Начало Идеи Актуално Как арабите и мюсюлманите четат историята си?
Актуално

Как арабите и мюсюлманите четат историята си?

18977

И четат ли я въобще? Готови ли са да се извинят за извършените от тях престъпления по време на завоевателните им войни (футухат)?

Човекът се отличава от останалия животински свят преди всичко по това, че желае да „запише“ своя житейски опит и да го предаде на следващите поколения. Всичко започва от предисторическите пещерни рисунки, с което се поставя началото на процес, довел чрез различните азбуки и писмености до записаната история на човечеството и нейното кодифициране.

Самата историография преминава през последователни етапи, първият от които според „бащата на историята“ Херодот е неотделим от мита. През епохата на Средновековието хроникьорите историци в Европа са повлияни от св. Августин, който представя историята като „битка между града на Бога и града на сатаната“. Негово е и схващането, че хората са шахматни пешки в тази битка.

В предислямския период арабските исторически съчинения са насочени към „прослава на делата на царете“, това е особено характерно за древен Йемен, или са под формата на поетически епоси, възпяващи победите на различни племена и кланове, към които обикновено принадлежали и самите бардове.

Чели ли са въобще мюсюлманите историята си? Този въпрос поставя още въпроси. Необходимо ли е мюсюлманите да четат своята история? Защо мюсюлманите четат своята история? Още повече че те са заети най-вече тъкмо с историята или със собствената си история, вместо да се фокусират върху настоящето и бъдещето?

Всички тези въпроси предизвикват дискусии, а най-интересната сред тях е как мюсюлманите четат своята история и каква е връзката между тази форма на четене и преобладаващото разбиране за историята в ислямския свят.

Много изтъкнати изследователи смятат, че като научна дейност със своя методология историографията въобще не се е развила в ислямския свят въпреки изобилието от исторически съчинения през вековете. Защото въпросните съчинения – като цяло мюсюлмански, и в частност арабски – както в миналото, така и днес, обслужват нечии политически и идеологически интереси. Поради тази причина те често са замислени и реализирани като апологетика на властимащите, превръщайки се по този начин в инструмент за насаждане на невежество, а не за просвещение и разкриване на историческата истина.

А от такова просвещение се нуждае всеки човек, който иска да познае своето минало, за да знае как да живее в настоящето, а и в бъдещето. Той не би могъл да си отговори на въпроса кой съм аз, докато не разбере какви са корените му, тоест каква е неговата история и какво представлява историческият момент, в който мисли себе си.

История на илюзиите

Като цяло мюсюлманите не знаят как започва историята на исляма и как се формира тяхната цивилизация през вековете до днес. При това не става дума за недостиг на исторически свидетелства и хроники, а по-скоро за изобилие от разкази, които обаче са силно изопачени от илюзорни и въображаеми събития и факти. Това е характерно за пъстрата мозайка от исторически лица, конфликти, взаимоотношения между секти, племена, раси, държави и султани, която пресъздават различни мюсюлмански автори. Подобно е отношението и към кървавата история на войните с немюсюлманските страни и народи.

Четенето на историята е същевременно писане на история. Мюсюлманите четат своята история по същия начин, по който я пишат. Писането е медитация върху това какъв трябва да бъде самият пишещ, а и неговият читател, и оттук също каква следва да бъде историята.

И тъй като мюсюлманите фокусират своята история около светкавичните исторически победи, които постигат през VII век сл.Хр. – т.нар. футухати, тя представлява низ от разкази за някои необикновени или изключителни герои, които все пак са само хора. Поради тази причина днес те не разполагат с никакви сигурни данни за своята история или за живота на своите предци, освен с разпръснати фрагменти от едно минало, изгубено в мъглата от пожелателни твърдения, заменили обективния подход с възвеличаване на националната или религиозна принадлежност.

При това в подобна заблуда пребивават не просто обикновените мюсюлмани, но дори и хора с академично образование. Огромно мнозинство от последните, дори онези, които са наясно с тази подмяна, предпочитат мълчанието и търпимостта към подобни наративи. Единици са тези, които са готови да разкрият подмяната, без да се страхуват от гнева на масите, неспособни да понесат каквото и да е развенчаване на осветения от традициите прочит на ислямската история.

Масово поробване и нетолерантност

Дори само развенчаването на митовете около т.нар. ислямски завоевания би било достатъчно, за да се интерпретират по нов начин цели раздели от историята и да се преосмисли ролята на редица възвеличавани и до днес исторически фигури. Мюсюлманите днес имат погрешни представи за тези завоевания и обстоятелствата, свързани с тях, което в крайна сметка означава, че имат фалшива представа за самите себе си като човешки същества, за своята религия и цивилизация.

Те не знаят нищо за народите и хората, които са се борили срещу тези колониални завоевания, жертвайки живота си; за народите, опълчили се срещу нашествието и хвърляли впоследствие най-достойните си синове за своето освобождаване. Днешният читател на историите за тези „светкавични завоевания“ дори не си дава сметка, че само овладяването на територията между Централна Либия и Танжер в Мароко е принудило ислямизираните араби да воюват цели 67 години, за да сломят съпротивата на местното население. Става дума за поредица от жестоки колониални кампании, удавили в кръв и насилие местните племена и общности, някои от които били прокудени в пустинята.

Разбира се, колонизирането на Леванта и Ирак преминало в по-меки форми поради факта, че т.нар. Благодатен полумесец бил жизненоважна територия за арабските племена векове преди исляма. Много от тези племена се заселват масово в Ирак и Леванта далеч преди това, уреждайки делата си благодарение на административния капацитет, наследен от Персийската и Римската империя, с немного напрежение и в голяма степен в съгласие с местните общности. Ето защо немалка част от местното население приветства арабско-ислямското завоевание, макар че още тогава се пораждат опасения за бъдещето на другите религии. Това улеснява процеса на завладяване, който завършва за около четири години – своеобразен рекорд в сравнение с процесите в Северна Африка.

Като цяло обаче политиките на завоевателите в Египет и Северна Африка, в Персия и Хорасан, както и дълбоко в Средна Азия, са до голяма степен насилствени и нехуманни. И въпросът тук не се свежда само до механизмите за масово поробване, отвличане на жените и пр., но и до дългосрочния ефект, свързан с насилствените данъци, между които и известния на Балканите данък джизие, които винаги са тласкали малтретираните жертви към революция и бунт. На свой ред това означавало повече репресии от имперските власти, унижение и подчинение, понякога стигащи до геноцид.

Рухването на ислямския свят

В книгата си „Рухването на ислямския свят“ Хамед Абдел-Самад, професор в Мюнхенския университет, търси обяснение за омразата и разногласията между мюсюлмани и християни, между Изтока и Запада, тъкмо в историята, респективно в нейното интерпретиране днес: „Този ​​(негативен) стереотипен исторически образ се консолидира чрез учебните програми в арабските и ислямските училища и университети; те включват публикации и проучвания, които четат ислямската история по начин, който противоречи на реалността. В тях се увековечават илюзията, очарованието и гордостта от ислямската история, а ислямските завоевания и колонизацията на народите се възприемат като велики победи за исляма“.

Възгледът за историята, твърди Абдел-Самад, се превръща „в проблем, който съществува и на Изток, и на Запад, тъй като щом стане дума за история, мюсюлманите виждат кръстоносните походи и епохата на колониализма, когато пък европейците и западният свят се вгледат в историята си, свързана с ислямския свят, те виждат османската атака срещу Виена и събитията от септември 2011 г., така че отношението към историята и на двете страни е селективно“. Но според учения проблемът е, че мюсюлманите са обсебени от Запада и често си мислят, че целият Запад е всъщност един човек, който щом стане сутрин, първото нещо, което си мисли, е: Как да попреча на развитието и растежа на мюсюлманите? „Който погледне арабските учебници, ще открие там изключително много омраза и недоверие към Запада. Разбира се, Западът е допуснал много грешки и престъпления по отношение на нашия свят, но в XXI век трябва да преодолеем болките от миналото и да се опитаме да си сътрудничим. Днес ислямският свят е обсебен повече от всеки друг от омраза и желание за мъст срещу враговете си – мюсюлманите са заети много повече с това да мразят враговете си, отколкото да търсят или обичат своите приятели, те обвиняват другите повече, отколкото себе си“. Арабските учебници прославят арабската култура и цивилизация като най-великата на земята, а действията на арабите – като винаги безгрешни, докато другите народи са винаги представяни като престъпници, агресори и узурпатори.

Изучавайки книгите по история на мюсюлманите и арабите, изследователят би могъл да изведе няколко устойчиви клишета:

– историческият наратив третира историята като сюжет, в който мюсюлманите играят главната роля, докато „другите“ са в ролята на врага или са просто фон на събитията;

– необоснована възхвала на миналото на арабско-мюсюлманските народи с акцент върху морално-етическото превъзходство на тяхната религия като основна движеща сила и пренебрегване на практическите материални подбуди, които стоят зад историческите събития;

– насърчава се популярното преживяване на настоящия упадък като „плач над руините на миналото“, а самият днешен упадък се обяснява с отслабване на религиозната ангажираност и мисионерство в арабско-мюсюлманския ареал.

С меч ли се е разпространявал ислямът?

Макар и логичен, този въпрос е твърде чувствителен за мюсюлманите. Основна причина за нежеланието да се дискутира темата е, че така може да се хвърли сянка върху голямата национална или религиозна гордост от експанзионистичните завоевания (т.нар. „футухат“), започнали през VII сл.Хр. (съответно I век по Хиджра), от нашествията, положили началото на ислямските империи. И досега в арабско-ислямския свят господства тезата за привлекателната сила на ислямската религия и убеждението, че покорените от исляма народи са възприемали тази религия напълно доброволно, без каквото и да е насилие.

Краткият отговор е и „да“, и „не“

Когато се изхожда от тезата, че ислямът се налага на хората индивидуално, не може да се говори за обща политика за „помохамеданчване“. Тъкмо обратно, по време на династията на Омаядите, управлявала Омаядския халифат със столица Дамаск, държавната политика изисквала увеличаване на приходите от данъци, приемането на исляма обаче освобождавало новите мюсюлмани от данъци. Ето защо се наложил един неислямски подход (т.е. незаконен от религиозна гледна точка) – и онези, които са приели исляма, трябвало да плащат джизие. Оправданието било, че мнозина от тях са го приели само за да избегнат този данък, а не поради искрено желание да сменят религията си.

Това е по отношение на индивидуалното приемане на исляма посредством т.нар. „мека сила“. Съществува обаче и „насилствена принуда“, т.е. ислямът се е разпространявал с меч и огън в новите територии. Ако не беше така, историята на исляма днес щеше да е различна. Следователно налагането на вярата чрез сила също определя параметрите на ислямската култура.

„Меката принуда“ за приемане на исляма обаче била резултат от нечовешка експлоатация на населението в големите ислямски империи – тези на Омаядите, Абасидите и Османците, като често принудителното адаптиране на хората било съпроводено от потисничество и унижение.

В ислямската история фактите свидетелстват, че наред с немюсюлманите, и обикновените мюсюлманини били малтретирани и експлоатирани. Така че приемането на новата вяра не ликвидирало автоматично тази обща несправедливост. Същевременно вратичката, позволяваща на немюсюлманите да се присъединят към исляма, полага основите на тази ограничена толерантност, която впоследствие дава възможност на новоприелите исляма да се реализират в обществения живот.

Тук обаче идва и следващият въпрос: защо в прочита на тази история от страна мюсюлманските изследователи липсва необходимата научна безпристрастност, която би им позволила да интерпретират собственото си минало по по-дълбок и верен начин? Защо те умишлено разкрасяват и даже сакрализират ислямската история в своите изследвания и публични изяви?

Според изследователя Мохамед ал-Махмуд причините за това са много, но най-важните сред тях са три:

– първо, сериозна слабост що се отнася до общата визия за наука в арабския и ислямския свят, концепцията за наука е все още неясна, до степен, че бива погълната от ненаучните ориентири: религиозни, национални и пр. Пристрастията и предубедеността отклоняват изследователя от обективния път на науката;

– второ, религиозният ореол, който мюсюлманите придават на хора, факти и периоди от историята. Миналото не може да се изучава обективно, преди да бъде премахнат сакралният воал, който го обвива. Често изследванията се превръщат в опити за потвърждаване и подкрепа на чисто религиозната визия. Подобен подход води до изопачаване на фактите за историческите събития и селективно позоваване на съществуващите документи в ущърб на логиката;

– трето, арабската и/или ислямската интерпретация на историята представлява своеобразно бягство от истината. Тази нагласа тласка всички – изследователи и автори, както и обикновени граждани, към затвърждаване на преобладаващия наратив и съзнателно пренебрегване на другата теза. Тя е част от стремежа да се утвърдят въображаеми исторически събития като своеобразна компенсация за разпадащия се порядък в реалния живот на отделните индивиди. Както на индивидуално, така и на общонационално, а и на панислямско ниво се наблюдава вкопчване във въобразената история с нейните фалшиви или доукрасени форми и измерения. И макар че съвременната реалност, с остротата и очевидността на нейните събития, не може да бъде игнорирана, нито лесно манипулирана, то това не важи за една друга реалност, която е отминала и от която са останали само текстове, подлежащи на фалшификация, изопачаване и тълкуване.

Така историята се превръща в задна градина за онези, които пребивават в духовна мизерия, и мюсюлманите прибягват до нея в опитите си да избягат от реалността, за да се насладят на красивия миг на отъждествяването с отминалата слава. Мигът, в който Азът се наслаждава на заблудите за своята история и за себе си в опит да избяга от жестоките факти за себе си и света, в който живее.

Арабско-ислямската литература за завоеванията

В своята книга „Арабските завоевания в разказите на победените“ (The Arab Conquests in Narratives of the Overpowered), публикувана през 2011 г., ливанският изследовател Хусам Итани пише: „Творбите на арабските писатели, в които се говори за завоеванията, са в плен на дискурса, произтичащ от и насочен към себе си, докато всъщност цел на тези очевидно брутални военни кампании, съчетавани с идеологическа агресия, е било завоюването на други страни, тяхното анексиране и промяна на вярата на населението им“. Според автора арабските историци са пренебрегнали „другата гледна точка“ и книгите на повечето от тях утвърждават единствено арабско-ислямския разказ за завоеванията, без да се интересуват или подценявайки онова, което е записано в историческите съчинения на неислямските учени. Така арабският читател остава в плен на писания, повлияни от новинарско-блогови упражнения, извлечени от биографиите на ислямски светии и шахиди (мъченици) в името на вярата. Поради което и въпросните книги няма как да се превърнат в солиден източник, препращащ към исторически събития и факти.

Арабско-ислямската литература за завоеванията според Итани се отличава на първо място с това, че пресъздава представата, която арабите и мюсюлманите имат за себе си, тя е по-скоро апологетичен преразказ на историческите постижения на ислямския свят. Поради всичко това е все по-наложително, смята авторът, едно пренаписване на историята, така че арабите да преоткрият своя образ въз основа на точния прочит на натрупаните сведения за взаимоотношенията между тях и други народи и цивилизации (не само през последните 14 века след появата на исляма): „Изненадващо е, че имената на византийските историци или на сирийските хроникьори, които са преживели завоеванията или някои от арабско-византийските войни и които са формулирали за пръв път стереотипите на оня феномен, известен впоследствие като „ориентализъм“, са напълно непознати за неспециалистите в тази област, докато наративът, базиран на сведения от арабски и мюсюлмански историци, се представя като самоочевиден, т.е. неподлежащ на дебат“.

Подобно преосмисляне на историческия път и опит на арабите и останалите мюсюлмани е изключително важно, за да могат те да излязат от своята когнитивна изолация във време на революционно развитие на комуникационните технологии и отваряне на културите към света.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019). Публикуваният по-горе текст е откъс от новата му книга „Между Гог и Магог. Как Близкият изток се превърна в ничия змия“, която предстои да излезе.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display