От почти две десетилетия кризите на ЕС са непрестанен елемент от всякакви политически и академични дебати, публично клише. От специализирано занимание те се превърнаха в обект на ежедневен коментар и индивидуално мнение. Демократизираха се, а изискването за базово познание и разбиране при тяхното осмисляне бе отхвърлена. Сякаш ако пряката, референдумна демокрация не можеше да бъде осъществена институционално, то поне интерпретациите на ежедневната политика следваше да бъдат радикално демократизирани и всяко събитие да бъде подложено на безкрайни, повтарящи се всеки ден допитвания. Нарастващото интегриране на европейската политика в националната, технологичните иновации по посока хоризонтална и индивидуална комуникация и таргетирането на ЕС от ревизионистичните режими бяха важни двигатели зад насищането на публичността с темата за кризите на ЕС. Най-общо, прочитите на тези кризи могат да бъдат разделени на поне четири категории. Първият е механично-хронологическият и е най-разпространен. Той гледа на кризите като накъсана, но повтаряща се във времето поредица от шокове и сътресения, които връхлитат европейската политика. В особено рискови моменти няколко кризи се натрупват една върху друга, често описвани като „поликризи“. Вторият е историко-истеричен и при него всяка криза е вид „точка на пречупване“, поредно исторически значимо събитие, което се описва и анализира през драматургията на „голямата история“. В това поле са най-шумните коментатори, които настойчиво обясняват, че ни превеждат мисловно през множество епохални размествания.
Третият прочит е пропагандно-моделиращ и стъпва върху предефинирани концепции за значимостта, знаците и посоката на случващите се кризи. За съветско-палеоконсервативните коментатори всяка европейска криза е неизбежна, фундаментална и поредна итерация по посока на имплозията и срива на интеграционния проект. Нейните конкретни характеристики и сфера са детайл, закономерно сътресение по пътя на сигурния, задаващ се системен провал. Обратно, казионно-институционалните евроапологети пък откриват зад всяко сътресение почти мистичен код на развитие на интеграционната логика, вид непрестанно надхитряне – исторически – над събитията и политически невъзможните и неосъществени сближавания. Кризата тук се възприема като „хитростта на историята“, чиято динамика върши работата на интеграцията. Четвъртото възприятие е ситуативно-позиционно и третира кризите като поле за преформатиране или утвърждаване на идеологически и политически позиции, разполагане в координатните системи на всекидневната политика, събитиен пълнеж за непрестанната политическа игра. Това пък създава електорални стимули за генериране на безкраен разказ за ЕС като обхванат от криза или пък пребиваващ в предкризисно или неосъзнато кризисно състояние. Нещо повече, общото политическо връщане към миналото и кризата на обърнатите към бъдещето политически проекти допълнително превърнаха ЕС в опорно поле за безкрайно позициониране.
Как в такъв случай изглежда коректния начин на интерпретация на европейските кризи? На първо място следва да се признае, че кризисните състояния са на практика естествени, тоест ние непрестанно сме връхлитани от събития и процеси, за които нямаме цялостна готовност, нито пълна способност да предвидим като разгръщане. В това отношение на ЕС се приписва уникална слабост, която обаче е подвеждаща по простата причина, че самите национални държави, в огромното си мнозинство, са в идентична ситуация. И при тях трудността на предвиждане на рисковете и опасностите е подобна, както и отсъствието на превантивни ходове, сблъсък между различни интереси, забавени, компромисни или непълни решения. В този смисъл фундаментално ЕС не е в различно състояние от самостоятелните държави и неговата уязвимост на кризи не е уникална. Нещо повече, немалка част от кризите и реакциите на тях произтичат и се влияят от изначалната незавършеност на прерогативната структура на организацията. Казано иначе, съществува постоянен дисбаланс между нейните правомощия и тези на съставните ѝ части, националните държави. Всъщност тяхното пребалансиране обикновено се случва именно в процеса на преминаване през критични състояния с висока политическа цена и нестабилност. Асиметрията в прерогативите идва не просто от недържавния характер на ЕС, но и от запазването на основния механизъм за нейното развитие – чрез договаряне и ограничено отдаване на способности на съюза. Което много рядко се случва чрез либералната утопия на делиберацията.
Рутинният поглед към еврокризите е секторен или в някои случаи междусекторен. Например в областта на имиграцията или енергетиката. Нормалният ход за тяхното разрешаване е одит на състоянието и способностите за реакция и разположението и баланса на прерогативи между национално и наднационално. След това и според сложността и дълбочината на кризата се търси предоговаряне и нов баланс между горните елементи с цел овладяване и поне частично разрешаване на критичните динамики. Това е най-видимата политическа и публична част от механиката на управлението на кризите. Те са и захранващият елемент за контранаративите, обърнати срещу съюза, и неговата, твърди се, непрекъсваема неспособност да предотвратява и разрешава проблеми. В някои ситуации кризите са още по-сложни за разрешаване, защото засягат едновременно няколко близки сектори и политики. Такъв пример бе кризата в еврозоната в началото и средата на миналото десетилетие, когато нейни елементи и евентуални решения засягаха множество процеси като надзор, споделяне на риска, създаване, изпълнение и мониторинг на програми за подкрепа, евентуална фискална интеграция и други. Повечето кризи са от такъв характер по простата причина, че те обикновено засягат ограничени полета на нашето ежедневие. Затова и те са ни по-познати, с тях имаме повече опит. Заедно с това те влияят и върху начина, по които изследователите мислят за сътресенията в рамките на ЕС. Те виждат основно една неравномерна поредица от сътресения, насочени към фрагменти от социалния и стопанския живот, понякога между тях има промеждутъци, понякога те се ускоряват.
Има обаче и друг начин за анализ на кризите. При него те се четат вертикално и във времето. Така погледнати, те приличат на наслагващи се механизми, политики, институции и съгласия, при които всяка предходна криза разширява основата и развива инструментариума за реакция, плътността на легитимността и устойчивостта на цялостната конструкция. Това вдига капацитета ѝ за реакция и управление на сътресенията. Нещо повече, по този начин се повдига прагът на достигане на критични моменти и самите кризи се отключват по-късно и при проблем от по-голям мащаб. Примери тук са имиграционната политика и еврозоната, в които сме свидетели на точно такава динамика. По-високата степен на интеграция и способности има и превантивен ефект и често ограничава кризисните ефекти от по-голям мащаб, които биха възникнали при тяхното отсъствие. В този смисъл предходните кризи често ограничават следващите. От политическа гледна точка обаче това са не-събития. При тях няма политическа драма и истерия, които да са от полезност за различни партии.
Съществуват и някои наглед парадоксални характеристики, които генерират гъвкавост на интеграционния проект. Една от тях е неговата незавършеност, която в критични моменти предоставя полета за ново договаряне, за намиране на нови инструменти за реакция между страните членки. Това свободно поле предоставя възможност за изграждане на институции и политики, които могат сравнително бързо да постигат ефект. По-ключово обаче е, че те имат актуална легитимност, защото са договорени наскоро и правителствата могат веднага да ги използват. Тази постоянна незавършеност на европейския проект означава и съществуване на немалко национални пространства, в които държавите членки притежават суверенитет, който могат да договарят по тяхна преценка. Независимо от идеологическите критики към ЕС, тези полета не са малко, няма да изчезнат и не могат просто да бъдат погълнати от някакъв федерален мастодонт. Има и друг, още по-любопитен механизъм, който поддържа съюза. Той е свързан със забавеното прилагане на европейското право, което следва изключително сложни, многостепенни и забавени във времето процедури. Плюсовете са ограничаване на непосредствените рискове за тези държави, които възприемат нови политики и договорки като недостатъчно изгодни за тях, както и съществуване на други политики, в които резултатът ще е обратен. Това от своя страна създава възможност за по-балансиран изход за отделната страна членка, при който тя е в състояние да компенсира временни политически загуби. Крайният резултат е стабилизиращ или поне сдържащ политически ефект.
Има и едно специфично затруднение за по-точния анализ на европейските кризи. То е свързано със специфичен либерален императив, при който преодоляването на всяко проблематизиране или затруднение на европейския проект бива описвано в символни категории. Актът на разрешаване на кризата и новата, винаги временна, архитектура от институционални баланси и политики се представят като триумф на духа на обединена Европа и нейната сила, като нов устойчив, едва ли не висш политически разум. Това създава различни трудности. Разказът за всичко случващо се като разгръщане на либералния разум всъщност го подкопава ненужно. Най-малкото защото се страхува да покаже реалността и крехкостта на временните баланси и често realpolitik мотивациите на играчите. Които съвсем не изключват ангажимент и вяра в ценността на общия интеграционен процес. Друга трудност е, че маскира механиката на компромисите, на реалността на често фронтален сблъсък на национални интереси, които трудно намират общо поле и съгласие, на тектониката на реалните интереси, изискващи съвместяване.
Начините на интерпретация на европейските кризи не е единствено аналитичен или чисто академичен въпрос. Те са реални политически инструменти, които се използват непрестанно, особено от критиците на ЕС. Поддръжниците му пък са прекалено често в капана на институционализирани, плитки и политкоректни разкази, които са не просто непълни, но и неточни. Различните прочити впоследствие биват трансформирани в наративи, в инструменти на публични и политически конфликти, отдалечавайки ги допълнително от случващото се в самата организация. Тези наративи все повече се разширяват с цивилизационно съдържание, за да бъдат включени обратно в културните войни, в които ЕС вече непрекъснато е разполаган. Тази ускоряваща се инструментализация придава допълнителна важност на внимателния прочит и анализ на случващото се в организацията. Залозите на това усилие стават все по-високи.
Владимир Шопов е консултант, изследовател и колумнист, завършил е политология в СУ „Св. Климент Охридски” и London School of Economics and Political Science. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Външен преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Дипломатическия институт на МВнР. Гост-лектор в различни европейски университети и дипломатически академии. Бил е съветник по европейските въпроси на министъра на вътрешните работи (1997–1998 г.), съветник в Мисията на България към ЕС (1998–2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014–2016). Автор е на „Британският опит за моделиране на ЕС (1997–2007 г.): идеи, дискурс и интереси в международните отношения“ (2020).
