Първо – не съм сигурна, че тази книга е за деца. Даже напротив – тя е по-скоро за възрастни. За възрастни, на които им е омръзнало да четат едни и същи приказки за лека нощ на децата. За родители, на които им е омръзнало от поуки и от светове, които познават. „Весел гъделичкащ смях“ е за възрастните, които седят в салона на театъра и лапат мухи по време на детските представления, защото всичко е толкова предвидимо – и героите, и поуките, и смехът. „Весел гъделичкащ смях“ е за възрастните, защото и те имат право да си поемат глътка въздух и да изпитат приятния гъдел, че са останали още неоткрити светове.
И второ – тези приказки не са написани по очевидните правила на жанра. В тях има много свобода – фантазията е пусната на воля и няма нищо, което да я спре и да каже: „ей, така не се пишат приказки, това на нищо не прилича, така не се разказва, тук няма поуки и въобще – как може да правиш всичко, което ти скимне“.
„Утрото хукна по покривите на къщите, кучетата се заобаждаха по водосточните тръби на своите роднини, понеже това беше техният телефон, и светът се раздвижи. Трамваите – бррр!, птиците – фррр!, котките – мррр! – ден за чудо и приказ!“(из „Балонът на нощта“)
И трето – това е Маргарит Минков, а той има рецепта дори как е изобретено летенето. Тази книга е урок по фантазия и дори заглавията на тези двайсет и пет приказки звучат като поезия. „Концерт за цигулка и минзухар“, „Наоколо синьо, наоколо зелено, наоколо шарено“, „Подслушан разговор“, „Облаци, вишни, къпини“ или „Приказка, обърната обратно“.
Тук има игра на думи, игра на асоциации и поезия. Има щъркел, който тепърва ще изобретява летенето, и паяк, който тегли бели нишки от кожуха на облака. Тук е кучето, което свири на акордеон и се старае още повече, когато някой случаен минувач се спре да го похвали, че свири хубаво, и го попита може ли да изсвири нещо „по-така“. Има кокошка, която снася шарен бонбон и изпада в голямо чудене това добре ли е – хайде, бонбон как и да е, но откъде-накъде ще е шарен. Сред тези приказки вятърът тича бос и гъделичка дърветата по клоните, а дъждът подскача по покривите на един крак. Врабчето пък се мъчи със следната задача – ако имаш две житни зрънца и ги изядеш, колко ще останат. И всичко това е във времето на безкрайните реки – като онази река, която обикаля земята и се влива в извора си.
Някои от тези приказки излизат за първи път на хартия, други са били част от историите на „Лека нощ, деца“ по БНТ. Заслугата да ги събере е на редактора Севдалин Генов, а Люба Халева е направила невъзможното – уловила е птиците в полет и е накарала светът на Маргарит Минков да спре за малко върху страниците. Лошата новина е, че в този формат книгата е неудобна за четене – децата надничат да видят картините, а книгата дори трудно се отваря. Добрата новина е, че предстои втора част от приказките, въпреки че и в това има ирония – трябваше да минат почти двайсет години от смъртта на писателя, за да го преоткрием отново. И да се надяваме, че един ден ще дойде време да излязат и детските му пиеси, пък и останалата част от пиесите му, които са непубликувани.
И накрая – понеже не знам дали стана ясно: децата се забавляват с „Весел гъделичкащ смях“, също толкова, колкото и възрастните. И непрекъснато питат „Защо?“ и „Как така?“.