С разместването на политическите пластове, на което сме свидетели напоследък, сред многото тревоги се появи и тази – да не би желанията ни да бъдат удовлетворени от някого, за когото не сме гласували. За яснота можем да дадем пример – ако Тръмп вземе, че успее в преговорния процес по прекратяване на военните действия в Украйна, това няма ли крайно да разстрои неговите опоненти, макар те също да желаят войната да спре.
Споменатите опоненти веднага биха опонирали, че Тръмп няма как да успее или пък че подготвяната от него сделка не би постигнала истински справедливо разрешение. Тези изпреварващи аргументи имат своите проследими основания, но това, на което искаме да обърнем внимание, е по-различно. Въпросът е можем ли да правим разграничение между нагласите си към някого и неговите постижения.
Разбира се, нагласите са породени от определено поведение, водещо до съответни резултати, така че нуждата да се прави разграничение може да изглежда несъстоятелна. Но все пак възможно е някой, когото упрекваме по основни линии, да постигне онова, което и ние желаем. Случвало се е, може да се случи отново, а дали ние го признаваме и ще го признаем ли? Или за нас по-важно е не постигнатото по същество, а начинът на постигане и даже не толкова средствата, колкото чие е постижението? И ако е на някого, към когото не храним симпатии, то не бихме искали той да успее, дори успехът му да реализира и нашата програма.
И въобще – какво искаме?
В спорта често се случва да се радваме не когато отборът или атлетът, на когото държим, печели, а когато негов изявен съперник губи в двубой с трета страна, която иначе ни е безразлична. Тази страна може да е по-слаба от съперника, но ако някак си измъкне победата, изпитваме задоволство. Не сме победили ние, победил е някой друг, който на всичкото отгоре не заслужава победата наистина, но на нас ни е приятно, че противникът ни е получил удар. Това няма общо нито с качеството на играта, нито с нашата подкрепа на това качество, но ни носи радост.
Този детайл от преживяванията на спортния запалянко може да бъде открит и в психологията на масите, участващи в политическите борби.
Партиите правят изявления, които непременно се обвързват с универсалното добро – никой не твърди директно, че неговата мисия е да облагодетелства само своите привърженици, в общия случай се говори за благото на родината, на народа, а защо не и на всички хора по света. И би трябвало в крайна сметка да няма значение кой ще допринесе за това благо, защото то е посочено като цел от всеки. Но значение кой ще допринесе има и то придобива по-голяма тежест дори от самото благо.
В това присъщо на партийността изместване се състои и фактическата трудност да се върши общополезна работа. Конкурентната среда е необходима, защото тя по принцип стимулира усъвършенстването на стратегиите за по-справедлив и хармоничен социален живот, но сякаш неизбежно конкурирането се превръща в самоцел и по-сладки стават не твоите победи, а загубите на противника ти. И даже користта и стремежът към лична печалба не са движещият мотив – над тях стои
желанието да се провали опонентът ти.
„Не е важно на мен да ми е добре, важното е на съседа да му е зле“ – в тази българска поговорка нарочно заменяме собственото име със съседа, защото нейният обхват надхвърля националните ни граници. Банално е, но тя се оказва валидна за световния политически терен. Не е лошо да се огледаме в тази баналност, да изоставим за малко сложните анализи и софистицираните оправдания и да си отговорим честно на въпроса какво искаме.
