0
4352

Какво я чака Русия?

Кратка субективна антология на руската съдба

Случващото се днес обикновено е зададено като тенденция далеч назад, още в миналото. Джеймс Билингтън, известен историк на руската култура, нарича подобно случване „иронично тълкуване на събитията“, следвайки разбирането на Райнхолд Нибур за ирония, предполагащо наличието на случайни съвпадения в събитията, които при по-внимателно вглеждане се оказват съвсем не толкова случайни. По тази логика например войнстващите болшевики (иначе „западници“ и марксисти) се оказват не само врагове, но и продължители на царска Русия, държаща да отмъсти на „механистична Европа“ за разгрома си в Първата световна война. А пък откровено антизападният и „старомосковски“ Сталин –  с насилствената колективизация и индустриализацията (постигнати чрез милионите жертви в ГУЛаг) –  е и необратим вектор на руската „модернизация“ (включително заради създаването на атомната бомба, с която днес Путин плаши света).

Къде тогава се вмества Путин в тази историческа скала? По-близо до Ленин или по-близо до Сталин? С порива си към Трета световна война той със сигурност е най-близо до Сталин, а с вкарването на Русия в една пагубна война, от която тя няма скоро да се измъкне и няма как да спечели – до Николай II, след чието царуване настъпва тектоничния разпад на Империята.

Нещо, което пролича още в прословутата му „кримска реч“ от 2014 г., която публицистът Андрей Пионтковски нарече „судетска“ – сякаш преписана от речта на Адолф Хитлер след „присъединяването“ на судетските немци към Райха.

„Предопределена“ исторически е и границата на Империята, която Путин бленува в момента: през 1245 г. приблизително дотам стига хан Батий, а през 1945 г. Йосиф Сталин леко дори я „отмества“.

Методите са същите, а както се вижда и несбъднатите блянове са едни и същи. Дали  няма някаква „диалектика на аномалията“, пронизваща цялата руска история? От месеци наред търся отговора на този въпрос из книгите на най-известните руски мислители през ХХ-XXI в. (от Горки през Бердяев до Дмитрий Галковски). И изведнъж реших просто да им „дам думата“. Погледът „отвътре“ винаги е за предпочитане. Така отпадат неизбежните обвинения в русофобия. Новите времена предполагат нови форми на „разбиране“. Една такава „субективна антология“ на руската идея неизбежно се превръща в „огледало“ на политическия анализ.

1. Руският „водач“: стопанинът-варварин

Всеки бандит, овладял държавата, престава да отделя интересите на тази държава от своите собствени. Например Сталин, подобно на немските императори в Петербург от XVIII в., преди всичко е стопанин на Русия. Но той е хищник, варварин, вироглавец, който заради своите капризи и тъпота погубва земята, изтощава силите ѝ. Борбата за личната безопасност и съхранението на властта на тирана заслонява всичко останало!

(Георгий Федотов, „Защитата на Русия“, Париж, 1939 г.)

***

Иван Грозни, най-забележителният теоретик на самодържавието, създава концепцията за православната държава, при която царят е длъжен да се бори за спасението на душите на поданиците си. Функцията на Църквата се прехвърля върху държавата. След което комунистическата власт също започна да се грижи за спасението на душите на поданиците си, тя иска да ги възпита в една спасяваща истина…

(Николай Бердяев, „Източниците и смисълът на руския комунизъм“, 1937 г. )

***

  1. Да се възстанови военното могъщество на Русия.

2. Да се възстановят границите на Руската империя до естествените ѝ предели.

3. Да се подготви възкачването на престола на всеруския самодържец.

Кой ще бъде това?

Ленин или Троцки?

Не… Той не ще бъде нито мошеник, нито психопат, нито социалист… Той ще трябва да изнесе тежкия чувал на властта докрай. Ще бъде Някой, който ще изземе  техните „декрети“.. Той ще бъде истински „червен“ по волевата си сила и „бял“ по задачите си, които ще следва. Ще бъде болшевик по енергията си и националист по убежденията си.

(В. В. Шулгин, „1920“, Париж, 1922 г.)

2. Материалът за Империята: руският народ

Руският народ – по силата на условията на своето историческо развитие – е едно огромно и разплуто тяло, лишено от усет за държавна строителство и почти недостъпно за влиянието на идеи, способни да облагородят волевите актове… И ето че този маломощен, тъмен, органически склонен към анархия народ сега бива призован да се превърне в духовен водач, в Месията на Европа…И ето че нещастната Русия я влачат и тласкат към Голгота, за да я разпнат заради спасението на света. Нима не е това „месианство“ в сто конски сили?

(Максим Горки, „Несвоевременни мисли“, 27 ноември 1917 г. )

***

Нека сме азиатци, нека лошо смърдим и се чешем, без да се стесняваме от никого, по задните части, но ние не воним така, както те вонят отвътре. При тях (в Европа) всичко е задънена улица. Ще ги спаси и преустрои само нашествието на такива варвари като нас.

(Сергей Есенин, „Писмо от Германия“, 21 юни 1922 г.)

***

Спомних си прогнозите, пророчествата и обещанията: Конт и Кант, Хегел и Маркс, Милюков и Керенски, Ленин и Сталин, Хитлер и Гьобелс… Всичко това сега завършва с небивал в историята на човечеството скандал. Всички диагнози са оказаха измислици, всички прогнози – провал, всички рецепти – углавно престъпление. Всичко в Русия почиваше върху десетте заповеди. А щом заповедите бяха отменени, изпод развалините автоматично изникна Питекантропът… Той възниква в мен, във вас, във всеки човек, поставен в социалните условия на Питекантропията.

(Иван Солоневич, „Диктатурата на импотентите“, Буенос Айрес, 1949 г.)

***

„Спряха им кислорода“…Чисто съветски израз. Просто и хигиенично: някаква измет врътна ръчката, а зад стената човекът захриптя, задушавайки се. На образованите руски граждани, „хората с правила“, просто им спряха кислорода…

(Дмитрий Галковски, „Ъндърграунд“, част 1, Москва, 1992 г.)

3. Царството на лъжата

Никога още лъжата не се е изготвяла и не се е изливала в света в такива пантагрюеловски количества, както в съвременните тоталитарни държави. Лъжата стана въздух, който там всички дишат, самата тъкан на културата, произвеждана от държавата. Може би там, в зоната на въглеродния двуокис, се изработват и дихателните приспособления на организма, като способностите му да вижда в тъмнината – да, но е така у малцина. Болшинството е ослепяло.

(Георгий Федотов, „Загадките на Русия“, 1943 г.

4. Системата и самодържавието: мечтата за империя

Това е диктатура на бездарността, диктатура на страха, който бездарието изпитва пред таланта. Именно страхът прекратява пазарните отношения, страхът да загубиш на пазара… У нас този победоносен страх е приел чертите на държавност.

(Лев Тимофеев, „Технология на черния пазар или селското изкуство да се гладува“, 1978 г.

***

Доколко пътят на самодържавието е естествена склонност на държавния порядък в Русия, се вижда и по примера на болшевиките… Властта, утвърдила се в Кремъл, веднага стана държавна: изборното начало отстъпи място на централизацията, подкупите и подкупността нараснаха стотици пъти, работническите стачки бяха обявени за държавен метеж, армията беше възстановена, дисциплината – обновена, заговори се за московските царе като за събирачи на Руската земя….

(Максимилиан Волошин, „Разпнатата Русия, 1920 г.)

***

Тоталитарната диктатура с нейния „вождизъм“ и обезличаване на народните маси е архаична форма на власт, огромен регрес в областта на морала и правото, и на духовната култура въобще. Тя е реакционна във всичко, с изключение на техниката и индустриализацията: реакционна в закрепостяването на труда и в своята „национализация“, напомняща за времената на фараоните по своя терор и инквизиция.

(Борис Вишеславцев, „Философската нищета на марксизма“, Франкфурт на Майн, 1952 г.)

5. Русия срещу „колективния Запад“

Блъфът за европеизацията на Русия се е съпровождал със създаването на истерична, лъжлива, но и в най-високите си прояви открояваща се цивилизация, поне в областта на литературата, сценичните изкуства и отчасти на музиката. Опитът за „вторична европеизация“ е бил пълен блъф…

(Дмитрий Галковски, „Руската философия и руската политика“, Москва, 1995 г.)

***

Цялата съветска история на Русия премина под знака на нейното освобождаване от Запада, поради което беше необходимо засилено научно-техническо, индустриално и милитаристко „озападняване“ на СССР, за да противопостави тя на Запада.

(К. М. Кантор, „Русия в XXI век“, Москва, 1993 г.)

***

Отчуждението на Московия от Запада в никакъв случай не трябва да се омаловажава; всичко това доведе до провинциализацията на Русия, най-добре уловена от Чехов… В Русия започна снижение на културата, което заедно с отчуждаването ѝ от останалата Европа, прие небивали размери. Русия се отдръпна от Запада. Младото поколение най-добре знае какво означава това. Но самобитност тя не получи. Напротив, колкото повече се отдръпваше от Запада, толкова по-малко приличаше на самата себе си.

(Владимир Вейдле, „Безименната страна“, Париж, 1968 г.)

***

В съветския период ние бяхме много по-близо до Запада, отколкото сега.

(Александър Зиновиев, „Руският експеримент“, Москва, 1995 г.)

***

Проблемът на Русия не е в сблъсъка на едно културно поле между Великобритания и Япония. Пред Руския има друг избор – между покрайнините на Европа и покрайнините на Азия, тоест избор между Полша и Афганистан.

(Дмитрий Галковски, „Руската философия и руската политика“, 1995)

6. Защо Русия не е Европа?

В слабоволието, в отсъствие на сериозна закалка на личния характер се крият най-големите опасности за Русия. Руснаците имат добродетели, които се оказват пороци, има нещо съсипващо ги, нещо овчедушно. Слабостта на характера и овчите добродетели са благоприятна почва за всякаква демагогия.

(Николай Бердяев, „Интернационалът и единството на човечеството“, Москва, 1917 г.)

***

В руската душа има цял род свойства, поради които тя с лекота, може би несвойствена на европейските народи, се превръща, без самата тя да го знае, в свърталище на най-мракобесни и вампирски сили.

(Фьодор Степун, „Мисли за Русия“, Берлин, 1924 г.)

***

Главното, което отличава Русия не само от просвещенския Запад, но и от класическия Изток (и което, уви, я сближава само с Африка) – това са характерните форми на сервилния комплекс. Комплексът на сервилизма (раболепието) е свойствен на целия Изток и е елемент на командно-административната структура, на източния деспотизъм…

(Л. С. Василиев, Дискусия на страниците на списание „Въпросите на философията“, Москва, 1993 г.)

7. Как може да приключи Империята?

Империята се срути не заради това, че разоряваше страната и водеше война, съсипваща нейната държавна мощ; и не защото изнасилваше народа. Тя рухна, защото народното съзнание се раздели с имперското си битие; защото душата си тръгна от нея.

(Иля Фондамински (Бунаков), сп. „Новый град“, Париж, 1931 г.

8. Русия и войната

На война личността губи цялото си достойнство, пълното си различие от животното. За държавата-звяр политиката се превръща в човешки отрасъл на животновъдството.

(Георгий Федотов, „Съдбата и греховете на Русия“, Париж, 1931)

***

Войната изработи нов душевен тип, склонен да пренася военните методи върху жизненото устройство, готов да практикува методологическо насилие и да се прекланя пред силата.

(Николай Бердяев, „Източниците и смисълът на руския комунизъм“, Париж, 1937)

***

Ако хората, водещи война и революция, разстрелваха себебеподобните си поне с трагичното съзнание за стореното, то войната и революцията никога нямаше да доведат до това, което се случи. Чистата съвест на чекиста Дзержински е дори по-страшна от заповедите му за разстрел. Затова е толкова страшно, че на смяна на болшевиките могат да дойдат хора, които по своята нагласа малко ще се различават тях и ще започнат в името на нови идеали със същата лека съвест да насилват себеподобните си.

(Фьодор Степун, „За човека“, Берлин, 1932 г.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияИмпресии върху „Всички последни неща“ на Валентин Калинов
Следваща статияСакралният език на любовта