Модата на громене на „либералния свят” като че ли вече отминава. Победата на Макрон във Франция ясно показа, че либерализмът си е жив и здрав и може да мобилизира сериозна обществена подкрепа. Алтернативите на либерализма пък – от Тръмп в САЩ, през Брекзит, та чак до Орбан и Путин – не са особено атрактивни.
При антилибералите, които е ясно какво правят – като Орбан и Путин – нещата са или на границата, или съвсем на територията на автокрацията. Тръмп и Тереза Мей пък просто не е ясно какво правят. Брекзит очаквано се оказа скъпо и непредвидимо начинание, при което загубата за обществото е много по-вероятна от хипотетичните ползи. Политиката на Тръмп пък продължава да удивлява света с всеки свой нов епизод, като публиката тръпне в съспенс дали става дума само за шоу или все пак ще се стигне до някаква глобална катастрофа.
Щом либералният свят е успял да произведе толкова антилиберални лидери обаче, нещо в него наистина е сбъркано и необходимостта от саморефлексия е безспорна. Най-обсъжданите кандидат-проблеми, обясняващи кризата, са следните:
Глобализацията и неравенството
Най-популярната хипотеза е свързана с т.нар. губещи от глобализацията. Либералният ред безспорно е умножил многократно световното богатство и днес всички като цяло са по-богати откогато и да е било в историята. Световната бедност също безпрецедентно спада. Но ползите не са равномерно разпределени и има цели региони, включително в развитите страни, които не са забогатели пропорционално. Точно тези недоволни като че ли са основният електорат на антилиберализма.
Ако неравенството е това, което мотивира хората да гласуват за Тръмп, Орбан и Мей, нещата изглеждат доста парадоксални обаче. Нито един от тях не предлага „егалитарни” политики на преразпределение чрез високи данъци, трансфери от „спечелилите” към „неспечелилите” и т.н. В крайна сметка либералната демокрация има инструменти за справяне с неравенството и това е „държавата на благоденствието”. Парадоксът е в това, че уж егалитарно настроени мнозинства избират отявлени анти-егалитарианци (като Тръмп и Мей).
Някои смятат, че реакцията на мнозинствата е чисто емоционална – дори се говори за синдроми на идентификация с агресора (нещо като Стокхолмски синдром). Други считат, че избирайки лидери като Тръмп и Мей, хората просто слагат прът в колелото на историята, надявайки се че по този начин ще забавят определени нежелани промени. Нефункционалната държава по дефиниция не може да инициира сериозна обществена промяна, а това дава надежда за запазване на статуквото. Трета група обяснения настояват, че антилибералните мнозинства просто се държат опортюнистично – опитват се да извлекат максимални ползи за себе си в глобализирания свят. Протекционизмът, изгонването на имигрантите, предоговарянето на търговски споразумения, екологичното гратисчийство (другите да понесат цената на намаляването на вредните емисии) са част от този опортюнизъм.
Която и от трите хипотези да е вярна, либералният свят има проблем. Ако първата е водеща, проблемът е психологически – необходима е масова терапия и укротяване на медийно-раздухваните страхове и негативизъм. Ако втората хипотеза е вярна, проблемът е по-скоро в загубата на доверие в политиката като цяло – доверие, че чрез политика животът може да бъде подобрен. Решаването на този проблем изисква доста сериозна рехабилитация на политическия процес и формите на представителство, заздравяване на структурите на гражданското общество, промени в образованието и т.н.
Ако третата хипотеза е водеща, тогава е необходимо засилване на доверието в универсалните, общностни решения за сметка на индивидуалистичните и егоистични стратегии на спасяване поединично. Вярно е, че либерализмът поставя индивидът в центъра на доктрината си, но решенията, които предлага, са с претенция да са полезни за обществото като цяло. В този смисъл либерализмът не е частична групова стратегия за успех на гърба на останалите в обществото. Ако такова разбиране се наложи, либералният ред наистина би бил заплашен от разпад.
Безалтернативността
Друг проблем на либералния ред се корени в неговия успех. След 1989 г. този ред всъщност стана безалтернативен и доведе до твърдения, като това на Фукуяма, за „край на историята”. Подобна интелектуална арогантност винаги се наказва и възходът на антилиберализма е напомняне в тази посока.
По-важен от арогантността е ефектът на безалтернативността върху политическия процес. Ако всички партии в демокрацията са либерални и със сходни програми, то тогава единствената реална алтернатива са националпопулистите, които поставят под въпрос самата либерална демокрация. По сходен начин стояха и нещата в ЕС: ако статуквото е единствено възможната политика, то вотът за евроскептиците става единствената възможна промяна.
Безалтернативността не е екзистенциален проблем обаче. Вече алтернативи има. И като ги видяха, мнозина се уплашиха от тях и започнаха да ги изоставят. Това е естествена динамика, която е вградена в либералния ред, дотолкова, доколкото той е плуралистичен. В този смисъл Адам Смит е бил прав да настоява на ефективността на конкуренцията, чрез която либералният ред се самокоригира.
Тероризмът
Усещането на липса за сигурност води до искания за авторитарно управление – това е Хобсовият закон на всяка диктатура. Този закон е бил отхвърлен още от Лок обаче, който е твърдял, че и една система с разделение на властите може да гарантира сигурността на гражданите си. Западът е тръгнал по пътя на Лок и големите му катастрофи са били всъщност отклоненията от него. Днешният тероризъм – колкото и да е опасен – не е екзистенциална опасност за либералния ред и би трябвало да бъде третиран рутинно – чрез служби и съответните мерки за сигурност.
Културната война
Много популярно обяснение на проблемите на либерализма е т. нар. културна война с консерваторите, които искат повече религия, национализъм и капитализъм в политиката. От тази гледна точка Путин, Ердоган и Тръмп са в един лагер, а Меркел, Макрон и Трюдо в другия, либералния лагер. Всъщност исторически либерализмът наистина е опонент на консерватизма, както се вижда и от нашето Учредително събрание от 1879 г. Тогава консерваторите са искали по-силна автократична власт и по-слабо Народно събрание. Заслужено са загубили, което е спомогнало да вкара България в по-европейска орбита и е намалило самодържавното влияние на Русия у нас. Но наистина консервативни настроения има във всяко едно общество и те трябва да се уважават. Проблемът с „културното” обяснение на съвременната криза е, че „консерватизмът” – дефиниран като „Бог, капитализъм и нация” – не е способен да прави разлика между Мусолини, Франко и Бърк. И докато консервативните тенденции ала Майкъл Оукшот или Роджър Скрътън са напълно съвместими с либералната демокрация, Ердоган, Франко, Путин и Дугин очевидно не са. На този фон се появяват междинни феномени като Орбан, Тръмп и Фарадж, които не е ясно дали са по-близо до Франко или до Скрътън.
„Умерените консерватори” използват тази неяснота стратегически. Те казват: дайте ни властта на нас, за да избегнем Мусолини. И на места успяха да спечелят избори с този аргумент – засега най-показателно в САЩ и Великобритания. Проблемът е, че идвайки на власт уж като коректив на либералния ред, консерватизмът може напълно да го разгради и сведе до автокрация от фашизоиден тип. Това със сигурност няма да се случи в САЩ и Обединеното кралство, но не е изключено за страни от нашия регион като Русия и Унгария. А и у нас нещата са „културно” подготвени за такъв обрат, ако човек се вслуша в изказванията на висшия ешалон на властта.
Изводът е, че докато „културната война” на Запад може и да е нормална форма на идеологическо съперничество в един плуралистичен свят, на Изток тя може да се окаже пагубна за либерализма и демокрацията като цяло.
В заключение, проблемите на либералния ред са от най-различен характер, но новината за неговата смърт е силно преувеличена. Основното, което го заплашва, е формирането на антилиберални мнозинства, които макар и да нямат непротиворечива политическа алтернатива, са в състояние да разградят съществуващите институции или поне да ги направят нефункционални. Необходимо е да се анализира внимателно мотивацията на различните компоненти на тези мнозинства и да не се предписва едно общо решение за всички. Нито политика на високи данъци и преразпределение, нито пък либертариански ексцеси на разграждане на държавата ще спрат антилибералната вълна – напротив, някои от тези мерки могат всъщност да я превърнат в цунами. Вместо една политика за всички, необходима е много по-точно прицелена стратегия и на регионално ниво: глобализацията наистина има различен ефект върху различните общности.
Тази регионализация на политиката ще доведе и до нови либерални партии от типа на Макроновото движение, които не се вписват в стандартните категории на лявото и дясното в политиката. Голямата задача е да се конструират такива позитивни мнозинства – такива, които искат заедно да направят нещо, а не просто да блокират дадена реформа или да изведат страната си от ЕС. Нищо в теорията не предполага, че тази задача няма решение. А вече има и успешни примери от Франция, Холандия, Германия и други държави.
Либералният ред зависи от доза оптимизъм (в този смисъл той не е апокалиптичен) и от доза готовност да се поемат разумни рискове в интерес на свободата. Докато тези две предпоставки са налице – а те в момента определено са – проблемите на либералния ред не могат да са предвестници за неговия край.
Ха. Изглежда за първи път съм на подобно мнение с ренегата Смилов. Либерализма заедно с Просвещението, хуманизма, рационализма и секуларизма са основата на Европейската революция довела до огромното нарастване на материялните блага, масовата грамотност и средната класа която е в основата на демокрацията. Богатите и бедните са вредни малцинства в съвремените общества и са под контрола на средната класа – през изборите. Неолиберализма е перверзията на богатите англосаксонци, които се опитаха да минимизират влиянието на средната класа с глобалността – някои от важните неща вече не зависят от изборите (от средната класа) а от пазарите. След смъртта на неолиберализма богатите малцинства се скриха зад неоконсерватизма, който атакува либералния свят от всички посоки – феодалните общества на Путин и Ерголям, англосаксонската нео-неграмотност, балканската простотия… От консервативната триада и бога и нацията са анахронизъм. Само капитакизма е нещо реално но твърде променен от разбирането на консервативната традция. Историчесски консерватизма е контра Просвещение (Контралиберализъм). Контралиберализъм са и националсоциялизма и комунизма, които са феодални реминисценции с модерен инстументариум. Интерестното е в туземения прочит един от най активните консерватори е Харизанов, който прокламира от амвона че подредбите на човека в обществото трябва да бъдат по сантиметрите на бицепсите, като тези с над 55 см ще са елити… Путин път казва традицията (руснаците използват техния си термин традиционализъм щото консерватизъм е западна мода) предполага императора да контролира силово феодалите (Олигарси), които силово контролират крепостните им росияни. На тази дадена от бога подредба (руснаците са богоносен народ, в смисъл че не се знае на къде го носят) Православието приляга като идеология а нацизма (Нацията е на всички славяно-православни но водена от руснаците, защото са богопреносен народ) е онова богоугодно насилие което ще направи всички народи славяно-православни и поданици на УНИВЕРСАЛЕН Император – спасител на Европа от самата нея си. Консерватизмът е смешен в своята поза и претенции и само ниската грмотност (Последица от неолиберализма) на свещенната средна класа прави така че минава за алтернатива. Смех, смех и пак смех…
Проблем на либерализма е глуповатия оптимизъм на неговте пропоненти. Те се държат все едно са солта на земята, с което отблъскват чисто на психологическо ниво, но трябва да признаем са готови да мрат в атентати в името на „хуманистичния идеал“. Разпасаната демокрация, липсата на контрол върху държавната бюрокрация, пожизнените професионални политици, илюзорното управление на мнозинството, откровената демагогия, са все добре известни недостатъци на демокрацията, независимо дали либерална или друга и са известни още от времето на Аристотел. Въпросът е не за бъдещото на „либералния ред“, а за бъдещето демокрацията , тя не е незаменима. Вкопчени във властта и облагите от нея, политическите елити няма доброволно да сдадат правомощия и да прокарат политики в техен ущърб. В Европа „либерализма“ се крепи основно на Германия, а тя най вече на автомобилната индустрия, ако в някакъв момент там нещата зациклят икономически много бързо „либерализма“ – тая болест на пълния тумбак, ще отшуми като приказка, както се пее в оная песен.
либерализма е единственото нещо съществувало в модерния свят по дълго време. Нелиберализма – националсоциялизма или комунизма бяха временни безумия. Докато го гробокопаете какво смятате ще го замести? Нацизъм? Расажденията ви за политическата представителност са русоидски. Руснаците от край време пустосват чиновници (Пропагандно за да изпускат парата на кретените в обществото), депутати, елеити и ги виждат като виновни за всичко. Но и те ги имат. От както има градове има бюрокрация. Тя е неотменима. Политически елити, администрация и депутата ще има и ние ще живеем с тях. БРитания е либерална, Щатите са либерални, Канада, Австралия, Япония, Света е лберален. С изключение на русоарабите. Китай ще стане либерален. Не знам. Нещо сте се омоталиили. Или бъркате нещата или бъркате в каца…
Няма нужда от „демократичен“ елит, фюрер или партиен секретар да ми казава какво е добро за мен. Светът е оцелявал без демокрация повечето време – факт.
така е но демокрацията създава благата. Тираниите са временни в демикратичния свят. Във феодалния свят на Русия тиранията е вечна. Опасявам се че расъждавате като русоид.
няма връзка между демокрацията и създаването на блага. И робите в римската империя са създавали блага. Не знам дали глупав или невежа може да прави такава връзка. Няма как да съм „русоид“ или „русо-фил/фоб“ по куп причини .