Модата на громене на „либералния свят” като че ли вече отминава. Победата на Макрон във Франция ясно показа, че либерализмът си е жив и здрав и може да мобилизира сериозна обществена подкрепа. Алтернативите на либерализма пък – от Тръмп в САЩ, през Брекзит, та чак до Орбан и Путин – не са особено атрактивни.
При антилибералите, които е ясно какво правят – като Орбан и Путин – нещата са или на границата, или съвсем на територията на автокрацията. Тръмп и Тереза Мей пък просто не е ясно какво правят. Брекзит очаквано се оказа скъпо и непредвидимо начинание, при което загубата за обществото е много по-вероятна от хипотетичните ползи. Политиката на Тръмп пък продължава да удивлява света с всеки свой нов епизод, като публиката тръпне в съспенс дали става дума само за шоу или все пак ще се стигне до някаква глобална катастрофа.
Щом либералният свят е успял да произведе толкова антилиберални лидери обаче, нещо в него наистина е сбъркано и необходимостта от саморефлексия е безспорна. Най-обсъжданите кандидат-проблеми, обясняващи кризата, са следните:
Глобализацията и неравенството
Най-популярната хипотеза е свързана с т.нар. губещи от глобализацията. Либералният ред безспорно е умножил многократно световното богатство и днес всички като цяло са по-богати откогато и да е било в историята. Световната бедност също безпрецедентно спада. Но ползите не са равномерно разпределени и има цели региони, включително в развитите страни, които не са забогатели пропорционално. Точно тези недоволни като че ли са основният електорат на антилиберализма.
Ако неравенството е това, което мотивира хората да гласуват за Тръмп, Орбан и Мей, нещата изглеждат доста парадоксални обаче. Нито един от тях не предлага „егалитарни” политики на преразпределение чрез високи данъци, трансфери от „спечелилите” към „неспечелилите” и т.н. В крайна сметка либералната демокрация има инструменти за справяне с неравенството и това е „държавата на благоденствието”. Парадоксът е в това, че уж егалитарно настроени мнозинства избират отявлени анти-егалитарианци (като Тръмп и Мей).
Някои смятат, че реакцията на мнозинствата е чисто емоционална – дори се говори за синдроми на идентификация с агресора (нещо като Стокхолмски синдром). Други считат, че избирайки лидери като Тръмп и Мей, хората просто слагат прът в колелото на историята, надявайки се че по този начин ще забавят определени нежелани промени. Нефункционалната държава по дефиниция не може да инициира сериозна обществена промяна, а това дава надежда за запазване на статуквото. Трета група обяснения настояват, че антилибералните мнозинства просто се държат опортюнистично – опитват се да извлекат максимални ползи за себе си в глобализирания свят. Протекционизмът, изгонването на имигрантите, предоговарянето на търговски споразумения, екологичното гратисчийство (другите да понесат цената на намаляването на вредните емисии) са част от този опортюнизъм.
Която и от трите хипотези да е вярна, либералният свят има проблем. Ако първата е водеща, проблемът е психологически – необходима е масова терапия и укротяване на медийно-раздухваните страхове и негативизъм. Ако втората хипотеза е вярна, проблемът е по-скоро в загубата на доверие в политиката като цяло – доверие, че чрез политика животът може да бъде подобрен. Решаването на този проблем изисква доста сериозна рехабилитация на политическия процес и формите на представителство, заздравяване на структурите на гражданското общество, промени в образованието и т.н.
Ако третата хипотеза е водеща, тогава е необходимо засилване на доверието в универсалните, общностни решения за сметка на индивидуалистичните и егоистични стратегии на спасяване поединично. Вярно е, че либерализмът поставя индивидът в центъра на доктрината си, но решенията, които предлага, са с претенция да са полезни за обществото като цяло. В този смисъл либерализмът не е частична групова стратегия за успех на гърба на останалите в обществото. Ако такова разбиране се наложи, либералният ред наистина би бил заплашен от разпад.
Безалтернативността
Друг проблем на либералния ред се корени в неговия успех. След 1989 г. този ред всъщност стана безалтернативен и доведе до твърдения, като това на Фукуяма, за „край на историята”. Подобна интелектуална арогантност винаги се наказва и възходът на антилиберализма е напомняне в тази посока.
По-важен от арогантността е ефектът на безалтернативността върху политическия процес. Ако всички партии в демокрацията са либерални и със сходни програми, то тогава единствената реална алтернатива са националпопулистите, които поставят под въпрос самата либерална демокрация. По сходен начин стояха и нещата в ЕС: ако статуквото е единствено възможната политика, то вотът за евроскептиците става единствената възможна промяна.
Безалтернативността не е екзистенциален проблем обаче. Вече алтернативи има. И като ги видяха, мнозина се уплашиха от тях и започнаха да ги изоставят. Това е естествена динамика, която е вградена в либералния ред, дотолкова, доколкото той е плуралистичен. В този смисъл Адам Смит е бил прав да настоява на ефективността на конкуренцията, чрез която либералният ред се самокоригира.
Тероризмът
Усещането на липса за сигурност води до искания за авторитарно управление – това е Хобсовият закон на всяка диктатура. Този закон е бил отхвърлен още от Лок обаче, който е твърдял, че и една система с разделение на властите може да гарантира сигурността на гражданите си. Западът е тръгнал по пътя на Лок и големите му катастрофи са били всъщност отклоненията от него. Днешният тероризъм – колкото и да е опасен – не е екзистенциална опасност за либералния ред и би трябвало да бъде третиран рутинно – чрез служби и съответните мерки за сигурност.
Културната война
Много популярно обяснение на проблемите на либерализма е т. нар. културна война с консерваторите, които искат повече религия, национализъм и капитализъм в политиката. От тази гледна точка Путин, Ердоган и Тръмп са в един лагер, а Меркел, Макрон и Трюдо в другия, либералния лагер. Всъщност исторически либерализмът наистина е опонент на консерватизма, както се вижда и от нашето Учредително събрание от 1879 г. Тогава консерваторите са искали по-силна автократична власт и по-слабо Народно събрание. Заслужено са загубили, което е спомогнало да вкара България в по-европейска орбита и е намалило самодържавното влияние на Русия у нас. Но наистина консервативни настроения има във всяко едно общество и те трябва да се уважават. Проблемът с „културното” обяснение на съвременната криза е, че „консерватизмът” – дефиниран като „Бог, капитализъм и нация” – не е способен да прави разлика между Мусолини, Франко и Бърк. И докато консервативните тенденции ала Майкъл Оукшот или Роджър Скрътън са напълно съвместими с либералната демокрация, Ердоган, Франко, Путин и Дугин очевидно не са. На този фон се появяват междинни феномени като Орбан, Тръмп и Фарадж, които не е ясно дали са по-близо до Франко или до Скрътън.
„Умерените консерватори” използват тази неяснота стратегически. Те казват: дайте ни властта на нас, за да избегнем Мусолини. И на места успяха да спечелят избори с този аргумент – засега най-показателно в САЩ и Великобритания. Проблемът е, че идвайки на власт уж като коректив на либералния ред, консерватизмът може напълно да го разгради и сведе до автокрация от фашизоиден тип. Това със сигурност няма да се случи в САЩ и Обединеното кралство, но не е изключено за страни от нашия регион като Русия и Унгария. А и у нас нещата са „културно” подготвени за такъв обрат, ако човек се вслуша в изказванията на висшия ешалон на властта.
Изводът е, че докато „културната война” на Запад може и да е нормална форма на идеологическо съперничество в един плуралистичен свят, на Изток тя може да се окаже пагубна за либерализма и демокрацията като цяло.
В заключение, проблемите на либералния ред са от най-различен характер, но новината за неговата смърт е силно преувеличена. Основното, което го заплашва, е формирането на антилиберални мнозинства, които макар и да нямат непротиворечива политическа алтернатива, са в състояние да разградят съществуващите институции или поне да ги направят нефункционални. Необходимо е да се анализира внимателно мотивацията на различните компоненти на тези мнозинства и да не се предписва едно общо решение за всички. Нито политика на високи данъци и преразпределение, нито пък либертариански ексцеси на разграждане на държавата ще спрат антилибералната вълна – напротив, някои от тези мерки могат всъщност да я превърнат в цунами. Вместо една политика за всички, необходима е много по-точно прицелена стратегия и на регионално ниво: глобализацията наистина има различен ефект върху различните общности.
Тази регионализация на политиката ще доведе и до нови либерални партии от типа на Макроновото движение, които не се вписват в стандартните категории на лявото и дясното в политиката. Голямата задача е да се конструират такива позитивни мнозинства – такива, които искат заедно да направят нещо, а не просто да блокират дадена реформа или да изведат страната си от ЕС. Нищо в теорията не предполага, че тази задача няма решение. А вече има и успешни примери от Франция, Холандия, Германия и други държави.
Либералният ред зависи от доза оптимизъм (в този смисъл той не е апокалиптичен) и от доза готовност да се поемат разумни рискове в интерес на свободата. Докато тези две предпоставки са налице – а те в момента определено са – проблемите на либералния ред не могат да са предвестници за неговия край.
