Ромските проблеми колкото повече растат, толкова повече не се споменават. За политиците ромските квартали са били винаги източник на вот, нищо повече.
Преди дни – четиринайсетгодишна майка, мъртвородено бебе. Защото родилката е болна от сифилис. Както впрочем все повече хора от квартала, където живее. Бащата, 15-годишен, със същата диагноза. Работи на борсата, сортира плодове и зеленчуци, с които се зареждат магазините. Как така 15-годишен работи ли? Ами по същия начин, по който много съседски момчета на неговата и по-малка от неговата възраст работят на черно на всички места, на които трябва да пренасят, подреждат, пренареждат щайги, тухли, кофи.
Преди време единайсетгодишната Кортеза роди бебе. Случаят се разчу и извън страната, в сливенския квартал „Надежда“ дойде репортер от английски таблоид. Той попита Кортеза не е ли знаела как стават бебета, не се ли учи това в училище. Свидетелка съм на отговора на Кортеза: „Учи се, но в пети клас, а аз съм в четвърти“. Шумът беше голям, социалните служби се засилиха да отнемат бебето, тъй като то няма как да бъде отглеждано от детето Кортеза. Майката на Кортеза работеше в Испания, набързо се върна и подписа декларация, че тя ще отглежда бебето. Бащата, 18-годишен, стана обект на прокурорска проверка като нарушител на нормативна разпоредба, защитаваща малолетните от сексуално посегателство. Само месец след шумотевицата майката на Кортеза си тръгна обратно към Испания, а бебето остана за отглеждане на четвъртокласничката и баба ѝ. Бебето не беше отнето. След още няколко месеца проверката срещу бащата беше прекратена. Той не влезе в затвора, каквато беше заканата.
Три-четири години по-късно Миролюба Бенатова отиде в кв. „Надежда“ да проследи какво се случва и завари Кортеза с трета бременност, възрастните не я допуснаха да разговаря с Кортеза, а децата от махалата крещяха: „Българите, на кайма!“. Тази картина беше показана по телевизията, след което французойка, занимаваща се със семиотика, обвини българската журналистика в дискриминационно отношение. Истината е, че на дискриминационно отношение беше подложена репортерката, на която съседите на Кортеза крещяха, че няма право да влиза в квартала и да върви по улиците. Вече предвиждам как представители на ромски организации си подострят клавиатурите да обяснят, че и този текст съдържа дискриминационно отношение към ромите. Не, не съдържа отношение, съдържа само факти. А моето отношение е известно от четири десетилетия, откакто следя живота, успехите, провалите, потребности и т.н. на ромите. Как е положението в сравнение с това отпреди четири десетилетия ли? По-зле е. Чудя се, ако социалните служби бяха отнели бебето на детето Кортеза, както налага законът, и ако бяха осъдили пълнолетния баща, дали щеше да се появи бебето, осъдено на смърт от сифилиса на 14-годишната си майка и 15-годишния си баща. И кой е виновен за всички други деца, родени от деца – мързелуващите институции или репортерите?
В лекарския кабинет влизат три жени – майка, дъщеря, дъщеря на дъщерята. Първата говори, чете и пише на български, втората говори български, но не може да се подпише, третата едва се справя с говоренето на български.
С тези няколко примера искам да се приземим на земята, на която парламентарните наддумвания изглеждат нелепи и цинични, защото нямат нищо общо с истинските проблеми. На тази територия убиват старци, за да им вземат скритите за черни дни стотина лева. Изнасилват старици, за да отмъкнат последната им пенсия. Кражбите на животни вече не се броят. Битовата престъпност по селата е като по кърджалийско време. Ромските проблеми колкото повече растат, толкова повече не се споменават. А и защо да се споменават: нито има Десетилетия на ромската интеграция, нито се финансират от чужбина проекти за приобщаването на ромите.
Ромите не бяха споменати като аргумент при връщането на хартиените бюлетини. Би звучало дискриминационно, неудобно някак. Но всъщност това беше една от основните причини да се говори против машините и в полза на хартията. Последното гласуване показа, че ромските квартали внезапно са охладнели към гласуването – трудно гласуват с машини, трудно доказват за кого са гласували, все пречки пред купуването на гласове. Връщането на хартиените бюлетини, без това да е ясно заявено гласно, бе всъщност единственото нещо, което управляващите в последно време направиха, като си мислеха за ромите. За политиците тези квартали са били винаги източник на вот, нищо повече. Вече и предизборни обещания не се сипят там, както беше в първите демократични години. Сега процедурата е съкратена, просто се правят едни списъци и се плащат едни пари, за да се гласува за който дава парите. Истинските проблеми на ромите са последната грижа на българската политическа класа и вероятно ще бъдат забелязани едва когато станат първа грижа за развитието ни като общество. Само един аргумент, че това е предстоящо: неграмотните днес ромчета са тези, от които след време ще се очаква да заработят брутния вътрешен продукт на страната и пенсиите на възрастните. Идат поколения без знания и умения, на които ще се налага да се разчита да издържат застаряващото българско население.
Тук просветното министерство вероятно ще опонира, че няма необхванати ученици и неокомплектовани ромски училища. И съчетанието „ромски училища“ звучи дискриминационно, нали? Само че те съществуват, макар и наречени така под сурдинка. Има ги в градовете, има ги и в почти всяко село. Пътувам, питам, проверявам. Ако в селото има едно, две, най-много три деца в училищна възраст в български семейства, те ходят на училище в най-близкия град. В селското училище учат децата от гетата. Може би ще ви се види странно, че местата за учители точно в такива училища са силно желани – както от хора, които цял живот са били учители, така и от набързо трансформирани в педагози хора с друг вид образование. Обяснението са високите заплати, които учителите получиха в последните години. И в ниските изисквания, които се предявяват към учебния процес в тези училища. Там вината винаги може да се прехвърли върху децата с: „ами нали се сещате какви са“, и други напълно незаслужени думи. Ромските деца учат бързо, схватливи са – това ще ви го каже всеки обективен учител с по-дълга практика. Тези дни през очите ми мина заглавие: „Десетокласник от ромски произход свири на пиано, говори четири езика и мечтае да стане пилот“ – ето това вече е дискриминационно отношение. Внушава представата, че това е сензация. Защото не си представяме новина: „Българче свири на пиано, говори четири езика и мечтае…“, нали?
Впрочем това, че повишаването на учителските заплати доведе до по-ниско качество на преподаване във всички училища, не само ромските, е обществена тайна, покрита с омертата на мълчанието. Никой не иска да я обсъжда, по-точно – никой няма сметка да я обсъжда. Доскоро трудно желаната професия учител изведнъж стана силно желана – заради заплатата. Но работни места, особено за начални учители, много трудно се намират. И само със силна протекция.
Промяна в ромските квартали все пак има в последното десетилетие – една част от живеещите там поработиха в чужбина, събраха пари, измъкнаха се от гетото, държат децата им да учат. Друга част не просто остана на същото положение, но и затъна. И продължава да затъва. За нея основно става дума в този текст. Тя си съществува, независимо че се правим, че не я забелязваме, освен в случаите, когато на село убият дядо, изнасилят баба или дете роди дете.
