0
1775

Какъв е светът, който сънуваме…

„Животът е сън“, театър ЗОНГ

Разговор с Дина Маркова и Боян Арсов от младия театър ЗОНГ за първия им спектакъл „Животът е сън“, който получи две награди Икар.  

Тазгодишните театрални награди Икар на Съюза на артистите в България отличиха двама от независимия проект „Животът е сън“ на алтернативния театър ЗОНГ. Режисьорката на спектакъла Дина Маркова се пребори сред номинираните за дебют, а Боян Арсов взе наградата за главна мъжка роля за изпълнението си на Сехизмундо.

Театроведът Ромео Попилиев пръв даде висока оценка на „Животът е сън“, като го отдели в тройката запомнящи се спектакли за 2018 г. (заедно с „Неодачници“ на Иван Пантелеев и „Дивата патица“ на Крис Шарков в Народния театър) с аргумента, че успява както да концентрира интензивен театрален изказ, така и да остави значително място за коментар на видяното.

Дина: Когато прочетохме изказването на проф. Ромео Попилиев, всички се зарадвахме, защото „Животът е сън“ е съвместна работа – първо между мен и Боян като инициатори и ръководители на процеса, и второ между целия екип – Вяра, Константин, Венцислав, Мартина, Ралица, Павел, Калоян и Ирина. Може би в това се крие магията – в екипността, в отдадеността на всички – безпрекословната, безвъзмездна отдаденост на една идея. И това се е усетило, стигнало е до публиката. Това е първият ни независим проект и да бъде поставен редом до спектакли на Народния театър, както и да вземе две награди на Съюза на артистите е голямо признание за екипа и представлението.

Боян: Когато си потънал дълбоко в подобен творчески процес, усилията са насочени към създаването на нещо различно и истинско. Така и стана. Никой не можеше да повярва, че сме направили пиеса като „Животът е сън“ в толкова малко и алтернативно пространство, в залата на Червената къща. Текстът може би предполага голяма сцена, но ние заложихме на друг вид мащаб и експресия, която прави представлението ни различно и, надявам се, със силно асоциативни и въздействащи моменти. 

В НАТФИЗ са горди с вас. А вие какво взехте от там, какво научихте от вашата преподавателка Снежина Танковска?

Боян: За мен Академията беше чудесна възможност да открия свой собствен път към театъра, да задълбоча търсенията си в развиване на средствата и профила ми на актьор. Щастлив съм, че попаднах именно на тези преподаватели и до ден-днешен държа на тяхното мнение за моите опити на сцената. Проф. Снежина Танковска ни създаде високи критерии, научи ни на ред, дисциплина и работа в екип. Научи ни да търсим отвъд рамките на познатото, да не се задоволяваме с постигнатото и да изискваме повече най-вече от себе си.

Дина: Важно е на какъв преподавателски екип ще попаднеш – в случая спрямо нашия клас наистина имаше висок критерий, насочен към смисъла и художествената стойност. За съжаление, не винаги е така, има и други примери. Проф. Танковска мисли много съвременно за театъра, пътува, не е затворена в тясната рамка на театралния контекст. Работи много с психофизиката на актьорите, репетициите са като тренинг и винаги ми е било интересно да присъствам в актьорските часове – и като участник, и като наблюдател.
Академията ми даде лукса да мисля само за театър, да живея в едно по-различно пространство и време, където това е единственото, което те занимава и което има значение. Срещна ме с приятели и съмишленици. Един от тях стои до мен.

В какво все пак не успяха? Къде се почувствахте най-неподготвени?

Дина: Неподготвена не знам дали е точната дума. Може би в юридическата и счетоводната част по създаването на една независима организация. От друга страна, в НАТФИЗ не сме се занимавали само с актьорство и режисура, правили сме сценографията на откъсите, костюмите, звука, водели сме си осветлението, музиката… Репетирали сме над 12 часа на ден, променяли сме радикално всичко в последния момент преди изпита… Така че в доста отношения бях подготвена за това, че от теб се очаква да разбираш от всичко и да си правиш сам всичко – или сами, в случая с Боян. Може би в един професионален театър не е точно така, но поне моят опит от фестивала в Младежкия театър и сега, с „Животът е сън“, е от независими проекти, в които творческата работа е една много малка част от реалната работа.

Боян: Съмненията малко или много непрекъснато преследват един актьор в опитите му да надгради всяка нова роля, да развива потенциала и качествата си и в това сам да си поставя летвата, която иска да прескочи следващия път. Важен е стремежът. Не обичам да се чувствам неподготвен. Когато имаш по-сложна задача, с която искаш и вярваш, че можеш да се справиш, работиш много, докато това не се случи.

С наградите Икар, връчени на 27 март 2019 г.

Колко близък ви е Сехизмундо?

Боян: Ролята на Сехизмундо наистина дава възможност за богата интерпретация и по-големи дълбочини. Роля, която усещаш, че е по-силна от теб, в която можеш да се изгубиш. В същия момент представлява и откровение, много личен момент. Когато залогът е толкова голям, предизвикателството за актьора винаги е силно и примамливо. Героят минава през много неща, той истински се вълнува или страда от това, което му се случва, и сам успява да стигне до важни заключения, чийто философски план трябва да прозвучи категорично. Аз вярвам, че тялото на актьора е много силен инструмент в работата му по дадена роля. Една от основните задачи, които си бях поставил, е да изследвам как самата история, самият разказ преминават през тялото, през физиката на Сехизмундо, отвъд текста, емоцията и действието. Оттам дойде и идеята за по-наситен пластически език на целия спектакъл. Преди представление обикновено се страхувам от това, което ми предстои. Необходим ми е и малко по-дълъг момент за концентрация, да си усетя тялото, гласа, да си представя изключителните обстоятелства, в които ми предстои след малко да вляза, и да се подготвя за тях психически и емоционално.

Каква беше чисто режисьорската работа в „Животът е сън“? Промени ли се нещо в хода на репетициите?

Дина: „Животът е сън“ е много мощен и вълнуващ текст. Дава шанс за работа едновременно на ниво мисъл и емоция. Притежава непоклатим интересен сюжет, предлага възможност за множество интерпретации, за творческа свобода, засяга универсални теми, които са по-актуални от всякога и вълнуват човека на днешното време по един по-специфичен и неистов начин. Такива теми са копнежът да властваш над другия, заблудата, че можеш да излъжеш съдбата и да надхитриш смъртта. Разкъсаната връзка родител–дете е един от бичовете на обществото ни, поколенията много рязко се смениха, нагласите, визията за света. Проблемът за възпитанието излиза на преден план и за произхода на човешкото – средата ли определя човека, или същността ни е непроменима и изначално заложена в нас… В една приплъзваща се реалност, постоянно подменяща се, в която днес си горе, утре си долу, кое е постоянно и кое е фалшив блясък? Подмяната на ролите насилник–жертва и поведението ни в победата и в загубата, в постоянното изкачване и слизане по житейската стълба… И всички тези теми ни отвеждат към един много същностен въпрос, който ни занимаваше – тук и сега, в XXI век в Европа – какви са европейските ценности, ценностите на нашата цивилизация? Мутира ли човешкото в човека и как се превръщаме в чудовища? Много лесно се самозабравяме. Много е трудно човек да открие истински стойностното в живота си, да се събуди от съня на безсмислието преди смъртта, да се събуди за истинския живот… Има едно понятие – осъзнато сънуване (lucid dream). Когато дори в съня човек конструира съзнателно своята реалност. А днешният човек като че ли много често дори през живота преминава неосъзнато, повече наблюдател, отколкото участник. Това са една част от въпросите, които ни занимаваха в различните етапи от процеса… Разбира се, няма как да направиш представление за всичко. Но една такава пиеса съдържа множество теми – все универсални човешки: как избирайки един основен проблем, да не пренебрегнеш всеобхватността на текста, да не се получи частен случай… Това беше една от опасностите. Ние проследихме историята на Сехизмундо и неговото търсене „какво животът е“. Бихме искали всеки от публиката да открие своя отговор на този въпрос.

Боян: Какъв е светът, който сънуваме, какъв е сънят, който живеем?

А вие, Дина, кога и защо се насочихте към режисурата?

Дина: Първоначално се занимавах с актьорство, така влязох в театъра. Четири години преди НАТФИЗ бях в актьорска школа. Изкуших се да искам повече, не ми беше достатъчно. Режисьорът конструира светове – чудото на сътворението е във всеки от нас и точно тази професия ти дава шанс да се докоснеш до него. Как от нищото, от зрънцето на една идея се сътворява нова вселена – спектакълът. Всеки път започваш от нищото и всеки път е напълно различен от това, което си правил до този момент. И това е чудо! Колкото и да си целеустремен, крайният резултат винаги те изненадва. Самоопределям се повече като артист в театъра, който може да поема различни роли в зависимост от изискванията на процеса и идеята. Смятам, че това е съвременната посока на развитие на нашето изкуство. В работата си по „Животът е сън“ и двамата с Боян действахме на този принцип.

Как правите своя избор – на авторите или на заглавията, на темата, на епохата?

Дина: Има текстове, които ми говорят, и текстове, които не ми говорят. Досега винаги съм се спирала на първите.

Оставам с впечатлението, че обичате експеримента. Такъв е и „Фюнеръл 2017“ във форма́та sitespecific театър, с него участвахте в Панаира на младите 2017 в Младежкия театър.

Дина: Вероятно отстрани изглежда експериментално. Обичам експеримента – да тръгнеш отнякъде и да се изненадаш докъде можеш да стигнеш. Предпочитам да има предизвикателство и проблеми за решаване. По-нетрадиционните пространства ме провокират, провокират и актьора, и зрителя. Иска ми се да направя изцяло sitespecific представление, сценографията да е архитектурата на самото място, текстът да се роди в репетициите… Такъв сценичен опит, ескиз, изцяло основан на процеса и съ-творен от екипа с лудост, въображение и вяра, може би е театралната утопия, към която се стремя.
„Фюнеръл 2017“ беше първа стъпка, попътна на това мое желание – имаше пространство, нямаше драматургия, т.е. аз писах нещо, което прие формата на драматургия – диалог между персонажите и идея за някаква драматургична ситуация, за проблем. Благодаря на Младежкия театър за възможността! „Панаир на младите“ е чудесна инициатива, една от малкото, даващи шанс на младите в театъра.

Колко постоянно ще е сдружение ЗОНГ? Кога и защо го създадохте – само заради „Животът е сън“ ли? Ще бъдете ли по брехтовски алтернатива, театър с позиция?

Дина: След като завършихме НАТФИЗ, с Боян искахме да работим заедно и се обединихме около „Животът е сън“ – пиеса, която и двамата искахме да направим. Тогава се сблъскахме с юридическата страна на нещата – за да кандидатстваш с проект към различните програми, трябва да си имаш т.нар. юридическо лице. Казахме си – хубаво – правим го! Постепенно се оказахме много въвлечени – ами сега, трябва ни име… Седяхме на една пейка пред Народния, аз изброявах различни имена, а той казваше: не, може, не, може, не… След това той изброяваше. Искахме името да носи послание, защото усещахме, че не създаваме организация само за един проект, а полагаме основите на нещо важно за нас. И така в един среднощен разговор се роди името на Театъра – ЗОНГ (немска дума, означаваща песен; в театъра на Брехт зонговете са песни с послание), което правилно сте усетили, че е препратка към това, че имаме за цел да създадем духовно пространство за социално ангажиран театър с фокус върху важни за съвременния човек, обществено значими теми и проблеми. „Животът е сън“ е едно начало и е от голямо значение, защото в него се съдържа заявка за нашите търсения…

Боян: Театър ЗОНГ е ход в перспектива. Надявам се, името му да се свързва с проекти, които предлагат смислен поглед върху други театрални текстове, ангажирайки вниманието на публиката с нови форми и театрални кодове, различни от конвенционалните.

Защо се насочихте точно към Педро Калдерон де ла Барка? Какво дава един толкова отдалечен автор – от началото на ХVII век?

Дина: Калдерон е универсален автор. Това е класиката. Изобщо не личи, че историята е писана в XVII век – тя е толкова болезнено актуална и в своя сюжет, и в своя смисъл.

Боян: „Животът е сън“ е един изключителен, многопластов текст на Калдерон, който силно ме вдъхновява. Съдържа в себе си богата философия и поетика на живота, но отваря врати и за невидимия, недостижимия и непознат свят за човека, в който той мечтае един ден да се събуди. Срещата ни с този автор най-напред е предизвикателство за интерпретацията ни на текст, писан преди повече от 400 години.

Тези въпроси, които засяга, не можете ли да ги откриете в един съвременен автор?

Боян: Темите, самата идея и концепцията на спектакъла, разбира се, могат да се съотнесат с произведения на драматурзи от съвремието ни. Предизвикателството, което поехме обаче, е по-голямо. Как този мощен и богат на интерпретации текст, който задълбочава идеята за живота и съня като две основни категории и философии, кореспондира със света, в който живеем днес. Къде са пресечните точки? Какво от времето на Калдерон не се е променило до днес?

Според Гьоте Калдерон стои по-високо от Шекспир, като неговите пиеси имат дори по-съвършена структура поради непрекъснатата му работа над тях. Вие така ли го усетихте?

Боян: Сценичният вариант на пиесата, по който ние работехме, е адаптация, която Дина направи по оригинала на Калдерон. В основата ѝ е линията на Сехизмундо, на детето принц, което „сънува“ и се бори за истините, които го преследват и определят като човешко същество. Голямо удоволствие за мен е да произнасям и да си служа с такъв красив текст на сцената, да се срещна с монолози, които нашата публика съотнася с тези на Хамлет и други вечни Шекспирови герои.

Как избрахте актьорския състав? Жена (Вяра Коларова) играе ролята на крал Басилио, защо?

Дина: Двамата с Боян много обсъждахме актьорския състав и много внимателно подбрахме всеки от тях, нашите съюзници, в това приключение. Познавам Вяра още от МОНТФИЗ, където тя ми беше преподавател заедно с Мария Сапунджиева, Тодор Близнаков, Мила Банчева и Гергана Тодева. Вяра е прекрасен човек и интересна актриса. Сетихме се за нея и сме много щастливи, че тя прие това предизвикателство, довери ни се.
А съчетавайки в Басилио мъжкото и женското начало и лишавайки Сехизмундо едновременно от баща и майка, искахме да засилим въздействието, да направим Сехизмундо още по-нещастен, изоставен и сам.

Наложи се да се преместите от Червената къща в Театър „Азарян“. Не попаднахте ли самите вие в „антиутопична хорър приказка“?

Боян: Алтернативният театър в своята същност се различава от конвенционалния именно в по-голямата свобода в избора на пространството, в създаването на нови концепции за максимална автентичност и в много по-активното въвличане на публиката в театралното действие. Ние избрахме Червената къща като място, попътно на идеите, които имахме. А и тя е едно от малкото пространства, които дават възможност на независими проекти да намерят място в културния афиш, на млади творци, които имат енергия и креативен заряд, да създадат представление отвъд конвенционалните норми на театъра и така да намерят своята публика от по-свободно мислещи за театъра хора.

Дина: Червената къща е много специфично място със специфичен дух. Отнесоха се много добре към нас, довериха ни се и ни дадоха шанс. Те работят с млади хора, с алтернативни проекти. Имат една програма „Дебюти на границата“, която им дава възможност за това. Още от самото начало ни обясниха, че са в затруднено финансово положение. Когато говорихме лятото, че готвим премиера и искаме да се играе там, те не знаеха дали ще програмират за есента. Доколкото знам, в момента са в преговори за по-добри условия, но има непредвидено забавяне. Това е некомерсиално място, алтернативно, насочено към младите публики и артисти, там се провеждат и важни дискусии, семинари, прожекции… Важно е за облика на София да се съхрани пространството и наистина се надявам това да стане. Засега Червената къща е затворенае. Това се случи точно след номинациите ни за наградите Икар. Предстоеше Софийският театрален салон и трябваше да играем… А и едно младо представление не може да си позволи да се играе пет пъти и след това да не се играе месеци или цял сезон… Истината е, че се опитахме да изчакаме, усещахме много силно мястото.

Боян: Особеното в Червената къща бяха тези кърваво червени стени, които обграждаха цялото поле на действието и сякаш добавяха повече драматизъм и напрежение в спектакъла. Реалността ни връща обаче здраво на земята. Червената къща е в колеблива и неясна ситуация относно бъдещето си. И така, за нас и нашето представление врати отвори Театър „Азарян“, където срещнахме екип от професионалисти, които направиха всичко възможно „Животът е сън“ да се адаптира безболезнено в новото пространство.

Дина: Екипът на Театър „Азарян“ е изключително отзивчив. Представлението е много специфично, графично и стилизирано и разбира се, имаме по-специфични изисквания. Например няма как да се правят снимки по време на спектакъла, защото това би разрушило илюзията. Хубаво е, че сцена Backstage на Театър „Азарян“ е планирана за алтернативни спектакли. И когато в деня на първото ни представление, на 9 март, пултът за осветлението изгоря и пет минути преди спектакъла записвахме картини на нов пулт, който намериха в последния момент, а след това аз водех осветлението без репетиция, усетих подкрепата, както на службите, така и на актьорите – почувствахме се като екип. Не мога и не искам да сравнявам двете пространства – мога само да кажа, че е добре да има повече пространства, където младите артисти да могат да осъществят своите театрални сънища, където на „млад екип“, „дълъг процес“, „риск“, „търсене“, „експеримент“ не се гледа с лошо око и под вежди. В този смисъл дано и проект „Топлоцентрала“ се развива по план и скоро да си имаме център за съвременни изкуства. Това би превърнало София в европейска столица много повече от безкрайните ремонти на Графа. Дано не си останем (по Бекет) – в очакване…

Наградите Икар ще помогнат ли на независим проект като вашия да не стига до самофинансиране, както е сега?

Боян: Икарът е най-високата възможна оценка, истинска чест е това. Задължаващо е да си на 25 години и да вземеш награда за главна мъжка роля за толкова мащабна и интензивна роля. Най-вероятно тези две награди ще ни донесат и повече публичност, така че повече хора да могат да видят работата ни. А и това би окуражило и други млади артисти да започнат свои независими проекти. Независимият театър, който има изследователски, често дори лабораторен характер, трябва да се подкрепя и да му се прави път сред по-лесното и по-познатото.

Ще ни поканите ли на следващото ви представление?

Боян: Заповядайте на 9 и 18 май в Театър „Азарян“. На 14 май ще играем в Благоевград, на фестивала за независим и млад театър Тара-ра-бумбия.

Дина: Актуална информация за последващи дати, за представлението и сдружението, може да откриете на страницата на Театър ЗОНГ във фейсбук.