1
2575

Какво се случва след грехопадението

Богословски етюд

Високото достойнство на човека измежду Божиите създания според библейската книга „Битие“ се състои в това, че той е сътворен „по образ Божий“, т.е. единствен е създаден като личност – като (уникален) „ти“, който „да бъде“. С други думи, създаден е не просто като [вид] битие, а като уникално лице, биващо битието си. Да, доколкото той е сътворен „по Божий образ“, доколкото е сътворена личност, битието на човека, битието, което той (лично) ще „бъде“, му е дадено. „Ти бъди“ – казва обаче Бог на човека – т.е. не просто „да бъде“, да бъде ето тази природа, ето този индивидуален представител на въпросната природа, а ти, ти (Адаме) да бъдеш. И човекът наистина е единственият измежду създанията Божии, който сам и уникално, лично бива даденото му битие – не просто бива, но той, тъкмо той бива; не е просто битие, а лице, което бива. Би могло да се каже дори, че като единствения, който бива лично, да – даденото му, създаденото от Бога битие – човекът е и онзи, който бива цялото създадено от Бога битие, целият Божий свят.

Защото в определен смисъл този свят и въобще е създаден за човека. Сътворено от Бога, битието самò по себе си просто „бива“. В този свят го бива обаче единственото създание, което е личност – което е създадено да бъде „аз“. И ето: човекът бива битието първо на собствения си „аз“, онова, „взето от земята“ битие, но след това, в един по-широк смисъл, бива и цялото създадено битие. Бива животните като свое „обкръжение“, като свое „стопанство“, бива растенията и земята като своя „градина“, като свой „имот“. Нека си припомним: „…рече Бог: да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, и над зверовете, и над добитъка, и над цялата земя“ (Бит. 1:26) – да бъде, сиреч техният, на тварите и на „цялата земя“ господ-ар, именно защото е сътворен „по образ и подобие“ на Господа.

Всъщност животните могат да биват само битието си и още по-точно – то е, което ги „бива“. Човекът обаче бива именно битието, света – той го живее, първо, като собственото си тяло (с „диханието за живот“), като онова, което аз съм, а сетне и като своя „свят“. Неслучайно битиеписателят ни казва, че веднага след създаването му Бог довежда при човека (при Адама) всички земни твари, за да ги „нарече той“ (вж. Бит. 2:19). Именно той, защото човекът единствен ще живее не просто себе си, а – света; той ще го живее и ще го прави (свой) „свят“. Създаден като личност, с „ти бъди“, човекът ще бива битието изобщо и ще е единствен (като личност), който ще го бива.То му се дава да го бива, то е създадено, за да го бива той.

Но това означава – нека си дадем сметка сега – че и изпълнението на Божията творческа воля за човека – „ти бъди“ – е единственото, което ще се извършва не, тъй да се каже, „автоматично“ („да бъде“ – „и биде“), но лично, свободно ще се извършва от онзи, към когото волята е отправена. Щом за човека е казано „ти бъди“, то изпълнението на тази воля може да бъде само едно свободно ответно речение: „[ето] аз съм“. Аз, фигуративно казано, трябва да за-бъда, да започна да съм.

Пак казвам: битието, което Бог пожелава да „бъда“ Той ми дава, взимайки го „от земята“, „от земната пръст“, но Той го дава да (го) бъда аз, на мен го дава. Моето „съм“, моето битие следователно, макар и дар, е личен акт с този дар, и което е най-важното – личен акт, отговарящ на личен акт – този на Създалия ме като личност Бог. Моето „съм“ е и „аз Ти отвръщам“; моето „съм“ е заставане лице-в-Лицето с Извикалия ме срещу Себе Си. Което накрая означава, че аз бивам (и нека тук вече да добавим: би трябвало да бивам) битието, което Си ми дал и по-широко – битието на света, което си ми дал в отношение с Теб, за Теб; аз би трябвало да Ти принасям своето „бъдене“. И още по-силно: самото „аз съм“, би трябвало да е приношение на Твоята воля, благодарно приношение („анафора“) на обдарилата ме с битие (и със „свят“) Твоя воля. Би трябвало да е: „принасям Ти бъденето на битието“, отвръщано на Божието „бъди [го] ти“.

Но ето защо тайната на случилото се в Едемската градина и най-вече вследствие на него изглежда не е просто в някакво престъпване на (външен) закон и съответно – в някакво (юридично) наложено за това наказание, а представлява едно предизвикало трагични последици прекъсване на връзката на моето „бъдене“ с Бога.

След сътворяването си като личност, аз, пак ще повторя, съм-в-отговор-на-Теб; аз бивам битието (и света като цяло), които Си ми дал в ответ на Твоето „ти [ги] бъди“; раждам се като лице-в-Лице-с-Теб. Моето „съм“ – нека се изразя така – е моят „говор“ в от-говор на волята Ти да бивам Твоя дар; да [го] бивам за Теб и с Теб. И ето: с грехопадението, както може да се види от своеобразните митопоетически символи, с които то ни е представено в „Битие“, човекът сякаш прекъсва това екзистенциално общение с Бога – това биване лице-в-Лице с Него. Аз вече не бивам-в-отговор-на-Теб, не бивам (Твоето) подарено ми битие за Теб, но, по внушението на змията, започвам да го бивам за себе си, при-своявам го, обявявам го за свое (символ за което е преди всичко присвояването на „забранения“ плод с желанието да [го] бъда „като бог“). Впрочем и символите, които ни представят непосредствено последвалото простъпката, са логично свързани с това: скриването на Адам, не-отзоваването на Божия призив към човека (срв. Бит. 3:8) и възчувстваната в тази му скритост от Бога голота. Вместо фундаменталния акт „ето, аз съм-в-отговор-на-Твоя-призив“, Адам и Ева – казва ни се – „се скриха“ от Лицето Господне. На призива отгоре „ти бъди“, извиканият не дава ответа, престава да принася и битието си, и света на Призовалия го. Да, той остава призован, остава си у Бога и за Бога „ти“ (Адаме), но, нека се изразим така – Му „отнема“ своя онтологичен от-говор; своето „съм-Ти“ прави „съм-си“, за-себява своето биване. И в резултат… престава да „бива“ онова, което му е дадено, защото и въобще може да го бива само като отговор (от-„говор“) на Божието „ти бъди“ – в общение с Бога и за Бога, Чието в крайна сметка е това битие, „подарено“ на човека, за да бъде той с него лице-с-Лицето-Му. Човекът само-отчуждава своето „аз“ от Божия дар, или, още по-точно – с Божия дар се отчуждава от Дарителя, у-само-тява се в света и със света от неговия Създател. Отчуждена от Него (за-себе-на) обаче, единствената в-световна личност се вижда отчуждена и от даденото ѝ, за да го принася битие. То се отчуждава от нея – започва просто „да бъде“ обособено от нея, тъй да се каже – „подивява“. „Земята“, която при сътворението на човека е дадена да му е битие – той да я бива, но за Бога и като „приношение“ („анафора“) на Бога да я бива, става чужда нему и (постепенно, но неизбежно) „се връща в земята“, оставяйки го с голия „аз“, който той е пожелал да бъде вместо да е аз-с-Теб, аз-с-Твоето. Фигуративно казано, Адам „си взима“ аз-а, не го от-връща на Призовалия го. А неговият „аз“ може да „бъде“ само като „аз-на-Божието-ти“-отвръщащ, „на Божието-ти-от-говарящ“, „на-Божието-„ти“-принасящ-се“. Той не е вече лице в (и за) Лицето на Призователя си, лице на-лице пред Бога. И тогава как би могъл да продължи да има битието, което Бог му е дал, за да го бива във връзка с Него? След грехопадението той продължава да има битието, което Бог му е дал да бъде, тъй да се каже, остатъчно. След отстъплението битието остава само на себе си (включително като битие на самия Адам), защото аз не съм вече Твоето „бъди“ – аз съм си. И символът на голотата е именно изразът на това възчувствано чуждо-на-мен-в-мен.

Всъщност и днес чувството за „голота“ на човека е по същество неловкото чувство, че онова, което аз бивам най-непосредствено – моето тяло – аз собствено не [го] бивам, но, макар то да е именно моето тяло, с което (и даже – което) аз „съм“, е и… „тяло“ – чуждо на мен, нещо, което – и това е обичайният израз – „ме излага“. С него аз не принадлежа на себе си, а на „света“.

Но чувството за „голота“ идва, разбира се, от това, че за мен като лично същество въпросният феномен е дълбинно неестествен. Аз, аз би трябвало „да бъда“ своето тяло, а не то „да ме бъде“. Нека си дадем сметка, че животното не изпитва и не би могло да изпитва неловкост от своето (голо) тяло, чисто и просто защото не то бива себе си, не то бива битието си, но всъщност само бива бивано от него. В този смисъл животното всъщност въобще не е (не може да е) „голо“. Голо е (само) онова бивано от мен битие, което обаче… не бива бивано от мен, ами се „налага“ на мен (и така ме „излага“).

Не е случайно значи, че възчувстването на голотата ни е представено като първия признак на извършилото се [грехо-]падение. След него, за да продължиш да биваш даденото ти битие (защото по воля Божия си създаден не просто да „бъдеш“, но „ти да бъдеш“), ти ще трябва да „облечеш“ това битие, което само по себе си бива вече независимо от теб и, само по себе си в теб вече е – „голо“. А всъщност, в дълбочина, „оголял“ е твоят „аз“, защото онова, което той е, вече не той, а то (си) е и, следователно, аз, собствено аз съм гол.

Казаното току-що сякаш ни приближава обаче и до възможността да се опитаме да формулираме схващането си за онова, което собствено е сторил човекът (Адама), та всичко сега описано е произтекло като логична последица от деянието му.

Да, ние казахме: Бог е извикал (създал е) човека с уникалната заповед „бъди ти“, а поради това изпълнението на тази творческа заповед би могло да бъде единствено личното (свободно) за-„бъдене“ на битието, което Бог е пожелал да му даде. Изпълнението на „бъди ти“ е могло (и може) да бъде само „ето, аз съм“. Това „аз съм“ обаче – нека да добавим сега – не представлява просто начеване на личното „биване“ на битието „от земна пръст“. То е и личният отговор на Божията воля за в-световно лице с Лицето Му – заставане на човека лице в Лице със Създателя Му. Отговорът на „бъди ти“ в пълнота гласи не просто „ето, аз съм“, но – „ето, аз Съм Ти“, аз извършвам приношението („анафората“) на своя живот. „Бъди ти“ – извиква Бог един Свой „образ“, едно лице в света и ето: „аз (с благодарност) съм Ти“ отвръща, би трябвало да отвърне създаденият човек, явилото се лице пред Лицето Му. Аз, аз наистина бивам битието, което Си ми дал – то е лично мое биване, а и по-широко – аз бивам въобще битието, света, който Си ми дал (защото като личност съм единственият, който не просто бива в него, но и бива него). Само че – и това е главното – аз бивам Твоето битие, бивам го от Теб и за Теб – за да отвърна на Твоята воля „да бъда“. Ето защо „аз съм“ е праведен личен акт само ако, когато и докато е „аз-съм-във-връзка-с-Теб“, докато е биване на битието, което Си ми дал (и по-широко – на света, който Си ми дал) като отношение с Теб, като приношение („анафора“) на Теб. От момента, в който съм започнал да „съм“ не с Теб и за Теб, т.е. да съм Твоето битие, Твоята земя, от която бях „взет“ (сам) за себе си, аз съм престанал да бъда това лице, което Ти си пожелал.

Да, и като него, като това лице аз съм продължил да бъда желан от Теб, защото Твоята воля е аз да бъда и мен Ти завинаги Си пожелал. Но това мое „аз“ е вече моето „аз“, което се е отчуждило от Теб. То има Твоето битие, „похитено“ и затова то – битието – отказва да се подчинява на този „аз“, който го бива.

То е „голо“, самоволно, „пръст“ е, която – затова – в края на краищата се връща „в пръстта си“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияГражданска култура и публичност
Следваща статияТеодор Ушев с Кристал от Анеси

1 коментар

  1. така, волната програма на професора по повод на самопоставянето на човека с помоща на бог на позиция на безотговорност, ни води до некои расъждения, аврамическите религии са върха на земеделския свят. човека се самопоставя като връх на света (понеже бог го определя за изключителен) и съответно жесток към животни, растения и планетата като цяло. човешката наглост постулирана в аврамическата идеология унищожава света от 2 к години. Тя се прехвърли в просвещението, индустриалната революция и умножено по новите възможности доведе до нещата до глобалното запържване, или няма вирус? Класическите (шумерските) религии поставяха човека на мястото му в красивия и справедлив космос. Най голямия грях бе хюбриса, хюбриса бе вкаран в персийската контрареволюця. сиреч назад към класиката и захвърляне на аврамическата наглост. звучи като програма. а?