В Световния ден на поезията – 21 март, в пловдивската галерия „Димитър Георгиев“ ще бъде връчена Националната награда за поезия Иван Николов, която се присъжда ежегодно от издателство „Жанет 45“
Номинирани за наградата са Александър Байтошев, „Анима“ („Жанет 45“), Валери Валериев, „Мястото е свободно“ („ВС Пъблишинг“), Владислав Христов, „Пойни птици“ („Ерго“), Йорданка Белева, „Централна емисия“ („Жанет 45“), Станимир Семерджиев, „Всички същества на рамото ми“ („Скрибенс“), Яна Букова, „Черно хайку“ („Жанет 45“). Изборът е направен след 67 книги на 37 български издателства, излезли между 1 октомври 2023 г. и 31 декември 2024 г.
В журито са Мирела Иванова (председател), Кристин Димитрова и Георги Гочев. То ще обяви решението си днес в 18 часа в галерията в Старинния Пловдив, а в събота – 22 март, от 14 часа в Музея към Драматичния театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив ще се проведе дискусия за съвременната българска поезия с участието на номинираните автори и журито.
Портал Култура зададе въпрос към финалистите в поетичния конкурс:
Какво може и какво не може поезията днес?
Александър Байтошев
Това, което може поезията днес,
е да се бунтува срещу машината.
Да изрази човешкото и до известна степен –
да смекчи белезите от постоянно поставените ни вериги,
да запази индивидуалността ни.
Поезията може да ни освободи от затвора
и килията на собствените ни умове.
Може да направи провала поносим.
Задава ни въпросите дали това, което казваме,
има значение, дали думите, които изричаме, са истина?
Да разкаже…
Поезията не може да ни защити
от зверовете около нас. От яростта ни,
когато сме свидетели.
Владислав Христов
Въпросът за способностите на поезията ме препраща към един от популярните шлагери на Тодор Колев от началото на 80-те, „Песен за средната възраст“. Ще перифразирам част от неговия текст: Младите могат, но не знаят. Старите знаят, но не могат. Според мен съвременната поезия е в своята средна възраст, люшкаща се между моженето, неможенето и силното желание да изпълнява изначалната си функция – да превръща читателите от хора ходещи, в хора мислещи. Тук е редно да си зададем въпроса – кого всъщност променя поезията? Отговорът е еднозначен – само онези, които по принцип са податливи на промени. Опасявам се, че живеем във времена, в които хората правят всичко възможно, да не се променят. Това прави поезията трудно достижима и до известна степен нежелана за съвременния човек. Всъщност поезията винаги е оцелявала извън зоната на нашия комфорт. За да я разбираме, е нужно да бъдат изпълнени множество условия, като да правиш химически експеримент, в който дозите и поредността на действията са от решаващо значение. Който няма необходимото знание и търпение, експериментът за него завършва с облаци от черен дим и фиаско. В този смисъл – поезията може да приобщава единствено подготвените за нея хора, само онези, които са готови да положат немалко труд. Останалите са изгубени за поезията. И в това няма нищо лошо. Никога не съм вярвал в масовостта на поезията, в идеята, че тя има способността да променя мисленето на масите. Напротив, всяка масовост би я убила. Нека поезията си стои там високо, по литературните върхове. Да я достигат и да ѝ се наслаждават само упоритите катерачи – онези мръзнещи, но продължаващи крачка след крачка своя път към върха любители на поетичното слово. Именно заради тях си заслужава всяко усилие от страна на нас, пишещите поезия хора. Заслужава си да се обичаме повече един друг. Защото поезията само в обич и от обич се ражда, а не от омраза. Знам, не е лесно, но си помислете за катерачите, за искрящите им очи, докато поглъщат страница след страница от вашата собствена книга. Ето, това може поезията!
Йорданка Белева
Поезията може да е навсякъде, но ако не си в нея, и тя не е в теб. И не защото родителите ти са били слаби поети, когато са те създавали, а защото ти си избрал да бъдеш слабо стихотворение. Тя може да изучи теб, да отгледа детето ти, инвестирайки едновременно и във внуците му, защото поезията е друг вид сетивна държава, но не опитвай да бъдеш държавен служител, ако не си я приел като родина. Тя може да те роди, но може и да те ражда всеки ден, стига да повярваш в нееднократното/неедноактното ѝ съществуване.
Поезията може да смесва въпросите на сърцето с отговорите на ума и на този криптиран език да ти покаже цялата библиотека на колебанията. Поезията може да е рана, която не минава, но и раната може да е поезия, която не зараства. Поезията е белег и по него се разпознаваме, че сме от едно котило.
Не знам какво не може поезията. Силно вярвам в безграничните ѝ възможности: тя направи така, че в нечии стихотворения да видя любим поет и да го поискам за съпруг. Превърна разговорите ми с него в книги, а книгите – в семейство. Поезията може да сватосва. Да утешава, да въздига, да те осмелява.
Накратко – поезията може. Днес, сега и во веки веков, амин.
Валери Валериев
В автобуса, управляван от В, се качили двама: един от предната, друг от задната врата. Изминало известно време, в което А не гледал право към Б, а Б се преструвал, че не забелязва А. В определения момент единият изминал разстояние от главата към опашката (или обратното) и почти извикал в ухото на другия: „Предупреждавам те да не ме притесняваш. Знам какво си замислил. Ти мислиш само за отмъщението, за гнева, за вдигната ръка, за отпусната ръка. Зъбите ти скърцат, костите ти пукат, главата ти пращи. А сам знаеш, че няма да стане, както ти се иска. Затова не ме закачай, не ме доближавай, не ме заговаряй“. Вероятно е имало и още непознати хора в автобуса, които са чули някакво подсвиркване, забелязали са размахан пръст, свит юмрук, захапан или опрян в чуждите гърди, може би ръкостискане; проследили са раздалечаването, проправянето на път („извинете“, „моля, отстъпете“), завръщането на първоначалното място. Не се узнават подробности за тях. Но за А или Б, поне за един от двамата, се подозира, че се занимавал с писане, че държал книги у себе си: там където, живеел, закъдето пътувал, откъдето се опитвал да избяга.
Яна Букова
Няма друго изкуство, спрямо което думата „днес“ да се употребява така злокобно. Един дебат за „музиката днес“ или „театъра днес“ би съдържал излагане на проблеми и търсене на решения. Сякаш по някаква неписана конвенция всяко говорене за поетичното изкуство в комбинация с „днес“ неизбежно отключва един унил, пораженски тон, поетите днес все имат качествена недостатъчност, читателите – количествена, миналото е все величаво (забравяйки за реките посредствена поезия, изтрити справедливо от времето), бъдещето е все по-тясно и мрачно. „Днес“ е по определение време, неподходящо за поезия, последен, мъчителен стадий преди постепенното ѝ отмиране.
Противно на това течение, аз съм изключително оптимистично настроена. Вярвам, че живеем във времена, по нов и съществен начин благотворни за поезия. Двадесети век с всичките му люлеения между тоталитарни режими и настоятелни опити за демокрация успя да ни научи, че поезията не е приложно изкуство. Лакейската поезия на режимите не успя да промие съзнанието на масите, не успя да ги направи верни. Максимумът, който постигна в престараването си, е повсеместно отегчение. Ангажираната прогресивна поезия, впрегната за справедливи каузи (не казвам това иронично, наистина справедливи), се оказва, че остарява лошо, актуалността ѝ се губи почти мигновено, гневът и възторгът не помагат за качеството. Веднъж и завинаги стана ясно, че поезията не може „да промени света“, каквото и да е влагано в това очакване. Поезията спря да изисква големи зали, пълни или с довлечени насила хора, или със събрали се не поради словото ѝ, а поради временно съвпадение на обща кауза. Днес наричат това маргинализация на поетичното изкуство. Аз го наричам свобода.
Без заплахата да се превърне в борса за луксозни културни продукти, както е при визуалните изкуства, нито със задължението да има възвръщаемост на вложените средства, както често става в киното, поезията е в завидната ситуация да бъде чисто изкуство. Нещо, в което няма печалба. Няма дори особена слава. Поезията днес е ъндърграунд, а всичко смислено се случва в ъндърграунда. Там е истинската енергия.
Поезията се завръща към ядрото си: да бъде свободно изследване на света със средствата на езика и на личния опит на пишещия. Нека не забравяме, че от такъв вид е поезията, която оцеля от идеологиите и идеологемите на ХХ век и все още е актуална, и се чете сякаш е писана днес. Нека не забравяме, че такава е поезията, която преодолява дълбочината на времето и географските разстояния и която ни говори без екзотика или музейна вкаменелост. Така наречената „маргинализация“ заявява в чист вид истинската природа на поетичното изкуство – да бъде една от формите на човешкото познание. Едно особено познание, където светът е не само наблюдаван, но и лично преживян. Където знанието съдържа емоционална интелигентност. Където хуморът и играта са равноправни на всички останали средства на изследване, а парадоксалното не оспорва истината, а само подчертава сложността и необходимостта ѝ.
И същевременно възможността за избор, диапазонът от форми и изразни средства, днес е безкраен. Всеки може да избере, заеме или изобрети формата, в която да работи. Огромната свобода означава и огромна отговорност. Но аз обичам това усещане.
Националната награда за поезия Иван Николов е учредена през 1994 г. и има за цел да подкрепя и популяризира съвременната българска поезия, както и да насърчава срещите между автори и читатели. Победителят ще получи плакет, изработен от художника Христо Гочев, и парична награда в размер на 5000 лева. Първият носител на наградата през първата година от съществуването ѝ е Христо Фотев. Сред лауреатите през годините са Елин Рахнев, Петър Чухов, Аксиния Михайлова, Иван Динков, Константин Павлов, Иван Теофилов, Иван Методиев, Екатерина Йосифова, Георги Борисов, Кристин Димитрова, Станка Пенчева, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Георги Господинов, Аксиния Михайлова, Валентин Дишев, Красимир Вардиев, Яна Букова, Надежда Радулова, Цочо Бояджиев, Кръстьо Раленков и др.
