1
2350

Какво са църковните канони

Една проясняваща аналогия

Откакто след падането на комунизма през 1989 г. за Българската православна църква започна да се говори в публичното пространство, понятията „канон“ и „каноничност” станаха едни от най-често споменаваните и обсъжданите в него. На понятието „канон” обаче бе придадено изключително формално-юридическо значение, което пък създаде повод за секуларни атаки към него. Защото – заявяваха някои – ако в съвременността Църквата по определение е отделена от държавата и нормите ѝ не могат да имат задължителност, то трябва ли да бъдат длъжни дори църковните членове да се съобразяват с „каноните”, след като са същевременно граждани на републиката? Така, от една страна, в общественото съзнание на непосветените „канонът” се наложи като понятие за чисто юридическа норма с доста съмнителна и пререкаема сила в едно секуларно общество – като понятие за някакъв „закон” на свещениците, от който те претендират да се ползват, без да е ясно в какъв смисъл им е дадено правото да го вършат.

От друга страна, дори за онези, на които валидността на канона вътре в Църквата не създаваше проблеми, този последният бе свързван най-вече с представите за елемент от система на някакви прастари (и поради това почти неразбираеми) предписания, към които Църквата се придържа най-вече поради свойствената ѝ неподвижна, фундаменталистка „консервативност”. Придържането към „каноните” – така смятаха – това собствено и е „името” на типичното преди всичко за Православната църква принципиално чуждеене от „актуалния живот”. В общественото съзнание следователно е общоразпространено убеждението, че именно „каноните” правят от Църквата архаична институция, държат я в характерна за нея отчужденост от „живия живот” и задушават възникващото у „съвременния човек” желание да удовлетвори своите „духовни потребности”. А и въобще „каноните” – такова е най-масовото мнение – това са предписания, които първо и преди всичко (нещо) не позволяват: не позволяват, да речем, да се изписват по съвременен начин храмовете; не позволяват на младите пребрачни полови връзки; не позволяват венчание по време на пости и т.н., и т.н. „Каноните” следователно дори за онези, които имат представа, че не могат да откажат на Църквата да се ръководи от тях във „вътрешните си работи”, са все пак правила, поголовно отличаващи се с абсолютно архаично съдържание, чрез които „поповете” държат (най-вече Православната) Църквата в положението на средновековна и, направо казано, агресивно антимодерна институция в нашето „най-ново време”. Метафорично казано, всеобща е представата, че „каноните”, това са “църковните” закони на една res publica Christiana, чието законодателно тяло се е разпуснало някъде през XIV-XV в. и оттогава до днес една „посветена” корпорация злонамерено не позволява то да се събере отново, за да ги преразгледа от „днешна гледна точка”.

В текста си тази седмица ще направя опит описаната обществена представа да бъде оспорена и, на първо място, да се разкритикува схващането за чисто формално-юридическия характер на – да, наистина – традиционните и свещено съхранявани правила на Църквата.

Защото  каноните — ще се осмеля да кажа — трябва да бъдат сравнявани много по-ско­ро не със законите и наредбите на една държава или въобще на едно фор­мално построено общество, а с наредбите и обичаите на един дом. И това е така, защото последните — точно както и каноните на Църквата — по своята същност са дълбоко неформални, макар от това да не губят присъща­та тям дълбока и даже свещена сила и да са записани в определени книги.

Най-важното обаче за правилата (за „каноните“) на един истински дом – било поведенчески, било йерархични – е, че ако действител­но са такива, тоест канони на един дом — те са продукт, плод, излияние в пространството и време­то на създалата и съхраняваща този дом любов.

Нека си дадем сметка, че дори най-основната структура на дома, на семейството — съставеността му от различни домашни „чинове“ и тяхната йерархическа подредба (баща, майка, синове, дъ­щери, братя), представлява такава обективизация на коренната любов и освен вътре в тази любов, освен из от тази любов, тя изобщо не може да бъде познавана. Така „чинът“ на „сина“, чинът на „брата“, на „баща­та“, на „майката“ изобщо не са юридическите етикети, формалните или биологическите „позиции“ в „основната клетка на обще­ството“, които познава в тях външната на дома, „обективна“ гледна точ­ка. Аз бих казал нещо повече: „син“ ти изобщо можеш да си, да се усещаш и преживяваш само благодарение на и вътре в един базисен общ дух, в който си изначало потопен и чиято „субстанция“ безспорно е любовта, на която е обективация „синовството“ (срв. „и никой не познава Сина освен Отец; и нито Отца познава някой освен Сина“, Мат. 11:27). Този „дух“, тази „любов“-субстанция има абсолютно неповторима „тоналност“, „вкус“, „ритъм“ за все­ки отделен „дом“, но същевременно и само от тази неповторима „тонал­ност“, „вкус“, „ритъм“ имат „ритъм“ и „вкус“ синовството, съпружест­вото, братството.

Та ето, казвам, че при цялата уникалност на всеки домашен, семеен „дух“, такъв „дух“ непременно има, и неговата същност, неговата природа е лю­бовта. Любовта обаче, не просто като субективно чувство, а като имен­но уникална „субстанция“, осъществяваща се и осъществила се в „съпружеството“ на тия хора, в „бащинството“ и „майчинството“ им, в „синовството“ на техните деца. Както и обратното — „съпружеството“, „бащинството“, „майчинството“, „синовството“ на тия хора не е нищо друго освен конкретната осъщественост, конкретната у-„член“-еност в позиции, „чинове“ на тяхната неповторима любов. И не просто синът се отнася с любов към баща си и майка си; не просто баща му и майка му, ка­то съпрузи се отнасят с любов един към друг: синът въобще е „син“ в лю­бовта, която е домът, както и съпрузите са „съпрузи“ — „баща“ и „май­ка“ в тази същата любов.

Духът на домашната любов създава „синовството“, „съп­ружеството“, „бащинството“ и „майчинството“. Без нея свързаните мъж и жена все още не са „съпрузи“, а само „партньори“ и даже „двойка“, а децата не са „синове“ или „дъщери“, а единствено биологическо „потом­ство“ или юридически „наследници“.

Но обективация, реализация на коренната, създаваща и поддържаща дома любов, е не само структурата на неговите „чинове“. Обективация на тази любов са и такива по-деликатни и по-мъчно уловими „отвън“ неща като неповторимо, но властно присъщия на всеки дом поведенчески и дори — предметен „порядък“. Защото в този „порядък“ обикновената функционал­на рационалност въобще не е най-важният, определящ мотив и, във все­ки случай, изобщо не може да обясни докрай „порядъка“. С „порядъка“ (на вещите, на действията в дома) коренната любов, създаваща и държаща този дом като „дом“, осъществява, атрибутира и чества самата себе си. Ако различните шкафове, бюфети, вази и портрети могат да стоят на едни или други места, по един или друг начин в пространството на дома, то тяхното стоене по един, точно определен начин; тяхното утвърдено и даже осветено месторазположение („порядък“) не може да се променя в дома не защото е най-„прагматичното“ или най-добре изчисленото с оглед на домашните „дела“, а защото то представлява ед­но съкровено честване на любовта, която създава този дом. Въобще „правилни­те“ места на нещата в този именно дом — не може да не се забележи това — са „правилни“ от любовта. Любовта е „правилото“, задаващо осветения ред в дома. Нещата не могат да стоят другаде, по друг начин, поради това, че „редът“ им всъщност е изразеността на това едино-душие. Ето защо обаче и той също само в него (в този „дух“) и от него е разбираем. Всяко съ­ображение за по-оптимална функционална реорганизация на нещата среща съпротива в дома не защото „чиновете“ му непременно не могат да разберат мо­тива за рационализацията, а защото се противопоставят на всяко разру­шаване на вътрешната любовна дефинираност на местата и общия ред; защото реорганизиращият не разбира любовната дефиниция на този ред.

По същия начин в един „дом“ е и с всичко друго, което съставлява неговата „домовост“. Например с определената и много характерна тяга към ритуализацията на редица (има­щи иначе практическа функция и предназначение) дейности като вечерянето в определен час или сядането на трапезата на точно определени за всекиго места — специфичните, сиреч, обичаи, които нямат ясна цел и основание, но въпреки това се спазват, защото „така е предадено“.

Всички тия ритуализирания и самото ритуализиране изобщо е също фе­номен, изразна форма на любовта — осъществяването ѝ като изгражда­не на „наше“-ст, само в и като която ритуалът има смисъл. Ето защо ри­туалът е разбираем само отвътре, откъм любовта, откъм общия дух, който тук се осъществява.

Та ето — всичко това, което казахме за „дома“, по аналогичен начин се отнася и до Църквата.

По същия начин, по който без и независимо от семейната любов-субстанция, на която са категории, от „синовството“ остава само биоло­гичната „потомственост“, а от „съпружеството“ — само „двойката“, и от църковно-каноничните „чинове“ („отец“, „братя и сестри в Господа“) не остава нищо същностно църковно без вътрешноцърковната любов, на която те са функционални и действени „центрове“. Защото и те — църковните „чино­ве“: епископите, презвитерите, дяконите, миряните, са определения само на Христовата любов и те имат същността си единствено вътре в тази любов, която е Църквата и се познават в своята идентичност именно в и из от тази любов. Впрочем още св. Киприян Картагенски в III в. казва то­ва в афоризма си, че „епископът е епископ не над, а в Църквата“. Което значи, че каноничният „чин“ не е магически „печат“, съществуващ върху носителя му, където и както и той да живее (каквато е легитимистичната, правно-недуховната тенденция в осмислянето на църковния сан), а ор­ганична „позиция“ вътре в една специфична духовна атмосфера; артикулация и у-члененост в една живееща себе си в своите членове любов – лю­бов, съхранявана и излъчвана от един „отец“ на дома (Христос) към „че­дата“ в този дом, „породили“ се „от вода и Дух“ поради преизобилието на тази Любов.

Още по-ясно се вижда решаващото значение на любовната (в Христа) „субстанция“ за каноничния строй на Църквата, когато се вглеждаме в ка­ноните на моралния порядък и на ритуаликата, които в Църквата са в дълбочина от същия тип, както и домашните.

Не бива да се смущаваме от привидната прозаичност на аналогията, за­щото по същия начин както сядането в точно определен час, на точно оп­ределени места около трапезата се превръща в гол, неможещ да бъде осмислен формализъм, вън и независимо от „жестикулиращата“, осъщест­вяващата се и честваща се чрез това спазване задушевна „нашест“, така и в Църквата канонизираната ритуалика е „категория“ на „дома“, който Църквата е в самата себе си.

Трябва да си член на тази жизнена „симфония“, която е домът на Църква­та, домът на Христос с хората, за да разбереш как тя изразява себе си чрез това освещаване на определени — богослужебни „часове“, в които се събира с Христа; на специфични „места“ в храма; чрез „обикване“, осве­щаване на определени жестове и поклони и т.н.

И тъй, нека да забележим, следователно, че точно както без базисната, „чиновна“ взаимопринадлежност на членовете, без упорядъченост на прост­ранството и „осветеността“ (ритуализираността) на големи сегменти от поведението една семейна любов не може да се нарече осъществила се, породила своя ре­алност, случила се в битието като „дом“, така и без вътрешноприсъщата ѝ „чиновна“ структура, без определената и изразяваща я упорядъченост на поведението в пространството на храма и времето на живота, и църковната любов (между Бога и хората, на Божиите хора помежду им) не може да съществува, защото именно няма да се е осъ­ществила в свое собствено битие. А любовта, всяка любов – и църковната, както и семейната – се реализира, осъществява, придобива битие като „дом“, сиреч — като канонично (по „правила“ от описания характер) устроено битие.

Но нека да видим също, че, от друга страна, без любовта никаква „чиновност“, никаква упорядъченост, никаква ритуалност – нито семейна, нито църковна – изобщо не съществуват. Както няма осъществила се (ка­то битие) любов, която да не съставя „дом“ — със своя канонична упорядъченост, така няма и „дом“, тоест канонично упорядъчено битие, което да не обективира любов.

Или другояче казано: без каноничните определения любовта (както на ед­но семейство, така и на Църквата) няма осъщественост, липсва ѝ битие, обективност, субстанциалност — тя не се е постигнала като онтологичен дом. Без любовта обаче каноничните определения и опреде­леното от тях (както в семейството, така и в Църквата) нямат смисъл – те са празни и не могат да бъдат жизнено разбираеми.

Илюзия е Църква без канони, защото тя би била без-битийна, чисто субективна стихия, обща емоционална „атмосфера“ само. Но празни и безсмислени са и каноните на Църква, в която е угаснала любовта.

Тук можем да продължим нашата аналогия със семейния дом и да кажем та­ка: не може да не е било забелязано как в един дом, от който е изчезнала любовта, неговите „правила“ (канонични определения) губят смисъл и дори – в мярата на пресъхването на любовта – се превръщат в предмет на маниакална грижа (като към „патерица“ на отлетялата душа).

С каква болезнена страст изтерзаната от общата семейна нелюбов съп­руга се вкопчва в „порядъка“, как строго охранява „каноничните“ времена и местата на пред­метите. Тя до изтощение пази, поддържа превърналите се в непрозрачно-самоцелни за собственото ѝ съзнание техни топоси. Някога тяхната точ­но определена, уникално избрана подредба, тяхната „канонична“ подредба е била определение на любовта — одушевена от любовта решеност да се изрази и из-образи единодушието, нашето „наше“, да се обективира на­шата „заедност“. Затова подредбата им е била съществено осмислена — „канонична“. Тя е била осмислена и разбираема из от любовта, вътре в която тя е наличествала. Сега обаче цялата тази „наредба“, целият този „каноничен“ порядък вече не изразява субстанция. И затова така из­терзано, така болезнено се пази. Пази се така, та самата страстност, самоценност и всепоглъщащост на пазенето му свидетелстват за изгубеността на онова, на което са „канони“ каноните.

Нещо повече — точно както поддържаната без любов определеност да се сяда заедно на определените за всекиго места, да се сипва от точно оп­ределен семеен член, да се пребивава на масата известно време след прик­лючването на вечерята и т.н. — от проява на семейната любов, от акт на нейната топлина се е превърнала не просто във формализъм, но — със самото си формално извършване — в парадоксално свидетелство за едно съществено отсъствие, така и в Църквата, останала без любовта в Христа, изуверското вкопчване в каноните ѝ по-скоро свидетелства за мъртвостта, отколкото за живота в нея. Има една характерна прилика между сухия канонист на църковния престол и изтерзания от пазенето на бездушния домашен порядък родител. И двата пер­сонажа предизвикват пориви за бягство, за разрушаване, за скъсване у „синовете“ си, наследяващи безлюбовността. Ето откъде идва този модус на обживяване на каноническите определения, на който сме свидетели днес у някои духовници и миряни — обживяването им (трябва да го кажем нап­раво) по магически начин — като нещо магическо. Той идва именно от оскудяването на любовта, чиито определения, чиито актове и деяния са каноните. Впрочем веднага трябва да уточня, че отменянето на „мъртвите“ канони и сприхавото реформаторство тук не променят нищо. Защото, разбира се, проблемът изобщо не е в „правилата“ сами по себе си, а в изгубената любов, която нито ще се „появи“ с премахването на „стария ред“, нито ще се осъществи чрез „нововъведения“, които не са израз на нищо, идващо отвътре.

След като определеното от каноните престане да се живее и постига из от любовта, да изразява любовта в Христа, то губи дух. „Чиновете“ в Църквата, които също като „чиновете“ в семейството са „чинове“-в-любовта и само в нея са осмислени, стават „титули“, в които е налице само абстрактното очертание, само юридичната граница. Каноничната наредба на храма и на живота в Църквата — която също както наредбата на дома на любовта в семейството е наредба-на-любовта, единствено бла­годарение на нея и в нея осмислена — става „формализъм“, в който се усе­ща единствено силата на дълговременността, на инертната „традиционалност“. Накрай — каноничната осветеност на определен етос на живеене на църковния човек, която също както ритуалния етос на дома е осветеност-на-любовта, само от тази любов и в тази любов раз­бираема, става ограничаваща условност, условен етикет, „образност“, в която не могат да се видят никакви екзистенциални основания. И така ця­лата канонична определеност придобива – в чисто съхранителния етос на „отци­те“ — отговорни за любовта (и за изчезването Я) в Църквата — статуса на магическо средство вместо живота на духа.

В очите пък на „ползва­щите“, на „синовете“ (чедата) — отговорни за продължаването на жи­вота на (канонически) устроеното, това устроение придобива вида на магическо предписание, смисълът на който може да се търси са­мо вън от него, в други, подменящи го каузи (например съхраняването на културното, националното, антизападното, както често е у православните, и т.н.).

След всичко казано мисля, че е станало ясно, че аз съвсем не мога да бъда противник на каноните поради тяхната „древност“ и тяхната – свещена – мощ. Напротив, намирам и едното, и другото за съвсем естествена черта на (съвсем естествената) същност на устройството на Църквата. Неестествени са не каноните и не тяхната свещеност, а неразбирането „категории“ на какво, на каква реалност са тези канони, както и липсата на опитно познание на тази последната.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияГолемият непознат
Следваща статияНовините в джаза

1 коментар

  1. А дали е така? Или надали е така? Семейно-биологичното (любов) обяснение за липсата на формални регулации на църквата е малко странно. Ние сме в роднински връзки с бога (божии чеда, дедо боже и т.н) но не сме в такива с другите човеци „правещи“ Църквата. Така че семейната интерпретация на канона някак си не се вписва. Още повече че им плащаме. Имали пари няма семейни отношения. Правослвната църква или по точно казано Имперската православна църква (за разлика от Източното православие и другите по стари деноминации) е политическа структура на Римската империя и е нормално да се ръководи от формални юридически закони. И каноните са били такива до падането на Империята в ръцете на Османците. След това Имперското православие фосилизира – изолира се и канонизира. И такова го намираме днес. Сестринската и църква в Рим се опитва да бъде по гъвкава но наличието на огромно количество деноминации на протестантите и евангелистите показват че и тя не е успяла да прескочи феодализма. Сиреч Църквите са банално човешко дело неподвластно на трансцедентални императиви. Каквото и да ни казват напротив. Днес из 21 век националните православни църкви са неадекватни, самоизолирани и пазаразитно живеещи. По скоро са музейни експонати неже ли нещо грижещо се за души, тела и верата. Вечният отсъстващ в общественият живот. В този случай не трябва да капризничим за каноните. Ще вземем събудим отците и ще трябва да излязат от времеубежището им. А и всяко нещо с времето си. И ви приканвам да посетите музея. Със свещичка де.