В американското ТВ производство през последните години се очертават две модни тенденции: „трансформационната“ екранизация тип „Бриджъртън“ и социалната сатира а ла „Белият лотос“. Със сериала за семейство Бриджъртън е постигнат редкият феномен (поне в първите два сезона) филмовият вариант да е по-добър и определено по-интересен от литературния. А двата сезона на „Белият лотос“ (изцяло авторско творение на сценариста Майк Уайт) дадоха възможност на драгия зрител да позлорадства над неволите на безхаберно богатите от средната класа. После на някого (в случая актрисата Джена Ламия) му хрумва да съчетае двата печеливши подхода и се появи „Перфектната двойка“ на Netflix.
Мини сериал (6 епизода) с Никол Кидман (за любителите на знаменитости) и режисьор Сузане Биер (за почитателите на авторското кино) сам по себе си заслужава внимание. По-интересното тук е как в духа на гореспоменатите две тенденции (връзката е чисто асоциативна, изникнала в моето съзнание) едноименното произведение на американската писателка Елин Хилдебранд (издадено на български от „Сиела“), известна като „кралицата на летните романи“, претърпява маса (излишни) модификации. И се превръща от романтична драма с криминална интрига и много задълбочени портрети (благодарение на факта, че в отделните глави на книгата разказът се води от името на различни персонажи), в мистерия с елементи на черен хумор и преобладаващ уклон към социологическия анализ.
Литературният първообраз не е толкова известен у нас и мнозина могат да го открият като следствие от сериала. Самата Хилдебранд твърди, че няма нищо против промените, които сценарият е внесъл в нейната история, и дори е изпълнителен продуцент на телевизионния проект. Следователно изненадата, предизвикала настоящото размишление, е по-скоро принципно възражение: възприемането на всеки текст е въпрос на читателска интерпретация, разбира се, но наистина ли толкова са се изчерпали днешните екранни автори, че трябва да използват чужди (съвременни) истории, за да изложат собствените си (съвременни) идеи?! При това аз харесвам както книгата, така и ТВ версията, но това са две паралелни вселени, защото видоизменяйки и прибавяйки (често самоцелни) елементи към оригинала, екранизацията е изгубила доста от психологическата си плътност (с детайли като тайната на татко Брус, които тъкат атмосферата в романа) за сметка на някои ефектни, чисто визуални ситуации и умишлено търсеното усещане за натрапчива показност.
Някъде около шестима сценаристи са преработвали фабулата на „Перфектната двойка“ цели пет години. В основата на сюжета все още е сватба, провалена от смъртта на кумата, но извън неизбежните съкращения на второстепенни линии, персонажи и разсъждения „зад кадър“ историята започва от оригиналната изходна точка и стига до различно заключение (включително и в жанров аспект). Променени са двата основни наративни подхода: движението напред-назад във времето, което „засуква“ интригата, и смяната на гледната точка на разказа. Като цяло образите в книгата са някак по-дискретни в действията и споделянето на мислите си, което ги прави по-интересни.
В хода на действието са сменени и някои от имената на героите, логично обяснимо от избора на актьори (така семейната приятелка става французойка, а кумът – индиец) или необяснимо: булката Селест Отис става Амелия Сакс (защото, видите ли, Селест се казвала героинята на Никол Кидман в „Големи малки лъжи“ и това можело да предизвика объркване), а полицейският шеф Ед става Дан (дали пък не е, защото второто име е по-подходящо за афроамериканец!?). Без да забравяме, че Мерит и Селест/Амелия разменят физическите си характеристики (предпочитание блондинката да е изкусителка, а не символ на невинност?), а харизматичният щатски детектив Ник Гърка е превърнат в „бледоликата“ Ники Хенри, с ококорения влажен поглед ту на селскостопански домашен любимец, ту на провинциална лелка с интелектуален дефицит (дали пък и това не е част от черния хумор?!).
От екрана изчезват подробните описанията на родителите на Селест/Амелия – основен контрапункт на богаташите Уинбъри, живеещи на богаташкия Нантъкет, в сериала те звучат леко карикатурно, въпреки че можеха да послужат на каузата на социалната сатира. За сметка на това е добавен образът на прислужницата Гошя, предана на господина, злословеща след госпожата. Сред нововъведенията са също третият син на Уинбъри, юношата Уил (измислен „за да има с кого да се идентифицира младежката аудитория“) и неочакваният брат на Гриър, който обслужва съвсем отделна сюжетна линия.
Твърди се, че целта била зрителите да харесат семейството, затова то не било променяно особено (или било „обработено“ в положителна посока). Не мога да си представя какви точно са критериите на американската публика за „харесване“, но на екрана семейство Уинбъри е тласнато до ръба на антипатията, при това едва ли случайно, тъй като персонажите в романа са достатъчно симпатични… Нехаещият Таг, с натрапения „недъг“ на патологичен сваляч (докато в книгата съпругата му „никога не е открила категорично доказателство за недискретни прояви“); Гриър, вманиачена в семейното съвършенство и обществения си статут (за да може по американски да получи възможност за „катарзис“ до края на фабулата); Томас като нахален и самоуверен неудачник; Бенджи, с поглед на бито куче, с още неразкрити (но неизбежно съществуващи) обсесии; и дори Уил, за чието душевно здраве зрителят е склонен да се безпокои, формират едно „съвършено“ американско семейство…
В същото време, според Джена Ламия публиката няма да хареса Селест/Амелия, ако тя се колебае между годеника си и най-добрия му приятел (какво остава да признае като литературната героиня, че не я е грижа за сватбата), също така тя не трябва да изглежда крехка и уязвима или заекваща… Разпитите в полицията, превръщането на пръстена на Мерит в гривна или признанието на мама Карън за хапчетата се губят на фона на кардиналната промяна в звученето на почти всички персонажи (да, по-добре е да не сте чели книгата!). А още не сме стигнали до развръзката на криминалния случай и драстичното преобръщане на финала на разказа, заедно с цялостното му послание…
В романа Селест и Бенджи са перфектната двойка, но тя всъщност не съществува. Сериалът извежда на преден план Гриър и Таг, в чудесното изпълнение на Никол Кидман и Лив Шрайбър. Историята им се оказва различна, но доста добре се вписва сред предпочитаните теми на една от най-интересните европейски режисьорки – датчанката Сузане Биер. Трусовете в традиционното семейство, краха на буржоазната средна класа под натиска на глобализацията и начина, по който хората реагират на катастрофа или независещо от тях събитие, когато чувството им за сигурност се пропуква и външният свят чука на вратата, са все мотиви, които откриваме и в най-новия ѝ ТВ проект. Мини сериалът „Перфектната двойка“ дължи голяма част от въздействието си именно на творческия почерк на Биер.
