Венеция, специално за Портал Култура
Преждевременната смърт на кураторката на 61-вото Биенале на изкуствата във Венеция (9 май–22 ноември 2026) Койо Куо точно година преди откриването му сякаш предопредели бъдещи проблеми и спорове.
111 творци, 100 национални участия, 31 съпътстващи събития и 2 специални проекта са разположени в пространствата на „Джардини“ (29), „Арсенале“ (25) и в историческия център на Венеция (46). Седем държави участват за първи път в Биеналето на изкуствата.
Темата „В минорни тоналности“ (музикален термин), предложена от Койо Куо, цели да насочи вниманието към нещо по-интимно и по-малко зрелищно. Койо Куо ни приканва да се спрем на най-крехките гласове, забравените разкази, личните спомени, които са част от живота на всеки един от нас.
Президентът на Биеналето Пиетранджело Бутафуоко – писател, журналист, интелектуалец, настоя Русия да бъде допусната до участие в собствения си павилион в „Джардини“ след четиригодишно отсъствие – въпреки войната в Украйна. Биеналето е автономна организация и той има юридическо право да го стори. Това негово решение вбеси министъра на културата Алесандро Джули, който не дойде на официалното откриване на Биеналето, а го направи дни по-късно, за да посети италианския павилион.
Това издание ще остане в над стогодишната история на Венецианското биенале и като първото без жури. Дни преди неговото начало официално избраният петчленен международен женски състав подаде оставка в знак на протест срещу присъствието на Русия и Израел – държави, обвинени в престъпления срещу човечеството, със заповеди за арест на лидерите им от Международния наказателен съд в Хага.
Журито обяви, че тези две държави са извън надпреварата за Златен и Сребърен лъв. Така в последния момент Бутафуоко и организаторите бяха принудени да създадат Лъв на посетителите – награда за най-добър национален павилион и най-добър автор в международната изложба. Всеки, посетил Биеналето, има право на глас. Церемонията по награждаването ще е при закриването му.
Толкова обговореният павилион на Русия по обясними причини беше и един от най-посещаваните. „Дърво, вкоренено в небето“ е проект без определен автор. Над 50 музиканти, поети, художници представят артистичен пърформанс с музика, движение и глас в павилиона. Фолклорен спектакъл с ансамбъл, изпълняващ традиционни песни около огромно цветно дърво. Няма и привкус за политически намек в каквато и да е посока. Освен че за официалното откриване във Венеция дойде руският посланик в Италия. Според организаторите целта е да се покаже „многоезична полифония на културите“. На входа имаше кош с безплатни дрехи с надпис Biennale is calling.
Така беше само първите три дни, на вернисажа за журналисти. После спектакълът беше записан и днес е външна видеоинсталация върху стените на самия павилион. Неизбежно ограничение, наложено от международните санкции срещу Русия, от блокирането на два милиона евро от Европейската комисия за следващото Биенале.
Ако руският павилион е затворен за посетители след откриването си, за Израелския няма ограничения. Срещу присъствието на „павилиона на геноцида“, наречен така от протестиращите, стана и първата в историята на Биеналето 24-часова стачка, пак в един от дните на вернисажа. Павилионите на доста други държави останаха затворени, напълно или частично, в знак на солидарност. Израел има от десетилетия свой павилион в „Джардини“, но тази година поради ремонт на сградата той е преместен в „Арсенале“. Това пък е друг политически премислен ход. За разлика от безименния автор на руския павилион, този на израелския е скулпторът Белу-Симион Файнару. Роден в Румъния, той представя родината си на Биеналето през 2019 г., носител е на престижната награда Израел. Неговият проект „Розата на нищото“, замислян от 2015 г., е монументална инсталация с вода, която е една от темите и на цялото Биенале. Вдъхновен от румънския поет Паул Целан, по-специално от образа на „черното мляко“(„Фуга на смъртта“), скулпторът използва сложна мрежа от шестнайсет тръби, от които капе черна вода долу в басейна. Числото 16 не е произволно, препраща към символиката на Кабала. Намираме се пред талмудска страница без букви. Целта според Файнару е да измести смисъла от писмения текст, за да се привлече вниманието на зрителя. Играе се на присъствие и отсъствие, на памет и преминаване на времето. Още на входа на павилиона е положена една черна роза.
Ако Израел гледа главно към миналото, павилионът на България, организиран от Министерството на културата и продуциран от Националната галерия, е проектиран към бъдещето. Комисарят Десислава Димова и кураторката Мартина Йорданова успяват да настанят изследователската лаборатория от проекта „Федерация на минорните практики“ в неголямото предоставено им пространство (зала „Тициан“). Още с влизането си в полутъмната зала посетителят е поканен да участва в интерактивна игра. Той сяда удобно пред компютъра и става активен участник, а не само пасивен зрител. Аз самата, а и хората, които наблюдавах около мен, се забавлявахме, но и подготвяхме за втората част на изложбата. Във вече тъмната зала току-що създадената федерация от непознати посетители се потапя в друга такава общност – на авторките на четирите предложени филма. Те се събират за първи път по повод този проект. Работят и живеят в България и Европа. „Блатна песен“ (за Драгоманското блато) на Мария Налбантова и „Географията е съдба“ (за Розовата долина) на Райна Тенева наблягат между другото на екосистемите и екологията. „Каменният дъжд на Сибила“ на Гери Георгиева и Spray and Pray на Венета Андрова по различен начин се проектират в близкото бъдеще и чрез модерните дигитални технологии, но и се страхуват от психологичните им последици върху нас. Идеята за общност при гледането и възприятието на изкуството е обнадеждаваща в българския павилион.
Бих искала да обърна внимание и на някои други места, които заслужават да бъдат видени. В павилиона на Дания „Неща, които предстоят“ има видеа на перфектни момичета, с перфектни носове, устни, гърди, които въздействат на гледащите ги. Към темата е подходено с ирония, чрез езика на поп културата и еротичната естетика. Тялото се превръща в зрелище. „Неща, които предстоят“ намеква за спадането на раждаемостта, което е обезпокояващо.
Какво бъдеще ще има без деца? Този въпрос вълнува Япония. Художникът Ей Аракава Наш, станал баща на близнаци с партньора си по време на пандемията, превръща павилиона „Деца на тревата, деца на луната“ в пространство, посветено на грижата и възпитанието. Той кани посетителите да вземат една от 200-те кукли, разпръснати из павилиона, и да се разходят с нея из залите, съпроводени от записаните гласове на децата му. В определен момент посетителите дори трябва да сменят памперси. Така родителството става колективна отговорност.
Какво би станало, ако Венеция се превърне във воден парк? С този въпрос се заиграва един от най-противоречивите, но и най-посещавани павилиони, този на Австрия. Средата в Seaworld Venice е нещо средно между постапокалиптичен аквариум, пречиствателна станция за отпадъчни води и свещена сграда. Павилионът е наводнен, в него голи човешки тела и роботизирани кучета се движат като организми в екосистема извън контрол. Чува се звън на голяма камбана, извадена от лагуната. Пречистват се отходните води от тоалетните за посетители.
