„Ислямската култура се е ограничила до възпроизвеждане на миналото и увековечаване на попечителството на мъртвите над живите.“
Известната фраза „Реформата на исляма ще бъде и краят на исляма“ е изречена през 1880 г. от лорд Кромер, генерален консул на Великобритания в Египет. Такава е и позицията на традиционните ислямисти в мюсюлманския свят или в западните държави, за които ислямът е съвършена и цялостна, дадена от Бога религия, която не се нуждае от реформа. Но това традиционалистко разбиране пренебрегва очевидния факт, че от появата на исляма през VII век опитите на мюсюлманските учени да обновят религиозния дискурс и да тълкуват неговите източници по начин, съответстващ на духа на времето, не са спирали. Самият свещен текст – Коранът – призовава вярващите да използват разума си, за да съгласуват ислямските ценности с реалността.
Ислямската религия е била и ще бъде винаги свързана със съответния исторически и културен контекст. Известният ирански философ Абд ал-Карим Соруш, който се смята за един от най-известните изследователи на съвременния ислям, многократно е подчертавал, че религиозното познание се променя в зависимост от контекста и епохата: „Сравнявам вярата с река. Пророкът е нейният извор. Всички ислямски традиции формират руслото ѝ, течащо към вечността. Ние сме само част от реката, а следващото поколение ще бъде също част от нея. Не бива да възприемаме религията като басейн със застояла вода, тя е река, която се движи“.
По същата причина известният реформаторски мислител Мохамед Шахрур още от началото на своята интелектуална дейност преди три десетилетия призовава мюсюлманите да отхвърлят опеката на духовниците и да се съсредоточат върху текста на Корана, избягвайки буквализма: „Коранът съдържа абсолютната божествена истина. Но тази истина хората могат да разберат само в относителни термини“. Според него кораничният текст може да се тълкува по много начини. Тъкмо в множеството прочити и подходи е ключът към постигането на необходимите реформи, тъй като свещената книга на мюсюлманите е книга на откритото откровение, а не, както твърдят ислямистите и популистите, книга на установените веднъж завинаги заповеди/закони.
В книгата си „Ислямската мисъл: критика и иджтихад”[1] един от най-известните мюсюлмански философи – Мохамед Аркун, анализира интелектуалното наследство на ислямската теология. Той откроява особено отчетливо ролята на редица велики средновековни мислители с критично отношение към религиозната догма – Ал-Кинди, Ал-Фараби, Ибн Сина и Ибн Рушд (известни повече с латинизираните имена Авицена и Авероес), чиято цел е преосмислянето и реинтерпретирането на кораничните текстове и религиозните канони. Постепенно обаче тази независима философска или критична линия е обезличена, доколкото в живота и във всички сфери на мисълта надделява консервативната тенденция. Така според него ислямската култура се е ограничила до възпроизвеждане на миналото и увековечаване на попечителството на мъртвите над живите. Аркун си служи с метафората за затворената ограда, издигната от догматици, която ограничава пространството на мисълта. Множествеността на гласовете и идеите е отхвърлено в полза на калцираното възпроизвеждане на миналото и буквализма, който забранява всякакво тълкуване на свещения текст – прословутия „харам“ на арабски. Най-виден представител на този затворен в миналото догматизъм е бил Ибн Таймия. Този ислямски догматизъм продължава да се възпроизвежда и днес, бидейки почитан и признаван във всичките му традиционни форми. Аркун, разбира се, има предвид ролята на „Мюсюлмански братя“ и другите съвременни ислямистки движения, които налагат политкоректния ислям и проявяват враждебност към всяка форма на секуларизъм и модерност. Става дума всъщност за религиозен дискурс, който се съсредоточава върху Бога/божественото начало, системата на управление на човешкото общество и „половия въпрос“, т.е. джендърно обусловените забрани и наставления; използвайки този дискурс ислямистите монополизират правото да се говори по тези три теми, отхвърляйки всеки прочит, който противоречи на тяхната визия.
Не е изненадващо, че основната презумпция, на която се основава този възглед, е подчинението – от една страна, подчинение на вярващите на Бога, а от друга, свързване на това подчинение с подчинението пред Божия земен наместник/султан. Тази философия намира израз в максимата: „По-добре несправедлив владетел, отколкото размирици в ислямската общност”. От това своеобразно каскадно подчинение следва и подчинението на жената на мъжа, което е въздигнато в стълб на семейството и неотменима система на отношенията между мъжете и жените.
Аркун отбелязва със съжаление, че наличието на критично настроени към традициите арабски интелектуалци, които са учили на Запад, не е допринесло за преодоляването на тази реакционна визия, нито е отслабило ролята на нейните носители. Тъкмо обратно, поради липсата на широка обществена подкрепа либерално настроените критици на фундаментализма биват принудени да се изолират, да емигрират или да мълчат: „Установихме, че от момента на извоюването на независимостта до днес нито едно от ислямските или арабските общества не е позволило изграждането на сериозна прослойка от независими, критични и влиятелни интелектуалци, заслужили чрез усърден и последователен труд правото да се позиционират като влиятелни и авторитетни гласове в полза на интелектуалната свобода“. Според Аркун причините за това са изцяло политически или са свързани със симбиозата между политика и религия, но също така и с природата на самата религиозна доктрина, която отхвърля независимостта на индивида и неговите съждения.
Възможно ли е съвместяване на исляма с модерността?
След всяка терористична операция, извършена от ислямски екстремисти по света, на Запад се надигат гласове, призоваващи за необходимостта от реформиране на исляма. Тази реакция е разбираема, но тя си остава абстрактно пожелание. В същото време в повечето ислямски държави текат разгорещени дебати за причините за възхода на джихадистки движения като ИДИЛ, както и за отговорността на самите мюсюлмани за разпространението на тяхната екстремистка идеология. Все още обаче липсва същинска дискусия относно необходимостта от прехвърляне на мостове между ислямските ценности и постиженията на политическата модерност. Медийни изявления за необходимостта от религиозна реформа, например на египетския президент Абдел Фатах Ел-Сиси, нямат особен отзвук, още повече, като се вземе предвид фактът, че той маргинализира ролята на духовната академия „Ал-Азхар“ за насоката на религиозния дискурс в ислямския свят. А и при липсата на политически свободи не може да се говори за провеждането на истинска религиозна реформа.
Поради това единствената надежда за появата на наченки на реформизъм се свързват с дебатите сред мюсюлманските общности в Европа, където техните мислители се чувстват в значителна степен освободени от схоластичната опека на традиционалистите и са в състояние да генерират нови идеи за осъвременяване на религиозната доктрина. Тъкмо критично настроените мюсюлмански мислители в западноевропейските държави се опитват да предложат нов прочит на исляма, който да е в съответствие с идеите на демокрацията, обществените и индивидуалните свободи.
Демократизиране на исляма, а не „ислямизиране“ на демокрацията
Изясняване на причините за провала на ислямските общества в усилията им да реформират исляма в духа на ценностите и изискванията на модерността през XXI век – към това призовава група от видни мюсюлмански мислители в Европа. Тя включва Тарик Рамадан, професор по съвременни ислямски изследвания в Оксфордския университет, един от символите на „европейския ислям“, малайзийския опозиционен лидер Ануар Ибрахим, който ръководи Глобалния форум на мюсюлманите демократи, Галиб Бин Шейх, президент на Световната конференция на религиите за мир, и Феликс Марквард, основател на Фондация Абд ал-Рахман ал-Кавакиби. Този интелектуален елит е силно критичен към мюсюлманите и поставя редица открити въпроси, сред които:
- Защо всички призиви за обновяване на ислямското културно наследство остават без отговор?
- Защо реформаторските движения още от XIX в., които критикуват мюсюлманските религиозни практики и се основават на рационалността, не успяха да проправят устойчиво ислямския път към модерността?
- Защо днешните учени реформатори, които търсят формула за хармонизиране на постиженията на модерността с ислямските ценности и принципи, са изтласквани в периферията на обществения дискурс и върху тях лежи печатът на неуспеха и безнадеждността?
Същевременно горепосочените интелектуалци призовават към практически стъпки в европейските държави, в които мюсюлманите съставят големи общности, за иницииране на подобно реформаторско движение. Конкретна инициатива бе свикването в началото на 2016 г. във Франция на конференция с участието на известни ислямски личности със задачата да се „определят параметрите на една прогресивна интерпретация на исляма, вкоренена в ценностите на XXI век“. Впоследствие свикването ѝ бе отложено за 2024 г.
Реформаторите считат, че е крайно време умерените мюсюлмани да възстановят своето влияние и гласът им да се чува, когато става дума за тълкуването на ислямските ценности. В тази връзка се поставя и ключовият въпрос: доколкото ислямът не познава някакви общи за мюсюлманския свят йерархични структури, става дума по-специално за отсъствието на висша религиозна институция, каквато съществува в Католическата църква например, където гласът на папата е от значение, коя ще е тогава инстанцията, която би трябвало да се упълномощи да дефинира задължителните разпоредби? От друга страна, отсъствието на централна религиозна институция би могло да има притегателна сила сред интелектуалците на Запад и да ги доближи до исляма. Подобна хипотеза обаче отваря врата както за религиозните учени аматьори, така и за тесногръдите проповедници на омраза, придаващи „легитимност“ на актовете на тероризъм и бруталност и компрометиращи по този начин истинските ислямски ценности. Нещата се усложняват и поради факта, че в редица ислямски страни все още функционира фундаменталисткият пуританизъм – от типа на официозния уахабизъм в Саудитска Арабия, макар да е твърде далеч от истинната религия.
Идва ли пролет след Арабската зима?
Повече от десетилетие след „Арабската пролет“, започнала с протестни демонстрации в редица арабски страни в началото на 2011 г., надеждите за демократични промени изчезнаха като вода, потънала в пясъка на пустинята. Пролетта на надеждите бе последвана от тяхното замразяване. Днес обществеността в тези държави е изправена пред предизвикателствата на вътрешни и регионални кризи, включително прокси войни, поставящи под въпрос стабилността и сигурността на гражданите. На свой ред нестабилността отдалечава още повече не просто перспективата за провеждане на реформа, но дори и поставянето на този въпрос в политическия дневен ред.
В тази обстановка призивът: „Демократични мюсюлмани по целия свят, обединете се“, може да създаде историческа възможност за формирането на реформаторски дискурс на първо място в рамките на немюсюлманските общества. Както бе споменато, първа практическа стъпка в тази насока ще бъде общомюсюлманската конференция, която ще се проведе в началото на следващата година в Париж. Може би това би било историческа възможност за мюсюлманите демократи да разработят нова формулировка на ислямския подход към модерността. Налице е драстична нужда от консенсусно и последователно предписание, което да отчита плурализма на мненията и вижданията на етнорелигиозните общности, формиращи мюсюлманския свят, както и мюсюлманските малцинства в западните държави. В интерес на Европа е да подкрепи тези усилия, които са насочени срещу джихадистката идеология и биха допринесли за сближаването между ислямската религия и ценностите на демокрацията през XXI век.
Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019). Публикуваният по-горе текст е откъс от новата му книга „Между Гог и Магог. Как Близкият изток се превърна в ничия змия“, която предстои да излезе.
––––––––––––––
[1] „Иджтихад“ (араб.) обозначава усърдието и усилията на религиозните учени да се постигне истината за разпоредбите на шариата, т.е. ислямския религиозен канон, изграден на основата на умозаключенията на богословите.
