След двата Оскара (за „Търговският пътник“, 2016, и „Раздяла“, 2011) иранският режисьор Асгар Фархади неизменно е във фокуса на световното внимание. И след като с „Миналото“ (2013) ни представи една френско-иранска драма от парижките предградия, сега потапя зрителите си в чисто испанския контекст на „Всички знаят“. Акцентът отново е върху предпочитаните теми на режисьора: семейство, морал, отговорност, предателство, но според някои специалисти това е най-предвидимият и най-малко вълнуващият филм на Фархади, което до голяма степен се дължало на неприсъщата му криминална интрига…
След дълго отсъствие Лаура се завръща от Аржентина с двете си деца, за да присъства на сватбата на по-малката си сестра в родното испанско село. Когато тържеството е в разгара си, буря предизвиква спиране на тока. Малко след това откриват, че 15-годишната дъщеря на Лаура е отвлечена. Полицията не трябва да бъде намесвана и роднините започват собствено разследване, паралелно с опита да бъде събрана исканата сума, в което дейно участие взима Пако – синът на служители в някогашното поземлено и винарско стопанство, което е притежавал бащата на Лаура, и нейна стара любов. Междувременно от Аржентина пристига съпругът Алехандро…
Ако „Всички знаят“ беше ирански филм…
Асгар Фархади е впечатляващ режисьор, запленен от криволиците на човешката природа, който се проявява като умел документатор на обтегнатите междуличностни отношения, премълчаното, безпорядъка, разпада. Наблягайки отново на неумолимия ход на времето и значението на миналото, новият му сценарий е концентриран върху общуването между персонажите „при закрити врати“, в едно село, където всичко се знае. Важно за фабулата е не разрешаването на интригата, а интимните разкрития, които тя предизвиква, докато истинският съспенс се корени в мълчанието, което се установява, след като сигурността се срива.
Верен на натуралистичния си подход и на хуманизма, който никога не изпада в сантименталност, Фархади обичайно разбулва недостатъците на мъже и жени, които изглеждат безукорни, намирайки извинение за привидно злонамерените. Във „Всички знаят“ визуалните решения отново са ненатрапчиви, за да се акцентира върху емоционални и социални конфликти, а образите са по-нюансирани, отколкото изглеждат на пръв поглед. И сякаш цялата енергия на разказа е съсредоточена в контраста между привидната семейна и общностна хармония от началото на филма и повествователния обрат, когато горчивината и недоверието изместват солидарността.
След като „Всички знаят“ е испански филм…
Свидетели сме на пренасянето на европейска територия на материал, първоначално предвиден да се снима в Иран, и това само по себе си не е проблем. За създаването на този общо взето класически семеен трилър Асгар Фархади заминава за Испания. За да изследва местната култура? Не точно. За да разнообрази наративния си подход? Съвсем не. Всъщност не ни става ясно каква е ролята на Испания в този сюжет, до такава степен иранският режисьор би могъл преспокойно да разположи семейната си драма навсякъде по света. Защото иберийският декор се явява безразличен фон, а прашната атмосфера дори далечно напомня на иранската суша.
„Всички знаят“ е първият филм на Фархади, който практически не е свързан по никакъв начин с иранската култура и социалния живот, а разгледан в европейски филмов контекст не надхвърля рамката на солидната, малко безлична мелодрама. Когато творческото „изгнаничество“ не е предопределено от външни обстоятелства, винаги има нещо своеволно в избора да търсиш вдъхновение в чужда държава, с която нямаш никаква предварително установена връзка. От тази гледна точка единственото „локално“ нещо във филма всъщност са звездите Пенелопе Крус и Хавиер Бардем, но пък тяхното привличане изглежда като чисто маркетингов ход – испанските продуценти може би са предложили на Асгар Фархади да снима филм, той е взел готовия си сценарий и е ангажирал най-популярния актьорски дует…
„Всички знаят“ е странно неиспански и това е основният проблем на историята и взаимоотношенията, увиснали сякаш в пространството и атмосферата на „ничия земя“. Единствено в началото, когато фабулата оживява в ритъма на предстоящата сватба, се долавя празничния фриволен дух (с леката клишираност на пощенска картичка), характерен за хората от средиземноморския регион. Впоследствие поведението на персонажите (социално и сексуално) е много „по-обрано“, отколкото би било в испански филм, и тъй като няма логично обяснение за тази сдържаност, тя изглежда външно привнесена и не на място. Доста са „чуждокултурните“ елементи, които правят впечатление при внимателно вглеждане (като изказването на персонажа на Рикардо Дарин, който разчита Бог да му върне дъщерята; или безпомощните опити на възрастния патриарх да отстоява семейното достойнство) и носят емоционалния багаж на друг тип светоусещане, неприсъщо за иберийския полуостров.
Асгар Фархади си остава талантлив разказвач, но се подчинява на конвенциите на едно интернационално „качествено“ кино, което е ефикасно и технически умело, за сметка на самобитността си. Промяната в региона, предразполага към очакване за обновяване, но нищо такова не се случва – иранският режисьор просто пренася своите теми и наративен подход в друга (чужда) среда, без да се постарае да я опознае или „опитоми“.
