До 1996 г. Лаури Янг танцува в Канада и се усеща по-скоро като инструмент в ръцете на режисьори и хореографи. Легендарната Саша Валц я кани в Берлин и така Янг става съоснователка на прочутата танцова трупа Sasha Waltz and Guests. В последните години Лаури Янг се занимава главно с авторски проекти, повечето от които сола около различните методи за наблюдение на тялото. Представлението й „Какво е сега” гостува на фестивала за съвременен танц „Антистатик” през май.
Докато гледах повторенията и прекъсванията, от които е съставно представлението Какво е сега, си помислих, че то тематизира най-вече времето и изтощението. Неочаквано за едно танцово представление – тялото не е представено като всесилно, а именно чрез склонността му към остаряване и изтощение…
Определено централната тема на спектакъла е времето. Много пъти аз отброявам една и съща минута и се връщам отново и отново към този момент. Когато още в началото концептуализирах бъдещото представление, се замислих за реалността, а тя е, че танцьорите остаряват. Телата им се променят. И това наистина не е нещо, което се вижда често на сцената. По принцип аз се движа бързо, такава е природата ми, но знам, че няма да мога да правя това винаги. И това за мен е свършен факт – след десет години няма да мога да правя същото. Може би дори след пет. Но повече от всичко в Какво е сега става дума за времето, показано през три различни мерки. Движението. Барабаните. Светлините. И всеки от тези три елемента се събрат и разделят, за да отбележат по различен начин времето.
Повторението на действията и затъмненията добавят усещане за монтаж. Това също е неочакван подход за танцово представление.
Исках да създам това усещане за монтаж. Вървя напред 8 секунди, после затъмнение, в което публиката не ме вижда и в което се връщам в началната точка, за да повторя същия отрязък. Това донякъде беше предопределено от концепцията за светлината – даде ни насока как да виждаме движенческото съчетание. Исках да използвам инструментите на киното в ситуация на живо.
С повторенията исках да създам нещо като драскотина във времето. Това, което се случва на сцената за 40 минути, всъщност отнема една. Повторенията запълват цепнатината във времето, но и повторението само по себе си е изумителен инструмент. Когато гледаш повторения, не можеш да не сравняваш опита си от предишните пъти. Тук аз основно говоря за време и скорост, за остаряването, за това как правиш същото отново, но вече по-различно, по-бавно. Как това променя възприятието за тялото. Повторението е наистина подходящ инструмент, особено с невъзможността да направиш идеално повторение. Човешките същества не могат да бъдат ксерокопия на самите себе си.
Работите в Берлин вече почти 20 години. Разкажете ни повече за танцовата сцена там.
Берлин се промени много, градът наистина се развива. Наистина в последните 7 години се появиха програми в подкрепа на танца. За нас, артистите, Берлин винаги е бил преходен град, сравнително евтин за живот, но това сега се променя. Всеки разговор в Берлин стига до растящите наеми и джентрификацията, това също е част от реалността. В града има сериозна публика за танцови представления. Не рядко има разпродадени спектакли, дори от по-неизвестните. Публиката е много ентусиазирана, но пък се състои най-вече от други танцьори. Иначе сега градът е станал моден. Все повече хора идват в Берлин, а фондовете за изкуство си остават същите – повече хора се борят за по-малко пари. Независимата сцена има нужда от по-голяма подкрепа. Няма много инфраструктура за артисти на свободна практика. Липсват евтини места за репетиции. Липсват и устойчиви практики, които да не са винаги финансирани на парче. Все пак Берлин е град, в който можеш да гледаш седем танцови представления за една вечер, ако искаш.
Разкажете ни повече за работата ви с трупата на Саша Валц.
Преместих се от Отава в Берлин през 1996 г. Случи се по покана на Саша Валц. Тя се появи в нашата трупа в Канада – Le Groupe Dance Lab, която за жалост вече не съществува. След като три седмици работихме заедно по едно изследване, тя ме покани да танцувам с нейната трупа и да работим по новата й творба – „Алеята на космонавтите“, с която беше открито танцовото студио в Софиензеле. Беше невероятно интензивно преживяване, защото аз не говорех немски. Не бях запозната и с конкретния танцов език. Не бях свикнала да работя толкова и с нейните методи. По това време Саша изискваше много импровизация върху персонажите, за мен това беше ново. След премиерата тя ме покани за следващото си представление и така, вместо да остана шест месеца, колкото се очакваше, останах 20 години. Останах в трупата, докато тя беше в Софиензеле, преместих се заедно с нея в театър Шаубюне ам Ленинер Плац. Официално напуснах трупата в 2003 г., но продължих да танцувам в още няколко представления. Саша Валц е много лоялна към оригиналния си състав винаги, когато може, а и дълго играе репертоара си. Това означава, че и досега гостувам в по-старите представления като Zweiland от 1997 г., което още гастролира, и Тяло от 2000 г. Саша Валц и трупата й са ме подкрепяли много в собствените ми проекти. Предоставяли са ми пространство. Много съм й благодарна.
Как изглежда съвременната танцова сцена в Канада?
Трудно ми е да отговоря, защото от 20 години не живея в Канада. Не съм гледала много канадски танцови представления. Пътуват три или четири трупи и всички ги знаят – La La La Human Steps, Dave St-Pierre, Marie Chouinard, O Vertigo. Това са най-големите. Канада е много голяма страна, има четири главни града. Всеки от тях има своята сцена, своя стил. Когато напуснах Канада, там модерният танц беше по-развит от съвременния. Но сега това със сигурност се променя. Има хора като Ейми Андерсън, Андрю Тей, Беджамин Камино, които се опитват да разширят дискурса на танца. Да продължат дискусията за това какво може да е танцът. Тласкат го към по-експериментални подходи.
Странно нещо се случи през ХХ век. Танцът си беше просто танц. И после започна да става все по-концептуален. Около танца се налепиха неща, които не бяха точно танц. Какво кара един танцьор да се захване с концептуално изкуство?
Класическите танци никога няма да си отидат. Ако попитате случаен минувач на улицата какво е танц, той ще се сети за балета или за мейнстрийм жанровете. В обучението си моето поколение виждаше една много ясна йерархия. Има си танцьори, хореограф и режисьор. Всичко беше структурирано като в балета. Не бяхме там, за да мислим. Днес това звучи много грубо. Ти си инструмент. Това е един много архаичен начин да се мисли за танца. Инструмент си на хореографа и чрез теб той осъществява своята артистична визия. Ти си тялото. Ти си боята върху картината. Но това се промени и слава Богу! Сега танцът е и в ума. А както казва Ивон Райнър, умът е мускул. Но има и едно погрешно убеждение, че концептуалният танц не може да е физически. Мисля, че това също не е вярно.
Какъв е следващият ви проект?
Той е много различен от това, което представих в София. Работя по ансамбъл, в който аз самата няма да танцувам. В Берлин има една двойка – не са танцьори, нито артисти, но ги виждам на всяко танцово представление. От дълго време разговарям с тях. Живеят в Марцан, работнически квартал в Източен Берлин, и от 1991 г. са изгледали повече от 4000 танцови представления. Защото ги обожават. Не само гледат всички представления, но и са си запазили всички програми, всички билети, те са изключително посветени на танца, харчат за това всичките си пари и цялото си свободно време. Те са уникален жив архив за танцовата общност в Берлин, а и за самия град. След като паднала Стената, успели да видят всичко, което преди не можели. Следващият ми проект е с тях. Ще бъде донякъде документален филм, а също и представление на живо. Помолих ги да прегледат личния си архив, защото те си водят и дневници. Попитах ги за най-ярките им спомени за танца от последните 25 години. От тези спомени, в екип с тях ще пресъздадем тези представления. Само по памет. Темите са паметта, времето. Разполагам с петима танцьори. Всеки от тях представлява едно поколение. От току що завършили до по-възрастни артисти. Премиерата е в края на ноември.
Танцово представление за Берлин. А как би изглеждало едно танцово представление за София?
София ме втрещи със сблъсъка на… Не!… С преплитането на различна история и архитектура. Всичко изглежда толкова тук и в момента, всичко се вижда. Много богат пейзаж. Ще ми е трудно. Интересни са ми старите паметници, пиедесталите, историята зад създаването на статуите. А това е нещо, от което тук има много. Как избираме определени фигури и ги превръщаме в паметници, в статуи с пиедестал и мащаб. Какво избираме да запомним.
Тук Лаури Янг докосва жив нерв в софийския обществен живот, а за нас остава да фантазираме кои паметници би избрала да запомни и представи в хипотетичното представление…
