Начало Идеи Актуално Какво може историята
Актуално

Какво може историята

Патрик Бушрон
19.02.2016
1428

Place de R

 „Какво може историята днес? Какво трябва да направи, за да остане вярна на себе си?“ Встъпителна лекция, изнесена в Колеж дьо Франс на 17 декември 2015 г.

Преди месец отново се върнах на Площада на Републиката. Като много от присъстващите там бях недоверчив и тъжен. Светлината на ноемврийското слънце бе някак високомерна, скандална в своето пълно безразличие към скръбта на хората. От януари 2015 г., подобно на морска вълна, разбиваща се в скалите, времето оставяше своите следи върху постамента от бели камъни пред статуята на Мариана. Времето минаваше с дните и нощите, с дъжда и вятъра, които постепенно заличаваха детските рисунки, разпиляваха оставените пред статуята предмети, заглушаваха лозунгите, смекчаваха гнева на хората. И си мислех: именно това е предназначението на паметниците – да издигат високо в небето една активна, жива и същевременно толкова крехка памет; това е същността на един град – да съживи миналото и да съедини разпилелите се под стъпките ни фрагменти; това е и предназначението на историята, стига да съумее да приеме с еднаква сила както спокойните продължителни периоди, в които не се случва нищо значително, така и внезапността на събитията.

Сред цветята, свещите и рисунките, видях откъсната страница от ученическа тетрадка. Някой, със синьо мастило, с прилежен почерк, беше преписал цитат от Виктор Юго. До вечерта това знаменито име се бе разпространило из цялата мрежа, на различни езици и азбуки.

В същото време група графисти откриха достатъчно ярост да се надяват и да се врекат в една стара латинска фраза, като извадиха на бял свят девиза на Париж, който се появява за първи път, гравиран върху монета през 1581 г. И нека тези, които се гордеят със своето отчаяние, тези, които искат да извлекат ползи от нашето объркване, тези които се опияняват от лесните идеи за падението, нека тези, които презират самата идея за колективен интелект, нека те запомнят тези дни, понеже литературата също е мощен извор на енергия, на утеха и на мобилизация.

„Да се изправим срещу несправедливата сила“

Върнах се вкъщи и потънах в големите илюстровани книги с червена подвързия, които ме съпътстваха още от детството ми. За всеки мой рожден ден моят дядо ми подаряваше по един том от едно старо и доста разпространено издание на събраните съчинения на Виктор Юго. Там открих цитата, който бях видял на Площада на Републиката. Той се намира в трета част на „Клетниците“, глава първа, наречена „Париж изучен в неговия атом“, ода за парижкия гамен, който се надсмива и властва над всичко. Там четем:

„Да се домогваш, да се осмеляваш, да упорствуваш, да останеш верен на себе си, да си готов да се пребориш със съдбата, да озадачиш несполуката с хладнокръвието си, не само да се опълчиш срещу несправедливия властник, но и да заклеймиш самозабравилия се победител, да проявиш твърдост, да не се огънеш, такъв пример е нужен на народите, подобна светлина може да ги въодушеви.“ (превод Лилия Сталева)

Какво може историята днес? Какво трябва да направи, за да остане вярна на себе си? Това без съмнение е основният въпрос, който бих искал да поставя. Може би в него отеква викът на Спиноза, един вид онтология, облечена в термините на етиката: никой не знае на какво е способно едно тяло. Да можеш – какво значи това в конкретния случай? Не става въпрос да измолваме по тържествен и войнствен начин нещо за историята: тя отказва да се довери на собствената си сила. Още по-малко ще претендираме за нещо пред историците; това, че те понякога се измъчват, че са се отдалечили от властващите, ни най-малко не ни вълнува. По-скоро трябва да се запитаме какво може историята, на какво все още е способна, какво наистина умее, има се предвид онова, което е във възможностите й, което потенциално се съдържа в нея.

Но историята може да бъде и изкуство на непрекъснатостите. Когато се откъсва от реда, наложен от хронологията, тя може да стане наистина смущаваща. Обърква генеалогиите, смущава идентичностите и отваря промеждутък във времето, където историческото „ставане“ отново възвръща правата си над несигурността, благосклонна към проумяването на настоящето. „История на властите в Западна Европа, XIII-XVI век“ : трябва да знаете, че нищо не започва истински през XIII век, нито завършва през XVI век. Един период е време, което си даваме. Можем да го обитаваме по наше усмотрение, да го надскачаме, да го заместваме.

Идеологии на разделението

Отказвайки се от властта да го назовем, можем поне да се опитаме да го опишем. Разделението е отвъд това, което историци-медиевисти описват като „грегориански разрив“. Когато го обясняват, стилът им не е така язвителен, както когато става дума историята да бъде обяснена като такава преди и след хилядната година: това разделение вече не е ясно разграничение, то се простира в рамките на един век – XII век. Нека си дадем сметка: онова, което традиционната историография нарича „грегорианска реформа“, не е просто факт от религиозната история, отнасящ се до защитата на материалните блага и духовните прерогативи на Църквата. Тя представлява изцяло нова реорганизация на всички власти, която довежда до ново устройство на света около църковния dominium (господство).

Целостта се базира върху една нова сакраментална доктрина, която придава на евхаристийния спор съвсем реалистичен смисъл: действеността на тайнството (извършвано от духовните лица и приемано от страна на миряните) е тази, която задава принадлежността към ecclesia (Църквата).

Следователно тази институция предполага акт на разделение: изключване на евреи, невярващи, еретици, на всички, към които църковният дискурс се отнася с еднакво неодобрение, тъй като те не вярват в истинността на църковните тайнства, а оттам и в статута на свещениците. Това е и другото разделение, което превръща противопоставянето между клир и миряни не просто във функционална разлика в литургичния календар, но и в едно съществено разграничение между различните видове (genus), дефинирано от две форми на живот – земна и небесна. Те препращат към най-същественото, било то секс или пари – с други думи до онова, на което е способно тялото. „Съответно на тези два начина на живот съществуват два народа, а в тези два народа – две власти“, пише Хуго от Сен Виктор.

Кой в днешно време не си дава сметка колко зловещи са идеологиите на разделение? Кой вече не усеща катастрофалните последствия от едно религиозно виждане за света, където всеки има своята предварително зададена и неподлежаща на промяна идентичност? Като извадим наяве тази генеалогия на regimen, изкуството да управляваш хората, историците хвърлиха тъмна и сурова светлина върху онова, което все още съставлява нашата съвременност. Тук откриваме нейното неделимо ядро, което на драго сърце бихме могли да наречем теологическо-политическа енигма. Тази енигма е свойствена за историята на Западния свят и все още непреодоляна част от него, защото, дали искаме или не, ние все пак сме отговорни за тази дълга история, която превърна евхаристийното тайнство в действащата метафора на цялата социална организация.

Третата власт на „Studium“ (Образованието)

Въпреки всичко грегорианската програма се провали. Папа Григорий VII претендираше, че е doctor veritatis (учител на истината), но неговата Църква не е единна, в нея съществуват напрежение и силови отношения и истината, която тя произвежда, се простира в необятния свят, който обединява арабските и латинските знания под различни имена. Scientia (науката) и ratio (разумът) на учените подхващат тази изпаднала в немилост нужда от истина, изправят я, отново я подхващат чрез дебати и диспути, като по този начин я правят всестранна и многообразна, изобретателна, отворена – схоластичният разум в крайна сметка е тъкмо обратната страна на тази гола и тъпоумна вяра, която вдъхновява днес фундаменталистите. И тук, между Sacerdotium (Свещенството) и Regnum (Властта), се вмъква третата власт на Studium (Образованието).

Впрочем това, което наблюдаваме в културната област, е валидно навсякъде, където властта се промъква. Европа, на границата на XII и XIII век, навлиза в един нов период за нея, който някои наричат „ново Средновековие“, и което при всички положения представлява едно „малко дълго Средновековие“, тъй като захапва и голяма част от XIV век. Едно „ново Средновековие“, в смисъла на Жак льо Гоф, защото е време на градски растеж, на общностен опит и светско предизвикателство.

Този период започва с „Пир“ на Данте, където трапезата на „ангелския хляб“ е запазена не само за свещениците, а е отворена за всички,  жадни за знание в този „страдащ свят“. Това е времето на политически експерименти, които не могат да бъдат ограничени до генеалогията на суверенитетите, на териториалните формации и държавните образувания.

Един силно политически период, в момента на завръщането на теократически миражи, когато се отваря пространство за възможни експерименти. Проследявайки историята на властта от „Буря“ на Джорджоне чак до тази на Шекспир, като я преведем през „Опити“ на Монтен до времето на Дон Кихот и по този начин да поемем отговорност за всички, които Люсиен Февр нарича „тъжните хора след 1560г.“, е начин да разберем защо и откога се раждаме на този свят така неспокойни, тревожни и неуравновесени.

Да четеш, значи да практикуваш благодарност

Трябва да разберем, че този изключително интимен недостатък е стара и отдавнашна рана, белегът, който историята е оставила у нас и по-конкретно историята на един разширяващ се свят, защото тъкмо това ни дава великолепното описание на Монтен на антропофагията у индианците в Бразилия. Той мобилизира своето етнографско разбиране, за да да се отърси от всякакви предразсъдъци, за да може да сравнява и да изгражда аналогии, но не отстъпва, когато се конфронтира с идеята за универсализма. Тогава може да каже: да, това са варвари, но те са такива според правилата на разума, а не предвид нашето превъзходство над тях. 

Patrick Boucheron
Патрик Бушрон

Кои сме тези „ние”? Това понятие днес не носи никакво чувство за принадлежност. То е толкова мощно заради пагубния личностен упадък, който петни нашето съвремие, защото ни отдалечава от най-ценното наследство, от историята му: копнежът по Европа, чувството за принадлежност към този свят. Осезаемото чувство на тревога да съществуваш в този свят, което представлява мощната движеща сила на неговото величие и неговото недоволство.

Нека да умеем да разпознаваме това желание за знание. Да сравняваш, да се сравняваш. Това позволява на Монтен да се откаже от своите собствени вярвания и по-специално от вярването, което се оказва най-устойчиво, доколкото е скрито в мъртвия ъгъл на представата или в очевидността на нашата собствена гледна точка. Като я изместваме, като превръщаме писането в място за другия, извършваме истински хуманен жест. И си припомняме, че да четеш, означава да практикуваш благодарност.

Защото това, което още може историята, е да отговори положително, да откликне на все още неслучилите се събития, на незавършените възможности. Което означава за европейците и изтръгване от корен. Европа гледа на света през призмата на онова, което й липсва. Ала какво представлява липсата на единна европейска принадлежност в един свят на империи? Къде се отклонява процесът на нейното развитие? Като поставим в обратен ред чувството за принадлежност и отчуждеността, спомагаме за объркването на ценностите, които дори не забелязваме и за които просто не си даваме сметка. Изтокът винаги е посока, докато Западът е здраво стъпил на земята. Трябвало е да се откажем от тази посока и да се обърнем към Атлантика, за да  могат „тъжните хора“ на XVI век да вдъхнат смисъл на идеята за Западна Европа. Преди тях тя просто не е имала смисъл, освен общия смисъл на Магреба, който за арабските географи е бил просто посоката, в която залязва слънцето и откъдето идват лошите предзнаменования.

Да останем отговорни към младостта

Това очарование от неизбежността, носи в себе си риска от омраза към себе си и от злопаметност. Станало непоносимо, то лесно намира облекчение в нарочването на народи, поели бремето на нашето собствено отхвърляне. Хамлет, принцът на последните дни, крал на едно закъсняло Средновековие, е силно обсебен от това трудно време. Той възкликва: „Обичах Офелия“. Но го изрича на гроба на своята любима. Ив Бонфоа заявява: това „твърде късно“ на Хамлет е едно „твърде късно“ на Запада. Винаги се намира по някой леко комичен плеоназъм, когато говорим за залеза на Запада, тъй като този израз не означава нищо друго, освен страните/държавите на приближаващата нощ.

Наистина ли е твърде късно? Разбира се, че не, ако съумеем да си набавим всички средства, в това число и литературни, за да преориентираме социалните науки, като с леко сърце загърбим мъртвия език, с който те си служат. Всички заедно трябва да работим за едно ново научно преосигуряване на режима на истината на историческата дисциплина, като се опитаме да помирим ерудицията и въображението. Ерудицията, защото тя представлява тази форма на благосклонност в знанието, която позволява да се противопоставим на гибелното начинание на която и да е несправедлива власт, състоящо се в това да се ликвидира реалното в полза на реалностите. Въображението, защото то е форма на гостоприемство и ни позволява да приемем онова, което, в усещането за настояще, изостря жаждата за другост.

Ако това представлява историята, ако тя може да прави това, значи не е твърде късно. И защо преподаваме история, ако не тъкмо, за да убедим най-младите, че те никога не са твърде закъснели? По този начин работим, за да сме в услуга на младото поколение.

Имаме нужда от история, защото се нуждаем от почивка. Пауза, в която съзнанието да отпочине, за да може да продължи да съществува, не само като местопребиваване на мисълта, но на един практически разум, който дава пълна свобода на действие. Да спасим миналото, да спасим времето от френетичността на настоящето: поетите с много усърдие са се посветили именно на това. За тази цел трябва да направим неефикасна заплахата на времевостта, която ограбва опита и презира детството. Да изненадаме катастрофата, е казал Виктор Юго, или според идеите на Валтер Бенямин, да преградим пътя на задаващото се на хоризонта бедствие, което бавно и постепенно приближава, вместо внезапно да се разрази.

Да настояваме за една история без край

Ето защо тази история, по дефиниция, няма нито начало, нито край. Непрекъснато и неуморно трябва да противопоставяме един категоричен и окончателен отказ на всички онези, които очакват от историците да ги успокояват в техните придобити с времето идеи и прилежно да се занимават с малкото късче взаимосвързаности. Сбъдването на бляна за началото е краят на историята – по този начин тя би заприличала на онова, което е била или е трябвало да бъде, от първите стъпки до смъртоносната мечта да се спре нейния ход.

Защото краят на историята, както добре знаем, не се състоя. Ние трябва да се борим за една история без край (тъй като тя е винаги отворена към онова, което я изпълва и пренася) и без финалности. История, която бихме могли да прекосим от край до край, свободно, радостно, да посетим всички нейни възможни места, да я желаем като тяло, отдадено на ласки, за да останем по този начин в движение.

През февруари 1967 г. Мишел Фуко тръгва за Тунис, за да се отърси от медийния шум, последвал появата на „Думите и нещата“. Отсяда в Сиди Бу Саид, на морския бряг. Пише своя доклад за „други пространства“, търси нова стилизация на своето съществуване. Чете „Перманетната революция“ на Лев Троцки, но също и „Средиземно море“ на Фернан Бродел, както и все повече книги на историци. Докато в един момент, в едно свое писмо той не възкликва: „Историята е изумително забавна. Човек е по-малко самотен и също толкова свободен.“ Спомням си много добре защо избрах да преподавам история: защото веднага  бях разбрал колко изумително забавна може да е тя.

Спомням си също така колко дълго и мъчително беше за мен да проумея, че историята може да се разгърне и като изкуство на мисълта. Спомням си самотата и начина, по който избягах от нея, желанието да събера всичко в едно и след това да го разпилея. Спомням си, че е имало щастливи времена, в които Средиземно море е могло да бъде прекосено от край до край и други, по-мрачни времена, в които то се превръща в гробница.

И тогава, стоейки срещу морето, вече не виждаме едно и също нещо. „Да опитаме, да не се боим, да постоянстваме“: всички ние се намираме на този етап. Със сигурност има нещо, което си струва да опитаме. Как да се примирим с едно развитие без изненади, с история, в която нищо ново не може да се случи, освен заплахата от една продължителна и еднообразна повтаряемост? Как ще се развият нещата, никой не знае. Но всеки от нас разбира, че за да  възприемем и приемем новото, трябва да сме спокойни, различни и безразсъдно свободни.

Le Monde, 1 януари 2016 г.

Превод от френски: Мина Петрова

Патрик Бушрон (род.1965 г. в Париж) е историк, преподавател в Колеж дьо Франс, където завежда катедра „История на властите в Западна Европа, XIII-XVI век“. Дипломната му работа е посветена на градоустройството на Милано през XIV и XVвек (Властта да изграждаш, 1998г.). Занимава се с изследвания на урбанистичната история на средновековна Италия, историческата социология на художественото творчество през Ренесанса и политическата антропология на властта през Средновековието. Автор на книгите Леонардо и Макиавели, Есе върху политическата сила на образите и др.

Патрик Бушрон
19.02.2016

Свързани статии