Публикуваме текста на професор Михаил Неделчев, който днес, 17 юли, отбелязва 75-годишнината си.  

Достигнали сме най-после срещуположния край (срещу Нева) на великата петербургска улица, на „Невски проспект“. След десетилетия комунистически поругания там вече е отворена за посещения Великата лавра „Александър Невски“. Тя е основана от Петър Велики като алтернативен на инфраструктурата на московската патриаршия духовен център. Сега ще можем да видим сградите на прочутата духовна академия – да не говорим за светините в централната църква, в „католикона“…

Покланял съм се през годините в още две велики лаври – Атонската „Свети Атанасий“ и Киево-Печорската. А в предишните дни тук, в Санкт-Петербург, сме вървели по различните места на памет на все още непризнатата окончателно за светица (все още е „блажена“) Ксения Петербургска – вживяхме се в наистина удивителната ѝ съдба. Бяхме на благоговейна служба в църквата „Св. Иван Рилски“ в основания от св. Йоан Кронщадски манастир някъде в Петроградската страна – също десетилетия поругаван във вид на фабрика (малко известен биографически факт е, че този руски светец от края на ХІХ – началото на ХХ век избира своето духовно име като акт на преклонение към общобългарския покровител). Дивихме се, разбира се, на направения от Михаил Шемякин леко гротесков постмодернистки паметник на Петър Велики в Петропавловската крепост – паметник, първоначално много ненавиждан, а сега вече обикнат. Радвахме се на прекрасното миниатюрно паметниче на Чижик-Пижик под един мост на канал към Нева. („Ей ты, Чижик-Пижик, где ты был? – На Фонтанку водку пил.“) Лицезряхме обновения блясък на неовизантинистките мозайки в построената на мястото на убийството на Царя Освободител църква „Възкресение Христово“ („Спас на Крови“). И още – църкви, концерти, музеи, галерии, артистични кафенета, нощни разходки из Града…

И ето сега за финал влизахме през портите на Великата Лавра. Щяхме да потърсим и следите на родения край остров Корфу в грецизирана фамилия Василий Булгарис, завършил тук невероятно богатия си и противоречив – сложно сплетен с битието на Паисий Хилендарски – земен път. („Ние“ – това сме малка група литературоведи, участвали през март 2010 г. в ХХХІХ Международна филологическа конференция в Санктпетербургския държавен университет. На тази конференция бе четен и публикуваният по-горе текст за българските пътешествия до Петербург.) Още на входа ни спира съвсем млад, почти голобрад монах: „А вие къде?“. „Как къде, отиваме в църквата, да се поклоним!“ – отвръщам му. Монахът е чул репликите на напълно непознатия за него език и веднага е готов да ни къса билети като за „иностранци“ и хора от чужда религия (католицизмът е такава). Все пак ни пита: „А вие откъде сте?“ „От България, от София!“ „А вие там православни ли сте?“ – продължава да уточнява той.  Тук аз вече не издържам и му пояснявам назидателно: не само че сме православни, а вие от нас сте приели православието; и освен това: катедралната църква в София се назовава „Александър Невски“. Монахът е поразен: „Да?!“. Оттегля се в административната сграда встрани. След малко ни настига по пътя ни към централната църква. Явно някой по-възрастен монах или служител му бе казал: „Абе, разбира се, че българите са православни!“. И го бе изпратил като послушание да ни покаже светините. Оказа се всъщност съвсем симпатичен и сравнително образован млад духовник. Заведе ни при мощите на св. Александър Невски. Разделихме се приятелски. Но остана да стои въпросът: какво все пак знаят за нас, българите, днешните руснаци? А този въпрос непрестанно се актуализира при всеки досег с руски хора от различни социални слоеве, при всяка сановно-държавна или пропагандно-„академическа“ реплика за азбуката, за писмеността (може би дошла от македонските земи), православието, геополитическата и цивилизационната принадлежност (Европа, защо Европа, та вие сте на източна страна“ и т.н.), признателността и пр., и пр.

х х х

На 24 май тази година имах честта да произнеса празничното слово (благодарение на поканата на Н. Пр. посланика на Република България в Киев г-н Красимир Минчев) за делото на Светите братя – пред паметника на Св. св. Кирил и Методий в самата Велика Киево-Печорска лавра. Това тържество е вече традиция. Подчертах в словото си, че величието на славянските първоучители е не само в техните приноси за самите славяни – писмеността, огромното преводно дело и личното творчество, катехизирането на нови общности, но и в огромния „пробив“ с разбиването на „триезичната ерес“, с доказването в самия Център, в Рим, че словото Божие трябва да бъде проповядвано на всички човешки, дадени от Бога езици. И това отваря пътя за преводите и четенето на Библията и на още редица формиращи се и нормиращи се европейски езици; ражда се европейският културен плурализъм и толерантността към културното различие. В този смисъл тяхното дело наистина е общоевропейско и те неслучайно бяха обявени от папа Йоан Павел Втори за съпокровители на Европа.

Участвах в това тържество в съслужение с митрополит от манастира и с прекрасен монашески хор. Пяхме всички заедно „Върви, народе възродени!“. Присъстваха и участваха не само десетки и десетки българи, но и стотина украинци. Поздравиха ме за думите ми множество киевчани. Особено ме развълнува казаното ми от една възрастна професорка по история (не българистка – тези колеги наистина знаят всичко). А предстоеше същия ден още едно тържество: пред паметника на княгиня Олга в другия сакрален център на Киев, на Михайловския площад, където отляво е фигурата на св. Андрей Първозвани, а отдясно са отново Светите братя Кирил и Методий. (Този толкова тачен днес национален украински паметник от 1911 г. е спасен през съветско време от работниците, които е трябвало да го разрушат – закопали го в земята, където престоял 70 години.)

След няколко дни се връщахме към Киев с бързия влак от Лвив (според руската транскрипция: Лвов). Заприказвахме се на различни теми със симпатични възпълнички русифицирани украинци, семейна двойка. И в един момент те ни зададоха сякаш неизбежния за тях въпрос: „А вие, българите, православни ли сте?“, защото, известно е: висшата ценност за мнозинството руснаци днес отново е в триединството: „православие, империя, самодържавие“. И ако ние, българите, сме „православни“, то значи, може би, сме все пак някак приобщени към „Империята“, принадлежим ѝ. Може би дори признаваме върховенството на Лидера? Може би не съпреживяваме тази „внезапно“ и враждебно „отчуждила“ се от Русия Украйна на Майдана, на поета Васил Стус и на приобщилия се към украинското режисьор Сергей Параджанов?

Дали пътят ни към Санкт Петербург не е драматично прекъснат? Сбогом, Велики Граде на Пушкин, Гогол, Достоевски, Чайковски, Бенуа, Блок, Белий, Ахматова, Бродски, Едисон Денисов!

25 юни 2017 г.