който тъкмо се е прибрал от работа каталясал, за да тръгне тя самата към нощна смяна отново. И детето от бебе било оставяно по цял ден пред телевизора и игрите, за да стои мирно. Ами имитирало е звуците на детските филмчета и електронните игри, плюс някоя дума от мама и татко. Един малък Тарзан, раснал в електронната джунгла…

Родителството е работа. То изисква време, качества, подготовка и отдаденост, както и една професия. Разликата е, че чрез родителството не градиш кариера и не печелиш пари, а градиш и печелиш човек. Би било добре майчинството да е по-дълго и добре платено – като истински важна и най-престижна работа, каквото е. Хубаво би било и да има някаква по-стабилна подготовка, в която да се включва детска психология, педагогика, стадии на детското развитие – неща, които младите родители няма откъде да знаят, а докато ги научат по метода проба-грешка, първите седем са отлетели…  

Разбира се, че има майки, които предпочитат да се изявяват професионално – това е техен избор и тяхно право. Проблемът е, че на онези, които искат да отделят повече време на децата си, този избор е отнет – системата ги принуждава да работят и да ги оставят на държавно отглеждане, въпреки желанието им да бъдат по-дълго заедно. В Германия например преди е било напълно възможно детето да посещава детска градина до обед. После майката си го взема, готвят заедно, обядват, почистват, учи го да кара колело, разхождат се, разговарят, четат книжки и подремват, правят всички онези дреболии, които създават близост, връзка – и с майката, и с дома. Създават усещането за принадлежност, за семейство, гнездо, център. В момента за повечето майки това не е възможно по финансови причини. Децата още в бебешка възраст биват оставяни по осем часа в яслата. За каква връзка говорим? Детето днес живее повече време с правилата на една институция, отколкото със семейни ритуали. То чува повече време гласовете на съответните педагози, отколкото гласовете на мама, баба, татко… Да, вярно е, че социализацията е важна, за да функционираш в общество. Но за да бъдеш човек и да умееш да създаваш по-дълбоки човешки връзки с други човеци, са нужни топлината и корените на семейството.

В свят на бързане, катаклизми, телефони, нерви, на всичко, което задъхва и раздалечава, детските книги са от малкото останали неща, които сближават, да. Детската книга все още има „топло“ книжно тяло, все още вдишваме и докосваме хартия, не екран. Детската книга не е просто книга – тя е преживяване. Тя е онова време на спокойствие, нежност, прегръдка, споделено потапяне. Време, в което детето има мама или татко само за себе си – може да слуша, да пита, да разказва, да се смеят заедно. Времето за красиви приказни светове и целувка преди сън. Аромат на книга, смесен с аромата на мама – това за мен е от най-сладките аромати от детството. И моят син каза нещо подобно, като беше малък: „Мамите миришат на букви и цунки“. Книгата е един от символите на самото детство. Цопане в локви, обеци от череши, филия с масло, приказка за лека нощ – има ли дете без такъв спомен?

Текстовете ти носят една специфична мелодичност, това ли е твоя начин да привлечеш вниманието на малките читатели? Доколко мелодията на думите определя интереса за четене?

Това се случва неволно, не е търсен ефект за привличане на внимание. Имам книги в рими и книги в проза. Обичам мелодията на думите и пиша, както я чувам вътрешно. То става естествено, надали и може да се „направи“ нарочно.

Текстове с рими и ритъм са много полезни за езиковото развитие на малките деца. А и те ги харесват – и заради игривостта, и заради лекотата, с която често ги научават наизуст. Римуваните текстове са на границата с играта – сякаш тупаш с топка или подскачаш… Още по-забавно е да можеш да отгатнеш как ще свърши двустишието, защото римата ти го подсказва. Понякога стихотворната форма унася и така заблуждава читателя относно стойността на един текст. Но не мисля, че ако дадена история е скучна или езикът ѝ е беден, мелодията може да компенсира тези липси и да породи интерес.

Има и друг вид мелодия – тази в прозаичните текстове. Тя е по-сложна – създават я ударенията, броят на сричките, паузите, съчетанието на думите… Тя може да придаде плавност, гальовност, а може и напрежение – също като филмовата музика.

Мелодията на думите по-скоро добавя стойност – тя е полъхът, който прави вълни по коприната. Но не може да направи от шаяк коприна, образно казано.

В съвременния виртуален свят има ли опасност детските писатели да влязат в „Червената книга” на изчезващите литературни видове?

Не мисля, напротив – в последните години се наблюдава истински взрив на литературата за деца. Детските писатели са все повече, все по-интересни, все по-ценени и популярни. Да, вярно е и това, че все повече баби (в чужбина, у нас още не) носят електронни четци, вместо книга с приказка в чантата си. Но каквато и да е формата, под която една история ще се появи – хартиена, електронна или аудиокнига, в началото ѝ стои разказвач. Преди много години приказниците са ходели от махала в махала, от село в село, за да разказват своите истории. Не знам дали при появата на книгата е имало страх, че тя ще обезсмисли, ще игнорира разказвачите на приказки. Напротив – тя е се е превърнала във възможност техните истории да стигат много по-бързо до много повече хора. Същото е и сега, с навлизането на електронните книги.

Ако въпросът се отнася до това, дали конкуренцията от забавления, които виртуалният свят предлага, е опасна за детските писатели – все още не. Както казах и по-горе, книгата е различно преживяване – за по-малките тя е свързана и със скута на мама, за по-големите – със съучастие чрез фантазията им. Дори ако с напредъка на техниката се появи възможност за пряко виртуално участие в една история, пак някой трябва първо да я измисли.

Работите заедно с Невена Ангелова по художественото оформление на твоите книги, разкажи ми повече за вашата творческа симбиоза. Какви промени претърпяват илюстрациите на детските книги през последните години?

Много харесвам стила на Невена – тя е фина, елегантна, интелигентна, деликатна, артистична и балансирана. В същото време с чувство за хумор, закачка, намек… Това са качества, които рядко съм срещала, особено събрани накуп. Освен това Невена има изключителен усет за детско-възрастния нюанс в книгите, които направихме заедно. Тя рисува, без да подценява детето, но и без да го претоварва, без да се подчинява на текста, но и без да го заглушава. При нея всичко се случва с лекота, без много обяснения. Тя е широко скроен човек и широко скроен творец. Щастлива съм от срещата ни и се надявам да създадем още много книги заедно.

През последните години в илюстрациите за детски книги има такова изобилие на стилове, че човек може щастливо да се изгуби в книжарницата. Промените в илюстрацията сякаш най-ясно са изложени на панаира в Болоня – това своеобразно ревю на висша мода в книгите за деца. Тук има връзка към избраните финалисти тази година – всеки може да разгледа и да добие представа за тенденциите.

Моето впечатление е, че все повече илюстрацията бяга от реалистичните изображения, все повече клони към абстрактното. Има чудесни примери, в които личният стил хармонира с текста, със самата идея за детска книга. Има и илюстрации, които са великолепни сами по себе си и всяка една може да стои в галерия като произведение на изкуството, но в книга за деца стоят отчуждено, неестествено.

Разбира се, всяко семейство (и всяко дете съответно) има различен вкус и различна подготовка, така че за всекиго има по нещо и това е хубаво. За мен лично проблем има тогава, когато един художник толкова се е прехласнал да изявява себе си, че видимо не се интересува от текста. Или пък друга тенденция напоследък – художниците да са същевременно и автори на книгите си. Има такива, които го могат и резултатът е прекрасен. Но има и огромно количество книги, които представляват албум със страхотни илюстрации, подпрени с някакъв неумел текст, който да оправдае публикуването им в книжно тяло.

Книгата е съвместно създание и това предполага равностойно и хармонично участие на текст и илюстрация. Хармонично означава илюстрацията да пасва на духа, на енергията на конкретния текст – те да живеят в разбирателство. Дисонансът винаги личи – такива книги изглеждат като мирно (в най-добрия случай) съвместно съществуване, вместо като дом. Но това е част от пътя, от развитието.

При всички случаи фактът, че има такова разнообразие и се отделя толкова внимание на илюстрацията, е огромен плюс и за детските книги, и за децата.

Преподаваш на деца в мюнхенско училище, има ли добри практики, които българската образователна система може да заимства от немската? Кои са пропуските ни в подхода към днешните млади хора?

В Германия се отделя много повече време на ученето чрез преживяване. Децата провеждат часове в музеи или галерии, грижат се за собствени училищни зеленчукови градини, участват активно в най-различни проекти. Семейството също се включва при всеки удобен случай. Няколко примера от моята практика само: учим за полезни изкопаеми и едно от децата споделя, че дядо му има колекция с камъни и минерали. Веднага поканихме дядото и той дойде в следващия час с три кутии камъни – показа ги на децата, разказа им за различните видове, накрая  подари по едно камъче на всяко дете. Бяха много щастливи и дълго след това говореха и си спомняха срещата. Канили сме родители циркови артисти, които показаха фокуси, балансиране, учиха децата на различни номера и им разказваха за онова, което не се вижда зад кулисите на тази професия. При урок за вулкан пък всеки ученик изработи мини-вулкан от тесто, в който сложи сода и малко оцет, за да „избухне“… Това са само няколко примера, за да очертая посоката. И това не е практика само в Монтесори-училищата, ами много от принципите на Монтесори са заложени в държавното образование. В българските държавни училища сякаш все още ученето се случва предимно теоретично, фронтално, като децата са поставени в пасивната позиция на „фунията, в която се наливат знания“.

Най-успешният начин да умориш от скука детето и да му осланиш естественото любопитство към света, е да го накараш да седи пет часа на едно място и да слуша сухи изречения. Човешкото същество учи чрез сетивата – чрез правене, чрез лично преживяване, чрез участие, чрез движение. И чрез грешките също. И чрез играта… Все неща, които са още рядкост у нас – или са нежелани, или няма време за тях.

За радост, има вече и доста учители, които обменят опит с различни училища по света и внасят свежи идеи и добри практики. Още по-радостно е, че на самите учители им харесва да бъдат по-разчупени, по-свободни в работата си, на тях също им се „играе“. Остава и системата да им отвърже ръцете, да не ги претоварва с бумащина и несвойствени задължения, да ги пусне да играят на воля.

Свидетели сме на засилена агресия сред децата в българските училища. На какво се дължи според теб тази негативна тенденция? Наблюдава ли се същото и сред немските деца? Има ли работеща превенция на насилието?

Има – истинското общуване, в което въпросът „Как си?“ не е формален, а очаква отговор. Участието в съзидателни неща – в смислени каузи, в доброволчество, спорт, в някакво изкуство… Хигиенична среда – и онова, което виждат по улиците, и онова, което се лее от екрана, и онова, което ги заобикаля като отношения у дома. Усещане за бъдеще, цел, перспектива…

Сред децата в Германия аз поне рядко съм виждала някаква безпричинна агресия. По принцип тук от най-ранна възраст се работи много в посока социална и емоционална интелигентност. Ежедневно се повтаря на децата например, че всеки е добър такъв, какъвто е – не е нужно да се състезават помежду си, нито някой да страда, че не му се е получило нещото толкова чудесно, колкото на друг. Това ми направи много силно впечатление в началото, идвайки от страна, в която сме расли в съревнования, надпревари и с чувството, че цял живот трябва да се доказваш пред някого – родител, учител, шеф, колеги… Вечното напрежение, че човек не е достатъчно еди какъв си, е убийствено – то хем изтощава, хем отнема самоуважението, хем може да породи завист – все неща, които водят до агресия в крайна сметка. Липсата на състезателен елемент прави децата спокойни. Те научават, че всеки е различен и това е хубаво – така всеки може да добави своята стойност, своите силни страни в цялото, в организма на мини-обществото, в което се намират.

Друго – преди да навършат три години, още в яслена възраст, педагозите ги учат да казват „Не! Стоп!“, вместо да удрят, хапят и ритат (естествена реакция при много деца), когато нещо не им харесва. Набляга се непрестанно на това, че конфликти се разрешават с разговор, не с бой.

Възрастните се ангажират осъзнато с децата. Ако има бебе в семейството например, си планират времето така, че майката да има достатъчно време за по-голямото дете, за да не се усеща пренебрегнато – уговарят си часове, в които бащата, бабите, който може, да поеме за час-два бебето, за да може майката с баткото да иде на кино, на сладолед, на плуване… Отделно от това много семейства имат така наречения „баба-ден“ или „дядо-ден“ – един ден в седмицата или в месеца, в който детето е изцяло с баба и дядо. Това е важно за семейните отношения, особено в днешно време, когато бабите и дядовците нерядко живеят далеч. Децата обичат и дълго разказват за тези специални дни – какво са правили заедно, какво са си говорили, къде са ходили, какво са си сготвили…

Родителите ангажират децата си с доста извънкласни дейности по интереси – спорт, балет, театър, майсторене, неща, които ги развиват, обогатяват, интересни са им.

Телевизията и интернетът са ограничени до минимум, за малките в начална степен – до половин час на ден.

Средата в Германия няма защо да описвам, известна е с реда и чистотата (макар в последните години да не е, каквото беше). Само пример – ако си хвърлиш боклука на пътя, със сигурност някой минувач ще дойде и ще ти направи забележка.

Освен това има много възможности и пътища да учат, за да работят онова, което им харесва. С голям избор на професионални обучения или т.н. „Duales Studium“ – възможност да работят и учат едновременно 50 на 50%, като в този период получават минимално, но прилично все пак заплащане. То им позволява да учат нормално, не по нощите, както и да си посрещат основните разходи, ползвайки осигуровки и здравна застраховка. Най-различни варианти се предлагат… Няма натиск и негласно изискване всички да са с академично образование. Няма го и нашенското пренебрежение и презрение към онези, които не са завършили университет или престижна специалност. Това прави децата спокойни – те виждат перспективите пред себе си, могат да избират онова, което истински желаят.

При положение че толкова неща носят спокойствие, уважение към личността на детето, внимание от страна на възрастните, възможности за забавление или пък за развитие, учене и постигане на целите, кое да доведе до агресия? Не че няма и такива случаи. Но не е в такива страховити мащаби.

Не искам да коментирам причините в България, знаем ги. Всеки може сам да проследи случайните примери, които посочвам, и да направи сравнение – как е у нас, как е в собственото му семейство, какъв модел задават възрастните в близкия кръг, каква е боклучавата среда, в която децата растат, какво се лее от тв канализацията, какви са перспективите да продаваш цвекло на пазара, ако завършиш университет и т.н. Знаеш по какво се познават източноевропейките в Германия – в седем сутринта в метрото е с два ката изкуствени мигли, вечерен парфюм и имитация на Луи Вютон през рамо… У нас това е обичайна гледка. Както съборетините, олющените сгради, изкъртените плочки, прелелите кошове за боклук, кучешките купчинки навсякъде – цялата немара, разруха и кич, сред които децата растат и възприемат като нещо нормално. Да, чудесно е да видиш малки разцъфнали градинки пред някой блок, аз също се умилявам – снимам, радвам им се. Но ако снимаме и си разказваме за това, то е събитие. А естетиката сама по себе си възпитава, сама по себе си е превенция – тя не бива да бъде събитие, а норма.

За да бъде едно дете агресивно, това значи, че то не знае къде е и защо е. Не му е показано, че е прекрасно, обичано, умно, талантливо, добро и единствено. Агресията често е резултат от липса на добра самооценка – глад за внимание. Липса на смисъл плюс неясно бъдеще. Среда, в която разрухата е норма. Излишък на енергия с обратен знак… Едно да се промени, то ще промени всичко. Може да се почне със съвсем малко – с последната страница на „Топлото човече“ например.

Светът става все по-несигурно място за живеене, родителите са изправени пред предизвикателството да обяснят на децата си какво е всъщност войната. Какво би ги посъветвала, как да подходят към тази болезнена тема?

Не мога да давам съвети – мисля, че ние всички сме потресени, онемели вътрешно и никой от нас не е в състояние да обясни нещо смислено. Да обясняваш война на дете ми звучи като пълен оксиморон – все едно да обясняваш смъртта на живота.

За мен е непонятен и отчайващ фактът, че човечността в човешкото същество може да се срути с такава скорост, с такава лекота – сякаш векове развитие, култура и ценности никога не са съществували. Наред с реалната война, тече също толкова грозна и ожесточена война в зверилника, в който се превърнаха социалните мрежи. Избягвам да чета вече, защото няма къде да сложа всичко, което гърми, трещи, зъби се, съди, клейми, блокира, препоства, тиражира ужаса, пръска жлъч и отрова, стреля сарказъм, задушава, напластява мрак още и още… Понякога гледам думите на някой познат и се питам „Боже, ами ако има пушка в ръцете?“

Спирам се при хора, които правят своето малко хубаво нещо – нещо чоплят, градят, създават или просто споделят някоя добрина, нещо красиво. Или помагат с каквото могат, без много шум. Хора, които крепят мира по някакъв свой начин. Защото това е обратното на войната, другото е част от нея. Светът се оказа чуплив като елхова топка, ще ми се да не го правим на сол. Защото се налага да продължим да живеем в него и едни с други.

Владислав Христов разговаря с Мая Дългъчева