Но защо да не говорим как Русия би нападнала Франция или Германия? Отговорът е почти същият, както през XVIII или XIX век: защото е варварска (тоест неевропейска), тиранична (тоест противопоставяща се на либералната демокрация) и експанзионистична (тоест по своята същност войнствена) страна. Някога Полша беше безпомощната жертва на Руската империя, а днес Украйна е опустошавана от Руската федерация. И лекът почти не се е променил: трябва да създадем „бариера, зад която народите на Европа могат да се радват на сигурността на своите права, своята търговия и своята цивилизация“. Тази фраза принадлежи на Шарл-Луи Лезю и е написана малко преди нахлуването на Grande Armée в Русия през 1812 г., но тя описва и днешната европейска военна стратегия.
Всяка от страните продължава да вижда другата като експанзионистична и тиранична. Както показва историчката Марлен Ларуел в новата си книга (Marlène Laruelle, Ideology and Meaning-Making under the Putin Regime), Путин и неговите поддръжници все повече вярват, че предназначението на Русия е да бъде катехон, ядрен бастион срещу заплахата на евроатлантическия либерализъм и стремежа му към хегемония и униформеност. Според руската гледна точка Западът е „антицивилизация“, решена да унищожи традиционните ценности и да свали законната власт. Путин впрочем вижда във военната саможертва ценно противодействие срещу либералния упадък.
През 90-те години, когато руснаците търсеха нова идеология, която да замени марксизма, книгата „Сблъсъкът на цивилизациите“ (1996) на Самюъл Хънтингтън се превърна в неочакван успех. За руските читатели тя беше далеч по-удовлетворителна от „Краят на историята“ (1992) на Франсис Фукуяма. Фукуяма не виждаше бъдеще за Русия, лишена от марксисткото си наследство, освен като част от общата победа на либералната демокрация. Хънтингтън, макар и да не беше адвокат на тъй наричаната от него „православна“ цивилизация, все пак признаваше особеността и устойчивостта на Русия.
Както отбелязва Пол Робинсън в актуалното си изследване (Paul Robinson, Russia’s World Order: How Civilisationism Explains the Conflict with the West), „цивилизационизмът“, който Хънтингтън популяризира и който доминира мисленето на Путин днес, е основен елемент на руската политическа мисъл още от XIX век, макар в миналото да е съществувал редом с други идеологии. В основата си цивилизационизмът отхвърля социалистическата и либералната идея, че всички нации в крайна сметка трябва да стигнат до обща съдба – било интернационалистична утопия или универсален либерално-демократичен световен ред. Руснаците виждат в претенциите за универсалност израз на волята за власт на една-единствена цивилизация и нейно идеологическо оръжие за господство над останалите. Така че вместо обща траектория, историята според тях се развива по множество независими направления, в които цивилизациите се съревновават за надмощие. Руският идеологически речник описва това като „многополюсен свят“ – алтернатива на високомерната „еднополюсност“ на международния ред, доминиран от САЩ през 1990-те.
Русия не е първоизточникът на тези идеи. Те са очертани за пръв път от Йохан Хердер през XVIII век и по-късно доразвити от автори като Франсоа Гизо през XIX век и Освалд Шпенглер в началото на XX век. Но руските философи разполагат с уникална гледна точка: опита от повече от век принудително озападняване, започнало по времето на Петър Велики, което преобразява интелектуалния и икономическия облик на империята, ала без съществено да стесни осезаемата пропаст между Париж и Санкт Петербург.
В книгата си „Русия и Европа“ (1869) философът Николай Данилевски дръзва да предположи, че това, което той нарича „славянство“, и „римско-германската“ цивилизация нямат нищо общо помежду си и следват различни исторически пътища. Вместо да бъде погълнат от Запада, както искат западниците, или да се слее с него в някаква нова и по-голяма общност, както смятат по-ранните славянофили, славянският свят е обречен на борба с римско-германската цивилизация. Ако Западът надделее, славянският свят ще стане васал; ако загуби, резултатът ще бъде свят, който най-накрая признава цивилизационното многообразие.
Приживе (умира през 1885 г.) Данилевски остава сравнително непознат, но през последните години се превърна в един от най-популярните философи в официалните руски среди. Путин го цитира в няколко свои речи и Данилевски е поставен редом до Достоевски и Солженицин в своеобразна троица на мислители, враждебни към западната надменност, държащи на руската уникалност и убеждението, че либерализмът води човечеството към гибел. В този контекст руската кампания срещу Украйна от 2014 г. насам може да се разглежда не само като превантивен удар срещу разширяването на НАТО, но в по-широк смисъл и като защитен ход срещу една прекомерно самоуверена цивилизация, която отказва да признае собствените си граници.
*
Резултатът е управляван симулакрум на идеологическо многообразие, въпреки че либералите са практически изключени от публичния политически дискурс. Сред останалите са десните социалдемократи, свързани с Комунистическата партия на Руската федерация, които искат по-силна социална държава, изпитват патриотична носталгия по СССР и са враждебни към имиграцията; националистическите Z-патриоти, настояващи за пълна мобилизация в тотален конфликт със Запада; и религиозни консерватори, свързани с Руската православна църква или с мюсюлмански организации. Тези групи имат общ враг – либералния Запад, – но не непременно и обща визия за бъдещето на Русия.
В книгата си „Руското евразийство“ (2018) Ларуел твърди, че кариерата на „евразиеца“ Александър Дугин, най-известния идеолог на съвременния цивилизационизъм, е показателна за непредсказуемостта на този идеен пейзаж. След разпада на СССР той започва политическата си дейност заедно с Едуард Лимонов в маргиналната Национал-болшевишка партия, съчетаваща (съвсем провокативно) елементи на комунистическа и фашистка символика. Постепенно Дугин изгражда по-тесни връзки с руските военни среди, които финансират работата му, довела до написването на „Основи на геополитиката“ (1997). Тази езотерична и идеологически синкретична книга представя Студената война като поредното проявление на древна цивилизационна борба между „таласокрациите“ – морските империи – и сухоземните „телурокрации“. Въпреки неясните си обобщения и изводи книгата се превърна в бестселър.
През първото десетилетие от управлението на Путин Дугин безуспешно се опита да превърне този успех в политически проект чрез партията „Евразия“. Завоят надясно в руската политика след потушаването на протестите срещу изборите през 2011 г. му предостави нова възможност и до 2014 г. той се утвърди като един от рупорите на проекта „Новорусия“, призоваващ за анексия на Южна и Източна Украйна и за масова мобилизация срещу Запада. Кремъл обаче прецени, че това отива твърде далеч, и Дугин изгуби академичната си позиция.
Едва след убийството на дъщеря му от украинското контраразузнаване през 2022 г. (като почти сигурно истинската цел е бил самият Дугин) той успя частично да възстанови предишното си влияние. Въпреки широката популярност на цивилизационистките му идеи сред управляващите неговата непредсказуемост и нежелание да повтаря като папагал официалните тези обаче ограничават ползата му за Путин.
За разлика от комунизма или фашизма през XX век, съвременната руска идеология няма ясно формулиран манифест или догма. Тя се оформя чрез поредица от по-малки идеологически конфликти. Така държавният ордолиберализъм от ранния период на Путин е последван от консервативен геополитически завой, акцентиращ върху „Евразийския съюз“ и „Руския свят“, а през последните пет години – от по-есхатологичния милитаризъм и социален консерватизъм.
Представата за Русия като православен ядрен бастион срещу западния либерализъм е най-зрелият израз на тази тенденция. Путин е фигурата, която удържа заедно всички тези противоречия. Когато той умре или се оттегли, това вероятно ще отприщи идеологическо преосмисляне, каквото Русия не е преживявала от 1991 насам.
*
А какво да кажем за милионите обикновени руски граждани, които са предполагаемата аудитория на цялото това идеологическо производство, но почти не участват в неговото създаване? След края на Студената война западните наблюдатели използват три модела, за да обяснят мисленето на обикновения руснак. Според първия те са с промити мозъци и искрено вярват в официалната пропаганда. Този наратив, породен от политическо отчаяние и класови предразсъдъци, е популярен сред дисидентите от образования руски елит.
Вторият, не по-малко опростенчески модел, предполага, че руснаците тайно копнеят за свобода, но са потискани от репресивната машина на режима и не могат да се освободят сами. След 2022 г. този възглед стана по-малко убедителен, тъй като очакваните признаци на масово недоволство от жертвите на войната и нарастващите репресии така и не се проявиха в значителен мащаб. Повечето руснаци, които действително мечтаят за либерална демокрация, вече емигрираха.
По-убедителен от тези два варианта е моделът, който разглежда руснаците като цинични прагматици, готови публично да казват каквото се очаква от тях, докато в действителност ги е грижа главно за собствената им изгода. Според тази гледна точка путинизмът предлага материални облаги срещу политическо подчинение.
Това донякъде обяснява устойчивостта на режима под безпрецедентния натиск на войната в Украйна. За много семейства, особено в провинцията, работните места и плащанията, свързани с военната служба и военното производство, донесоха преразпределение на богатство в мащаби, невиждани от края на съветския период (макар че този процес изглежда достигна вече пределите си).
Но и тази теория не е напълно задоволителна. Неолиберализмът в епохата на Путин действително насърчава предприемаческото мислене, но повечето хора в Русия, както навсякъде другаде, вярват, че действията им се ръководят не само от стремежа към материална изгода. Ако безработният ти съпруг замине доброволно на фронта и бъде убит от украински дрон, колкото и голямо да е обезщетението, то трудно би осмислило жертвата.
Мнозина руснаци негодуват срещу постоянните поучения за пороците на Запада, макар рядко да се определят като либерали от типа на Навални. Понякога са искрено патриотични, но същевременно се присмиват на пропагандните измислици около анексията на Крим и войната в Украйна. Цивилизационизмът не ги привлича особено, щом държавата, в която живеят, не прилича на славянска комунитарна утопия, а по-скоро на хаотична система, която не се грижи да осигури желаните обществени блага и направо им казва да не очакват почти никаква социална подкрепа.
Същевременно те не виждат реална надежда за фундаментална икономическа или политическа промяна. Вместо това затягат коланите, нагърбват се с допълнителна временна работа и се опитват да запазят малките острови на общност и взаимопомощ около себе си, дори когато това означава събиране на дарения за воюващите войници. Подобни инициативи може да изглеждат в подкрепа на войната, но същевременно чрез тях се изразява дълбоко недоволство от начина, по който режимът третира собствените си войници, а за мнозина и скрито желание за мир.
Химерата за цивилизационен конфликт се стреми да замаже тези проблеми с напомняния за споделен идеологически проект. Но отделните руснаци няма да спечелят особено, ако „славянският свят“ окончателно победи евроатлантизма. Европейците също няма да извлекат голяма полза, ако мечтата им за трайно сдържане на Русия бъде постигната с цената на милитаризация, подкопаваща основните достижения на собствените им общества. Както в Русия, така и на Запад главните печеливши ще бъдат онези, които умеят да говорят на езика, който властта иска да чува.
Превод от английски Стоян Гяуров
Greg Afinogenov, Slavdom: What Russians Want. London Review of Books
Грег Афиногенов е професор по история на Русия в университета „Джорджтаун“, Вашингтон.
