„Думата „съвременен” означава „от днес” или „актуален”. Съвременният танц отговаря на обществото и културата, в която съществува, и има нужда непрекъснато да бъде развиван с промените във времето. Съвременният танц не може да оцелее в някакви рамки. Той е форма на изкуство и приема многообразни форми. Всеки преподавател или хореограф разработва свой, индивидуален път на развитие като експериментира с текущи идеи, насочва се в някаква посока и отхвърля остарелите или непродуктивни неща.”
Из „Принципите на съвременния танц” от Дженифър ван Папендорп
Sofia Dance Week отбеляза своето шесто издание. За разлика от предишните, които се люлееха в широката амплитуда между ексцентриката и комерса, този път програмата на фестивала е по-зряла, уравновесена и някак усреднена. Тя би могла да се обобщи с думите на Ерика Джонг (Erica Jong): „Амбивалентността (двойствеността) е прекрасна мелодия за танцуване.”
С това свое издание фестивалът показва, че съвременният танц не е само формален експеримент – той е отражение, графика, индикатор на човешкото състояние в момента. Ако досегашните му издания гравитираха около две основни теми: тялото в криза и тялото и технологиите, то основната тема на SDW 2013 може да се нарече вътрешната драма или тялото като израз на душевен дуализъм, като проводник на психологически и емоционален хаос, в екстремно търсене на изход от вътрешни противоречия, в избор между спокойствие и агресия, светлина и мрак, статика и динамика, борба и смирение.
Достойни за адмирация са усилията на организаторите, които успяха умно и последователно да превърнат фестивала в разрастваща се традиция. Тази година освен основната програма той включва и два детски спектакъла, както и предшестваща откриването му филмова програма.
Пълните зали доказват повишения интерес на една вече „отгледана” публика – млада и интелигентна.
Първата фестивална вечер представи спектакъла на испанския хореограф Шарон Фридман „Най-малко две лица” (Al menos dos caras). Голямото му достойнство бяха двамата изпълнители, технически и емоционално споени и необуздано експресивни с буйно разветите си коси – черна и руса, които директно олицетворяваха вътрешното лутане на героя между светлината и мрака. Непосредствено заявената илюстративност продължаваше и в сценографията, която се разпадаше и се въртеше шеметно, изразявайки неспокойните вътрешни движения на героя. Въпреки неподправената изобретателност на формата обаче, авторът не прескача лимитите на твърде познатото тълкуване на вътрешната раздвоеност.
Втората вечер беше истински енергиен взрив, предизвикан от шестимата танцьори на 2Faced Dance Company от Великобритания с „Извън кожата си”(Out of his skin). Както обясни хореографката Тамсин Фицджералд, спектакълът е инспириран от борсовите истерии и предизвиканите от тях психологически кризи. Екстремната хореография ескалира настъпателно в интензивността на напрежението, с което шестимата „разгневени мъже” споделят на сцената своята ярост – шест енергийни бомби, които взривиха усещането за празнота… Изпълнението им , както и всички компоненти на спектакъла имаха нивото и качеството на първокласен art piece. В Младежкия театър 2Faced Dance Company „отмести границите” не само на движението, но и на емоционалното възприятие на танца. Вътрешните изригвания стават външни, благодарение на техника, вкус и артистична смелост, граничещи с „невъзможното”. В този толкова лишен от спонтанност живот, който същевременно е лишен и от цивилизованост, подобни на 2Faced явления – хладни, стилни, изпълнени с достойнство и с оголена до болка чувствителност, действат като пречистващ филтър, подобно на британския въздух …
Тук е мястото да спомена данните, изнесени от Британския съвет за „танцовата индустрия” във Великобритания: над 200 танцови трупи, над 30 000 танцьори и над 295 университетски програми, занимаващи се с танц. Запитах се: защо една толкова рационално устроена нация като англичаните отделя толкова голямо внимание на танца? Едва ли е само от стремеж към забавлението… Отговорът, който произведох: танцът култивира едновременно дисциплина и спонтанност, т.е. той ни прави цивилизовано спонтанни.
В следващата, трета вечер видяхме т. нар. в програмата „Корейска гала”. Доколко предложеният спектакъл би могъл да се нарече „гала”, е несъществен въпрос. Същественото бяха културата на движението, съчетаваща традиционни с привнесени модели, обраната естетика и фината поетичност на трите представени дуета. Оказва се, че през последните 20 години този „неестествен” за корейската културна традиция жанр се развива с бързината на източната амбиция и целенасоченост. Този факт респектира сам по себе си и с достойното си стоене на сцената .
Иво Димчев с P project беше събитието на четвъртата вечер, а според моето мнение и на целия фестивал. Защото „шоуто”, което видяхме, излиза от границите на установените норми не само на жанра съвременен танц, а и на представите ни за спектакъл изобщо. И то не защото артистът е почти гол на сцената, пеещ, мърморещ неясно всякакви глупости, предимно цинични, и общуващ с публиката, качвайки я на сцената, за да й възложи/заповяда да прави прости, но шокиращи неща… Изключителността на този пърформънс е в неговата несамоцелна провокация към възприятията и мисълта на зрителя, действаща на много нива – сетивно-емоционално, културно-естетическо и морално-етично. Играейки си със съзнанието и подсъзнанието, Иво Димчев експонира пред зрителя него самия и го оставя да се самонаблюдава в танцуването, целуването и „чукането”, в смеха и голотата. Този особен вид анализ на човешката същност е фино манипулативен – но това е право на артиста, който е „диктатор на сцената”, където по неговите думи „ води война със себе” (stage can not be a place for rest, its a place to make a war with yourself. Ivo Dimchev).
По повод шведския спектакъл на SDW се пошегувах предварително, че „шведите идат с трясък и гръм”… Оказа се вярно. В петата вечер This is not a love story на хореографката Гунила Хейлборн започна със светкавици, гръмотевици и пушек, след което утихна в отвъдно смирение, лекота и деликатност, невероятно крайни във финеса си и неподправени в нежността си… Шведската екзотика е екстремна и в тази посока, както във всички други.
Шестата, финална вечер беше заета от Peridance dance company от САЩ с артистичен директор и хореограф Игал Пери. Тя представи стройна и музикално подредена хореография в традицията на неокласическия стил на Джордж Баланчин, обогатен и артистично изпълнен от танцьорите на една от водещите американски трупи. Спектакълът „Безкрайност” (Infinity) беше достоен, релаксиращ и елегантен завършек на фестивалната програма, с респектиращ ретро характер.
„Поразителен е фактът, че е толкова трудно да се открият интимност и емоция в танца днес. Това не винаги е било така, дори и през двадесети век, когато хореографите от Нижински до Кънингам и Баланчин са усилено заети с формата и абстракцията… Те създадоха архитектурата на човешката физика, механиката на това как се движим стана предмет на танца. Това може да са били сухи формални упражнения, но не само, защото най-добрите от тях са също така емоционално и интелектуално безстрашни – те направиха танци за чувствата и нещата от живота и обществото ни, които имат значение не само за тях, но и за всички нас. Любов, загуба, еротика, гняв, предателство, шанс, съдба, дързост: за това напомняха танцът и танцьорите.”(Дженифър Хоманс, критик на New Republic)
Завършвам с този цитат само за да изтъкна, че той не важи за шестото издание на Sofia Dance Week.
