Начало Идеи Дебати Какъв преход?
Дебати

Какъв преход?

Портал Култура
07.01.2015
3037
zeljko-sinobad-20fff
Сн.: Желко Синобад, Разпадането на Югославия

Дебат за различните форми на преход в страните от Западните Балкани, за приликите и разликите между тях и останалите държави от Централна и Източна Европа.

Какви са различните форми на преход, през които преминават страните от Западните Балкани след края на Студената война? Кой е повратният момент, който поставя началото на прехода в страните от този регион? Можем ли да приемем 1989 г. като начало на прехода в Западните Балкани? Какви пътища избират съответните правителства, за да осъществят необходимите реформи и защо са по-различни от преходите на останалите държави в Централна и Източна Европа? Вижте дебата с участието на Стипе Месич, Петър Стоянов, Ремзи Лани, Йован Теокаревич и Радмила Шекеринска. Дискусията бе част от международната конференция „Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето“, проведена в София на 11 и 12 ноември 2014 г.

Стипе Месич: Основна грешка на хърватския преход бяха криминалната приватизация и унищожаването на икономическите основи на държавата


Отбелязването на 25-тата годишнина от падането на Берлинската стена ни дава възможност да кажем нещо за изминатия път. За мен това означава да се противопоставим на прокарването на някои исторически неистини, които стават все по-популярни не само в медиите, но и в политическите, и в научните кръгове. Отказвам да приема термина Западни Балкани – той е създаден в годините след разпадането на Източния блок и Югославия, но не означава абсолютно нищо нито в политически, нито в икономически смисъл. Второ, не приемам термините постсоциалистически или постсъветски държави, защото не съществуваше единна система, която да наречем социалистическа. Един бе съветският модел или т. нар. реален социализъм, съвсем различно нещо беше югославския самоуправляващ се социализъм.

Няма да говоря за другите държави, защото това би било твърде претенциозно от моя страна, ще се огранича с Хърватия – една от страните-наследнички на Югославската федерация. В Хърватия преходът започна по-различно в сравнение с останалите държави от т. нар. Източен блок. Нека кажем, че останалите държави не притежаваха онова, което бе характерно за Югославия, респективно за Хърватия – открити граници, икономика, основаваща се на комбинация от планови и пазарни елементи, фирми и предприятия, които работеха на печалба съобразно законите на свободния пазар и бяха дори конкурентни на световния пазар. Какво още – обществена собственост и самоуправляваща се социалистическа система. Това бе нещо различно от държавната собственост и твърдата планова система от съветски тип. Ние имахме, макар и в определени граници, частна собственост, имахме частно предприемачество. Немалко западноевропейски социалдемократи по онова време идваха да изучават югославския модел. Югославия беше авторитарна държава с ограничени свободи на публично изразяване. Това го знам много добре, защото прекарах една година в затвора, тъй като бях привърженик на движение, което искаше реформа на системата – не смяна на системата, а реформа на системата. В Югославия всеки гражданин, който получи писмената подкрепа на няколкостотин души, можеше да се кандидатира на избори заедно с кандидатите, които издигаше режима. Аз го направих и влязох за пръв път в Хърватския парламент през 1965 г. Така че докато повечето граждани от Източния блок искаха смяна на системата, болшинството граждани на Югославия, притиснати от икономическата криза и неспособността на управляващия елит, искаха просто реформиране и демократизиране на системата. Желанието да бъдем самостоятелни, да се отцепим от федерацията – нещо, което бе гарантирано от конституцията от 1974 г. – възникна допълнително и бе предизвикано най-вече от усилията на най-голямата република Сърбия да се налага над останалите страни във федерацията. Поради това падането на Берлинската стена бе възприето в целия Източен блок като стартов сигнал за пълна смяна на системата, а в Хърватия и в тогавашна Югославия като нещо, което е от изключително значение за Германия.

Както навсякъде другаде и при нас преходът започна с въвеждане на политически плурализъм и с провеждане на многопартийни избори, но не на федерално равнище, а в републиките. Хърватия и Словения първи тръгнаха по новия път на демокрацията. Още в самото си начало – подчертавам това – хърватският преход беше стъпкан и задушен от експанзионистичния натиск на Белград. Нашият преход започна под нещастна звезда и с лош късмет. Освен това направихме няколко ключови грешки. Първо, приватизацията – характерната за страната обществена собственост даваше на работниците определена собственост върху производствените мощности и цеховете, в които работеха. Трябваше да се намери титуляр на собствеността, за да се включат тези предприятия в пазарното стопанство на демократичния свят. Вместо да бъде въведено работническото акционерство, което би било и най-близо до тогавашния самоуправляващ се социализъм, в условията на война започна една приватизация, която можем да определим като грабителски капитализъм. Докато работниците защитаваха самостоятелността на току-що провъзгласената държава, техните фирми бяха приватизирани и унищожавани по един криминален начин. Тези, които оцеляха от войната, се върнаха и установиха, че нямат работа. В прехода по хърватски беше унищожена икономическата основа на страната, изчезнаха големите фабрики, предприятията бяха унищожени, селскостопанските ферми също – и всичко това ставаше под безумния лозунг, че трябва да се унищожат т. нар. социалистически мастодонти. Паралелно с това систематично се промиваха мозъците на хората. За да се подчертае, че вече се разделяме със социализма и особено с Югославия, всичко съществуващо дотогава бе провъзгласявано за отрицателно. За да се подчертае принадлежността на Хърватия към Европа, бе отхвърлена и самата мисъл за сътрудничество с бившите югославски републики.

Втората – може би неизбежна – грешка бе в това, че защитавайки свободата и независимостта си, ние не подбирахме онези, които ще ни помагат. По този начин открехнахме вратата на историческия ревизионизъм, който днес шества из Хърватия. Под лозунга за политически плурализъм се толерираше и дори стимулираше прекрояването на историята след Втората световна война – преди всичко поради неоспоримия факт, че антифашистката съпротива беше проведена и ръководена от комунистите. В народно-освободителната борба обаче не бяха участвали само комунисти. При това се забравяше нещо, което за съжаление се забравя и в обединена Европа, макар и изградена на основите на антифашизма – фашизмът и комунизмът не са едно и също нещо, няма никакво основание те да се изравняват. Комунизмът е утопия, чието осъществяване на практика винаги се свежда до установяване на авторитарни режими, крайно репресивни режими или сравнително по-либерални режими. Но комунизмът никога и никъде не е ликвидирал физически хората заради тяхната расова, национална или религиозна принадлежност. Повтарям – никога и никъде. Фашизмът го е правил.

И накрая – още една фатална грешка – затворихме си очите пред престъпността и корупцията, пред политическия клиентелизъм. Когато през 2000 г. станах президент на републиката, обещавах преразглеждане на приватизацията, корекция на извършените неправди и изправяне на военните печалбари и черноборсаджии пред съда. Не успях. Някои правителства въобще не се опитаха да тръгнат по този път. Други просто не искаха да тръгнат по него. Моите конституционни пълномощия не бяха такива, че да мога сам да задвижа тези процеси.

Така че основните грешки на хърватския преход бяха криминалната и престъпна приватизация, унищожаването на икономическите основи на държавата, свеждането на демокрацията просто до многопартийна система и свободни избори и толерирането на историческия ревизионизъм. Въз основа на собствения си опит като ръководител на държавата мога да кажа следното – преходът остана ограничен до политическия плурализъм, многопартийните свободни избори и свободата на изразяване, с която обаче нерядко се злоупотребява, имам предвид преди всичко езика на омразата, който е остатък от тази злощастна война и любимо оръжие на хората, които са готови да демонизират и анатемосват всеки, който е различен. Медиите, които трябваше да станат свободни, макар че в Югославия и в Хърватия те бяха почти изравнени по степен на свобода с медиите на Запад, бяха превърнати в черна хроника.

В заключение бих добавил, че самото понятие страна в преход ми е противно. Повече от две десетилетия не успяваме да приключим с тези преходи. Искаме уредени, цивилизовани, демократични държави, но все още ги нямаме. Ако хвърля поглед към европейската сцена, мога да добавя и това, че пробуждането на неоснователните страхове, свързани с опита от травматичното ни минало, както и съзнателното стимулиране на тези страхове с цел да се установят нови сфери на влияние и интереси, няма да помогне на никого. Падането на Берлинската стена преди 25 години беше величествена увертюра, която заслужава величествен финал. Ние все още го чакаме и кога ще го дочакаме зависи колкото от нас самите, толкова и от ЕС. За да строим бъдещето, трябва да застанем лице в лице с истините от миналото, а това включва и истината за нас самите.

Стипе Месич е последният президент на Югославия и президент на Хърватия от 2000 до 2010 г.

Йован Теокаревич: Не се очаква ново разширяване на ЕС поне до 2020 г., а това е много лошо за постюгославските държави


Посткомунистическият преход се характеризира с неравното развитие на държавите от източната част на Европа. 25 години след падането на Берлинската стена постюгославското пространство остава по средата между отличниците на прехода от Централна Европа и изоставащите страни от постсъветската орбита. Удовлетворението, че нашите постижения не са чак толкова лоши в сравнение с тези на постсъветските страни е неубедително щом стане дума за сравнение със страните от Западна Европа. Преди 1989 г. ние се сравнявахме със Западна Европа, а не с комунистическа Източна Европа, както я наричахме тогава, която ни гледаше със завист заради т. нар. комунизъм с човешко лице. Но нещата се промениха и повечето постюгославски държави започнаха да изостават вместо да станат лидери, както се очакваше през 1989 г. Обяснението за това се базира върху следните три факта. Първо, противно на останалия посткомунистически свят в Югославия историческите събития от 1989 г. останаха почти незабелязани. Страната имаше други политически проблеми – ескалиращи етнически конфликти и подготовка за разпадането на държавата. От югославска гледна точка 1989 г. не беше революционна година, за бивша Югославия новосъздаденият шанс за смяна на политическата диктатура беше по-маловажен отколкото за другите страни. В този момент липсата на съгласие за това как да се изгради бъдещата държава се подсили от загубата на външна легитимност на Югославия. Мястото на Югославия и ролята, която поддържаше тя между Източния и Западния блок като относително неутрална страна, внезапно потънаха в бездната, създадена от изчезването на двата противопоставящи се блока. Сериозната икономическа криза, лошите стратегии на политическите елити в бивша Югославия и обърканата политика на европейските страни и САЩ по отношение на кризата допълнително влошиха нещата.

Вторият важен момент е, че посткомунистическият преход в постоюгославското пространство по много и сложни начини се оплете с изграждането  на нови нации и с въоръжени конфликти. За много обикновени хора днес, 15 години след края на тези конфликти, доминиращата представа са точно войните и изграждането на нови нации, а не икономическия и политически преход. Ако историята ни учи на нещо, то е за силата на политическите решения, които хората взимат в критични исторически моменти. Последствията от лошите решения, взети в такива моменти, имат стратегическо значение. По-голямата част от постюгославските държави все още трябва да се справят с подобни последствия.

Третият момент е свързан именно с последствията. Преходът в Югославия беше много по-сложен и все още не е завършил. Първото десетилетие бе посветено на войните и на създаването на нови демокрации. Второто десетилетие бе маркирано от оптимизма, свързан с края на войните и икономическото възстановяване, както и от стабилизирането на демокрацията и сближаването с Европейския съюз. А сега, по средата на третото десетилетие, напредъкът се смесва с нови предизвикателства. Добрата новина е, че с течение на времето нашите специфични проблеми отстъпиха на проблемите, характерни и за другите страни в света. Бившите югославски републики сега трябва да излязат от омагьосания кръг на взаимосвързани проблеми – двустранни спорове, наследени от разпада на Югославия, сериозна икономическа криза, умора от разширяването на ЕС.

И за да приключа, ще сравня сроковете, които бяха необходими на държавите от Източния блок да се присъединят към ЕС. След присъединяването на Хърватия не се очаква ново присъединяване поне до 2020 г. и нещата стават от лоши по-лоши. Преди няколко години датата 2020 г. беше песимистична, а сега е най-оптимистичният срок и може да засегне една или максимум две държави от региона. Преди присъединяването на Хърватия преговорите траеха около десет години. На Хърватия те отнеха 13 години. Страните от Централна и Източна Европа влязоха в ЕС около 15 години след падането на комунизма, на Хърватия това отне 24 години, а на страните от останалите Западни Балкани ще отнеме три или повече десетилетия, което е поне два пъти повече от срока, необходим за останалите. Така че Берлинската стена падна по различен начин за различните държави.

Йован Теокаревич е преподавател във Факултета по политически науки в Университета в Белград, Сърбия.

Радмила Шекеринска: Движим се със закъснение от десет години


Не си спомням какво точно правех, когато падна Берлинската стена. Тогава бях 17-годишна и не се интересувах особено от политика, но това бе характерно за цяла бивша Югославия, защото ние бяхме много повече ангажирани с вътрешните си дисбаланси, отколкото със света около нас. Но много ясно си спомням, че две години по-късно опитите ми да се сдобия с билет за влака завършиха безуспешно, тъй като с разпада на Югославия железницата между Белград и Загреб вече не се движеше. Може би заради това не се интересувах особено от история. Интересувам се от поуките на историята, но винаги съм се ужасявала от това, че самата история служи като отлично извинение за политиците. Тази моя гледна точка обаче се промени, след като посетих в Амстердам една изложба за Наполеоновата епоха. Изложбата показваше различните фази на окупацията на Европа от Наполеон. Бях впечатлена, че тя не се фокусира върху кръвопролитията, ясното й послание бе, че в цялото зло на Наполеоновите войни има нещо позитивно и това е Гражданският кодекс, който е фундамент на нашата администрация. Може би тук е разликата между нас и Западна Европа – как гледаме на историята и нейните поуки. Ние не се справяме с миналото с мисъл за бъдещето.

Приликите между Централна и Източна Европа и Западните Балкани са видими, но проблемът на Западните Балкани е, че ние се движим със закъснение от десет години плюс няколко допълнителни проблема. От една страна трябваше да направим преход от федерация към независими държави, което си беше предизвикателство. Освен това трябваше да направим преход от война към мир. И всичко това се случваше едновременно и в много враждебна среда. Не беше неочаквано това, че не се справихме особено добре.

Още нещо искам да отбележа – чух, че хората в България са фрустрирани, тъй като са очаквали демокрация, а са получили капитализъм. Може би това е усещането в повечето страни от Централна и Източна Европа. В повечето държави в нашия регион, включително в България и Румъния, качеството на живот се е повишило, но комбинацията от несигурност и неравенство прави тази носталгия разбираема. Нашият регион също трябваше да посрещне огромното предизвикателство, което капитализмът поставя пред целия останал свят. Капитализмът и демокрацията невинаги са съществували успешно заедно. Може би до известна степен социалната държава експлодира, нямаше мрежа, която да осигурява сигурност, и на нас ни отне известно време да създадем наново такава мрежа, затова много от нашите граждани не вярват нито в капитализма, нито в демокрацията, причината за това е, че живеят в растяща несигурност във всяко едно отношение.

Повечето причини за нашите неуспехи са свързани с нашите собствени политически провали. Смятам освен така, че ЕС също пропусна някои възможности, макар че в случая с Македония усилията бяха координирани, имаше обща стратегия, имаше сътрудничество със САЩ, стратегията се променяше в движение. ЕС спази своите обещания, така че Македония беше успех на общата външна политика, но в момента, в който кръвопролитията спряха, Европа се отказа от лидерската си роля и се оттегли. Фактът, че Македония успя да се придвижи за по-малко от четири години от война към държава, която е кандидат за членство в ЕС, беше огромен успех не само за нас македонците, но и за ЕС. Факт е обаче и това, че девет години по-късно ние все още сме със статут на кандидати и нямаме никаква перспектива за членство, а това е огромен минус както за нас, така  и за доверието, което ЕС има в региона. ЕС трябва да заложи на по-практичен подход в региона, трябва да се ангажира в по-голяма степен с решаването на двустранните спорове като например гръцкото вето за името на Македония.

Радмила Шекеринска е бивш председател на Социалдемократическия съюз на Македония.

Ремзи Лани: Това, което се нарича преход в Албания, бе всъщност изграждане на основите


На 7 ноември 1989 г. в Тирана започна антиболшевишката революция. На 9 ноември външният министър на Куба посети Тирана в 10.30 вечерта. Националната телевизия на Албания пожела лека нощ на зрителите, но те не си легнаха, а гледаха по Белградската телевизия падането на стената. На следващия ден във вестника имаше много малка новина за падането на Берлинската стена, в която ставаше дума по-скоро за новите правила за пътуване на източногерманците в Западен Берлин. Три седмици след падането на стената се появи статия, в която се твърдеше, че не комунизмът се  е провалил, а неговите деформации. Изолацията и бруталността на режима в Албания обаче показваха, че комунистическият режим в страната също не можеше да оцелее. Падането на комунизма в Албания е неразказана история. Беше ли това експлозия или имплозия? Защо краят на Чаушеску бе край на комунистическия режим в Албания? Каква роля имаха събитията в Косово и в Югославия и марша на Милошевич към властта, какво беше тяхното влияние върху Албания?

Днес моята държава е напълно различна, може би това е държавата, която най-много се промени от прехода. Преди 25 години Албания беше най-агресивната антинатовска държава. Днес тя е член на НАТО и кандидат за европейско членство. Но излизането от комунизма беше много по-трудно, отколкото си мислехме, и отне много повече време, отколкото си мислехме. Преходът в Албания беше много комплексен и много труден. Нашият преход бе многопластов – първо, от комунизъм и въобще от тоталитарна държава към политически плурализъм. След това икономически – от изолирана икономика към капитализъм. И социален преход – от най-затвореното общество към отворено общество, както и от едно селско общество към градско общество. В България това се бе случило преди 30-40 години, в Албания се случи сега.

Албания имаше своите предимства и своите недостатъци в сравнение със страните от Западните Балкани. Предимствата бяха, че при нас нямаше война, нямаше конфликти, държавността не беше поставена под въпрос, нямаше двустранни спорове със съседите, нито етнически дисбаланси, които биха могли да доведат до сериозни дилеми. Но всички тези предимства не бяха достатъчни, за да се осигури по-бърз и по-добър преход в сравнение със съседите ни. Недостатъците – това, което се нарича преход в Албания, беше всъщност изграждане на основите. В нашата история не сме имали демократични институции никога. Излязохме от един брутален комунистически режим, в сравнение с който Чаушеску бе демократ. Мисленето в черно и бяло от Студената война беше характерна черта на албанската политика. Албания е странен случай на демокрация без върховенство на закона, това е парадокс, но той има своето обяснение. В страната, разбира се, има свободна преса, силна опозиция, активно гражданско общество, но предизвикателството беше изграждането на върховенство на закона. В много държави преходът се състоеше в това да се мине от лош закон към по-добър закон, а в Албания – от върховенство на страха към върховенство на закона. И ако за страните от бивша Югославия предизвикателството беше да се справят от една страна с конфликтите, а от друга страна с посткомунистическото наследство, за Албания посткомунистическият дневен ред бе доминиращ. Ние нямахме конфликти, с които да се справяме, бяхме повлияни от югославските войни, но те нямаха нищо общо с нас.

По темата с носталгията трябва да кажа, че в Албания няма носталгия, демокрацията е приета. Ние никога не сме били сателит на Москва, което също беше предимство, но имаме и недостатъка, че в Албания не се води дебат за миналото. Първият десен президент говореше за испанския модел, а първият ляв президент говореше за полския модел, но в края на краищата ние се озовахме в албански модел. Единственото нещо, което не можем да предвидим в Албания, е миналото – има такава шега. Какъв е общият дневен ред за Албания и страните от Западните Балкани? Нашият преход е преход към Европа. Преди три години на конференция във Варшава ме попитаха за план В. Някой ме попита: „Какво ще правите, ако не ви искат, имате ли план В?“. За някои държави може да има и план В, например Русия или Турция, или Китай. За Албания всички тези варианти са изключени. Ние сме напълно наясно с отношенията си с Русия – Русия няма влияние в Албания. И двете страни са напълно наясно с това. С Китай имахме прагматични отношения и през комунизма, но тази страна не е вариант за сфера на влияние. Турция може и да изглежда като вариант, но за Албания това би било опасен вариант. Нашето наказание е, че нямаме алтернатива. Европа е единственият ни вариант. Сега няма Берлинска стена, но има други, невидими и видими стени, които ни разделят. Бих казал, че днес проблемът са не стените, а дупките. Ние разрушаваме стените и виждаме, че в региона има сериозни дупки. Трябва да строим мостове. Предизвикателството пред нас е да построим мостовете.

Ремзи Лани е изпълнителен директор на Албанския медиен институт.

Петър Стоянов: Балканската солидарност ни липсва по един крещящ начин


Когато става въпрос за Западните Балкани, всички сме малко объркани що се отнася до терминологията. Точно затова президентът Месич реагира по този начин. Какво е това Западни Балкани, кой принадлежи към Западните Балкани? По времето на Студената война Европа беше разделена на западноевропейци и източноевропейци. Всички ние бяхме наричани източноевропейци. След като падна Берлинската стена, страните, които най-бързо се ориентираха към свободна пазарна икономика и изграждане на демократични институции – Полша, Чехословакия, Унгария, – се обособиха като централноевропейски страни. За нас остана понятието югоизточноевропейци. България заедно с Югославия, Албания и Румъния бяха наричани Югоизточна Европа. Вероятно от засилената склонност на западноевропейците към политическа коректност те не ни наричаха  балканци, тъй като под термина балканизъм обикновено се разбира фрагментация, сколнност към братоубийствени войни и т.н. Всъщност ако ни бяха нарекли балканци, нямаше да сгрешат много. Само след две години започнаха кървавите войни в бивша Югославия. Така или иначе истината е, че за разлика от бившите социалистически държави от Централна Европа хомогенността тук, в нашия регион, е далеч по-малка. Даже нашият комунизъм беше много различен. Румънският комунизъм беше много жесток, но Румъния не беше наричана никога – защото всъщност не беше – сателит на бившия Съветски съюз. Албанският комунизъм беше не по-малко жесток, но Албания също не беше в орбитата на бившия Съветски съюз, поради което и Албания, и Румъния от време навреме се ползваха с благосклонността на Западна Европа и САЩ. България – за съжаление с основание – беше наречена най-верния сателит на бившия Съветски съюз. Стигна се дори дотам нашето комунистическо ръководство сериозно да обмисля въпроса България да стане република на бившия Съветски съюз. Иронично казано в едно нещо не можем да обвиним българските комунисти – в склонност към национализъм. Те бяха готови да предадат българските национални интереси и да ни направят 16-а република на Съветския съюз.

Бивша Югославия беше, разбира се, съвършено друг пример, добре известен на всички нас със своите отворени граници, с възможността за пътуване. И ето тук е първата разлика – в нашето отношение към комунизма. Една реплика на президента Месич, който направи категорична разлика между фашизма и комунизма, със сигурност ще повдигне тук дебати и аз ще бъда първият, който няма да се съгласи с него въпреки дългогодишното ни добро приятелство. Първият министър на вътрешните работи в България ген. Семерджиев в своя реч пред Народното събрание призна, че по времето на комунизма през концентрационни лагери от типа на съветските у нас са минали 182 хиляди души. Това е цветът на българската интелигенция, на българското духовенство. Днес открихме паметник на един от най-големите съвременни български писатели-антикомунисти – Георги Марков, който беше убит от българската Държавна сигурност в Лондон, защото предаваше своите антикомунистически репортажи по радио Свободна Европа. Да, комунистите не убиваха по расови причини, те убиваха по идеологически причини, ако щете дори по класови причини и това е един от проблемите, който ще съществува още дълго време в нашия регион.

Като си мисля дали все пак има нещо общо, при положение, че имаме толкова много разлики, смятам, че общият знаменател за целия наш регион е следният – макар да живеехме под диктатурата на различен вид комунизъм, всички ние, държавите в Югоизточна Европа, бяхме ограбени от новите идеи, които се раждаха и прилагаха в Западна Европа след Втората световна война, комунизмът ни откъсна от това. След Втората световна война в Европа вече се наложи една съвършено нова парадигма, която казваше – дори една победна война не е успех, защото ражда реваншизъм, а реваншизмът винаги ражда нова война. Това е един ненаучен от нас урок, което имаше своите жестоки последици в бивша Югославия. Другият урок бе свързан със следното – голяма част от нашите общества останаха със старото мислене отпреди Втората световна война, а господстващата парадигма тогава гласеше, че трябва да се чувстваш щастлив, ако си поданик на една колкото е възможно по-голяма държава, която има колкото се може по-голяма войска и ако зад гърба си имаш колкото се може повече победни войни. След Втората световна война Западна Европа преобърна в практика една съвършено нова парадигма, която казваше – трябва да се чувстваш щастлив не заради големината на своята държава, не заради големината на нейната войска, а заради обема от права и свободи, които имаш като човешко същество, и заради стандарта на живот, с който живееш в своята държава, заради възможността да пътуваш свободно навсякъде, да се реализираш като личност и никой да не може да посегне на твоето достойнство като човек. Сблъсъкът между двете парадигми е повече от очевиден. Ако първата парадигма е вярна, гражданите на миниатюрен Люксембург трябва да се чувстват безкрайно нещастни пред гражданите на бившия Съветски съюз. Животът обаче ни подсказва точно обратното – гражданите на малък Люксембург, на малка Белгия, на малка Холандия през всичките тези години бяха щастливи граждани, които пътуваха навсякъде по света, имаха висок стандарт на живот и това беше първият урок, който ние, бившите поданици на комунистическата империя, трябваше да научим. За съжаление не го научихме навреме. Аз мисля, че това е нещото, което ни обединява и днес – тази наша чисто балканска склонност. Всъщност много ми хареса репликата на нашия гост Ремзи Лани, че това, което не можеш да предвидиш в Албания е миналото. Присъствал съм сигурно на повече от двеста подобни конференции, посветени на Западните Балкани – в Белград, Сараево и т.н. Рано или късно нашата дискусия довежда до спор за това какво се е случило на Косово поле през 1389 г., а не какво се случва днес в нашите държави. Идиотско е след толкова години да говорим за това какво се е случило на Косово поле, за убийството на султан Мурад и на сръбския крал Лазар вместо да говорим за това как можем да усвояваме европейските фондове. Простете ако това ви звучи цинично. Този тип балканска солидарност ни липсва по един крещящ начин. Трябва да сме вече съвършено наясно, че всяка от нашите малки държави може да се чувства силна, дори ако говорим за инфраструктурни проекти, в сътрудничество с останалите. Какво можем да постигнем сами? Как да строим огромни инфраструктурни проекти, ако не ги правим заедно? Ами това е лудост – изолирани веднъж от Европа, имам предвид стария Европейски съюз, втори път едни от други. Да не можеш да стигнеш с влак от Белград до Хърватия три години след разпада на Югославия! Това е нещо поради което ние продължаваме да изглеждаме неразбираеми, ние си мислим, че изглеждаме по-скоро загадъчни, но не сме загадъчни, ние сме по-скоро неразбираеми за хората, които отдавна са прекрачили този праг на мислене. И ако има нещо, което да обединява днес интелигенцията на нашите страни, то е да обединим този начин на мислене. Успеем ли да постигнем това, ние сме постигнали всичко. Крайно време е интелигенцията на нашите народи да престане да бъде пленник на старите националистически и шовинистични стереотипи. Да, в миналото Балканите са били много динамичен регион, това е съвсем вярно, но истината е, че тези години са зад нас, истината е, че това, което трябва да гледаме, е как да печелим от нашето сътрудничество, а не как да се противопоставяме заради нашата история.

Петър Стоянов е президент на Република България от 1997 до 2002 г.

Портал Култура
07.01.2015

Свързани статии

Още от автора